Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Първата половина от XV век е кървясъл интервал от историята на Югоизточна Европа. Османската агресия, краткотрайно поставена на пауза от провалянето при Анкара (1402 г.), още веднъж набира инерция. Войските на падишаха кръстосват всички краища на района, разграбвайки и завладявайки територии от Адриатическо море до Карпатите. Отчаяната опозиция на сърби, босненци, албанци и черногорци гасне, а Полумесеца се развява над нови и нови замъци. Последният бастион на християнството остава могъщото кралство Унгария – боен и политически хегемон в Централна Европа.

Унгарското кралство се появява на бял свят към 1000-та година, когато крал Ищван Велики приема християнството от Рим и реорганизира съществувалата дотогава конфедерация от кланове на маджарите. Сърцето на страната е античната римска провинция Панония – земя, обитаема дотогава с авари, гепиди, българи и славяни. Всички тези етноси последователно са инкорпорирани в унгарската националност, обединена от общата религия и разпространяването на латинския като формален език на администрацията.

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=544725

Залезът на Първото българско царство дава опция на младата унгарска страна да се наложи като хегемон в Трансилвания, Хърватия и днешна Войводина и да премери сили с Византийската империя за превъзходство по междинното течение на р, Дунав. Дори откакто Асеневци възвръщат България, предците ни не съумяват да изместят унгарците от техните водещи позиции. С тази задача не се оправя даже и могъщата Татарска орда. Въпреки че Унгария е покосена от набезите на източните нашественици, крал Бела IV съумява да избави своята страна и да я резервира като едно от най-силните кралства в цяла Европа.

Наследниците на св. Ищван резервират своята позиция на върха на средновековната хранителна верига до самия завършек на XIV век. Тогава от югоизток на Балканите се надига нова мощ, чиято орис е да пренапише историята на цяла Югоизточна Европа. Горди и самоуверени, османците не се двоумят да хвърлят ръкавицата на унгарците и да ги провокират за правото на владичество в целия район. През 1396 година, унгарският крал Сигизмунд повежда кръстоносна войска, с  която да пречупи друговерците. Двете войски се срещат в кървавата борба при Никопол.

За потрес на цяла Европа, „ измаилтяните “ реализират съдбоносен триумф против Кръста. Унгарците са безславно прогонени, а войските на падишаха опустошават разпокъсаните балкански страни. Между 1420 и 1440 година, унгарци и османци водят непрекъснати конфликти на територията на днешна Сърбия за това кой да управлява течението на Дунав сред вливането на р. Драва и праговете при Железни врата. Особено блестящо в тази битка изпъква името на трансилванския благородник и военачалник Янош Хуняди. Той провежда пограничната отбрана на кралството и постоянно съумява да разгроми групите грабители, наричани гази, идващи на север от османските територии.

Снимка: By Неизвестен – digital image uploaded in 2005 from unf.edu [1] (dead link), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=72624

През 1440 година, Унгария е разтърсена от кървава революция. Неочакваната гибел на Алберт Хабсбург, дотогавашния крал, изправя едни против други правилните на Хабсбургите аристократи от Западна Унгария, подкрепящи невръстния Владислав Посмъртни (защото се родил няколко дни след гибелта на татко си Алберт – б.а.), против по-голямата част от локалните магнати, отпред с Янош Хуняди, които издигат кандидатурата на младия полски крал Владислав Ягелонски.

Болшинството маджарски магнати защитили полската кандидатура и в последна сметка, през 1442 г, Владислав Ягелонски бил разгласен за крал. За да закрепи въздействието си и своето място на престола, той се нуждаел от огромен външнополитически триумф. Възползвайки се от околните си връзки с папата, Владислав съумял да издейства издаването на була ( папски указ – б.а.), с който се обявявало привикване на кръстоносен поход против османците. Целта била да се нанесе съдбоносен удар на Портата и да се избави обградената от ислямски владения столица на чезнещата Византия – Константинопол.

Кръстоносният поход се събрал през 1443 година на територията на Унгария. В състава му влизали войски от всички краища на Европа. Основните контингенти били рицарите от Полша и Унгария, подкрепени от хървати, чехи, литовци, тевтонски рицари, доброволци от Италия, бойци от Влашко и Молдова, български войски, проведени от последния Шишман – Фружин Асен. Подкрепата си дали обещание и сръбския диктатор Георги Бранкович и фамозния албански въстаник Георги Кастриоти, именуван Скендербег. Общо над 30 000 души се присъединили в тази величава експедиция – евентуално най-боеспособната и мощна войска, настояща в Европа в този миг. Събирането на войски от толкоз доста краища на Европа лишава много време.

Походът стартира късно през есента на 1443 година Кръстоносната войска навлиза в сръбските земи, разрушава граничните османски сили край Ниш през ноември и доближава София, превземайки всички по-важни замъци по пътя си. На 12-ти декември, 1443 година, силите на Владислав Ягелонски доближават Златишкия проход. Там, укрепил се с всички налични сили е османския военачалник Касъм бей. Зимата опустошава Балканите с ледената си мантия, сковавайки дейностите на християнската войска. Липсата на хранителни запаси, дезертьорството и студа принуждават Хуняди да посъветва младия крал да отстъпи към Сърбия и да прегрупира силите си.

Снимка: By Ян Матейко – http://www.kepido.oszk.hu/attachments/images/nagy/mn4056t.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44904545

На връх Коледа, 1443 година, християните демонстрират че лъвът е уязвен, само че към момента умее да хапе. Пратените по петите им османски елементи са разгромени край София, а няколко дни по-късно, друга османска войска, командвана от зетя на султан Мурад II – Мехмед Чандърлъ, е разрушена край Ниш, като самият паша пада в плен на кръстоносците. В тази обстановка, Хуняди прави обзор на наличните сили и преценя, че кръстоносната войска няма да издържи единна до началото на пролетта. Кръстоносният поход се разпуска, а с османците е реализирано помирение (1444 г.), публично за период от 10 години. В тази обстановка, убеден в това че е победил враговете и е нормализирал страната си, Мурад II абдикира в интерес на своя млад и некомпетентен наследник Мехмед II, след което се отдръпва за заслужена отмора в провинциалните си имения.

Хуняди взема решение да пристъпи всички рицарски обети и да се възползва от промяната във властта при османците. През лятото на 1444 година кръстоносната войска е събрана отначало. Макар и не в цялостния си искра от миналата година, тази армия към момента буди боязън и почитание измежду друговерците. Вместо да поемат по Диагоналния път през Балкана, Хуняди взема решение да нахлуят в Мизия, да освободят земите на остарялото Българско царство и по-късно, следвайки крайбрежието на Черно море, да навлязат в Източна Тракия и да ударят столицата на османците – Одрин. Идеята е армията да се доставя по-лесно с кораби по Дунав, да се разчита на по-активна поддръжка от страна на власите, водени от княза им Влад II Дракул, както и на генузеците и техния постоянен черноморски флот.

Без да срещнат сериозна опозиция, кръстоносците навлизат в Мизия. Техните безконтролни дейности и опожаряването на голям брой селища по пътя им, антагонизират локалното население. Същевременно, османските гарнизони във Видин и Търново остават несломени, а в ръцете на Владислав и Хуняди падат единствено няколко по-малки, второстепенни замъци. Никопол също остава в османски ръце, въпреки външният град да е опожарен. Неспособни да основат постоянна териториална база, християнските войски се насочват към Черно море с концепцията да завладеят варна и да я трансфорат в своя опорна цитадела. Същевременно, ядосан от потъпкания кротичък контракт, Мурад II се завръща на османския трон и небрежно провежда огромна армия, с която да накаже кръстоносците-клетвоизменници.

Неуспешната блокада на Варна се трансформира във съдбовно закъснение за християнските сили. Хуняди изцяло е подценил опциите на османската отбранителна система в Мизия, а в същото време съществено е надценил детайла на изненадата. Превземането на крепостите Шумен и Провадия дава известни очаквания на кръстоносците, само че те скоро са попарени от идването на главните сили на Портата. На 9-ти ноември, силите на Мурад съумяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат сред Варненското езеро, морето и платото Франга.

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=605375

На свиканият висш боен съвет (нощта на 9-ти против 10-ти),папския легат Джулио Чезарини упорства армията да се прегрупира за обрана, употребявайки терена в своя изгода. Той залага на чехите и техния вагенбург (полево барикада от съединени посред им бронирани каруци – б.а.) като главно средство за контриране на възможни противников офанзиви. Чезарини има вяра, че обещаната християнска флота, която трябвало да премине през Босфора, скоро ще доближи Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море.

Хуняди вярно прави оценка обстановката и поучава краля да изостави защитата и да поведе силите си в уверено нахлуване. Доводът му е елементарен – позицията е лесна за защита, само че сложна за задържане заради неналичието на муниции, както и заради обстоятелството, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всевъзможни проекти за евакуация. Трансилванският воевода залага на уверено нахлуване, което да докара или до пробив на османската обсада или, в по-добрият случай, до съдбоносен триумф, който да развърже ръцете на кръстоносците за нахлуване в Тракия.

Владислав III, правилен на рицарските идеали за героизъм и увереност, се съгласява с проекта на своя консултант. На сутринта на 10-ти ноември, Хуняди разпростира 25,000-та кръстоносна армия в дъга сред Варненското езеро и Франгенското плато. 3,500 членове на персоналната армия на краля от поляци и унгарци с две флагове, маджарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката кавалерия е вдясно от центъра в запас. Десният фланг ситуиран по хълма към с. Каменар се състои от 6,500 мъже в пет елементи.

Варадинският свещеник Ян Доминек е отпред, а Чезарини командва отряди от германци и босненци. Егерският свещеник води лична военна част, а военният шеф на Славония – Франко Талоци, командва контингент хървати. Левият фланг наброяващ 5,000 мъже, разграничени на пет елементи, е воден от Михал Силаджи, зет на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, покрай Черно море, е ситуиран вагенбург, защитаван от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 боеца и е въоръжен с бомбарди.

Снимка: By Stanisław Chlebowski – http://onokart.wordpress.com/2010/03/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15968090

За страдание на християните, Мурад, който добре познава Хуняди, знае тъкмо какво е намислил съперника му. Османците, наброяващи сред 40 000 и 50 000, се построяват в класическия си жанр – пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи офанзивата на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е ситуиран обоза на армията.

Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Хадъм Шехабедин паша. Мурад, възползвайки се от численото си предимство, оставя един контингент от 3,000 спахии в запас (вероятно това са ‘спахиите на Портата’, които са непокътнати за нанасяне на заключителен удар – б. а.), а различен запас заема Франгенското плато, като там са ситуирани еничари, въоръжени с лъкове и лека конница.

Сражението стартира с офанзива на румелийската кавалерия, която атакува силите на християните на техния десен фланг. Атаката без подозрение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шехабедин паша заповядва на своите бойци да се изтеглят, което увлича съперниците им в безредно гонене. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от запаса на Франгенското плато. По-голямата част от присъединилите се в преследването сили са разрушени и едвам малко на брой съумяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Шахабедин паша.

На срещуположния фланг нещата се развиват в интерес на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани сполучливо от тежката конница на Хуняди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада погубен, а бойците му бягат в безвластие, преследвани в продължение на няколко километра от Хуняди. Междувременно, власите вършат завой, обхождат вражеския център и вместо да го нападат,  оплячкосват турския лагер, след което напущат бойното поле и се насочат на север към родината си.  В този миг, Хуняди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг.

Вместо да се вслуша в разсъдъка, импулсивния, млад държател (той е едвам на двадесет – б. а.) събира към 500 от елитните полски рицари и има намерение да реши изхода на борбата до момента в който вражеската конница отсъства от бойното поле. Това решение не трябва да ни изненадва, предвид на към момента преобладаващото в Европа разбиране за превъзходството на конницата над пехотата при водене навън стълкновение. Бляскавите победи на швейцарците са още надалеч в бъдещето и сходна самонадеяност не е лишена от практическа логичност.

Въпреки това, еничарите към този момент са показвали, че умеят да блокират нахлуване на рицарите и Владислав безспорно е познавал добре хода на никополската борба, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не трябва да надценяваме и опцията за бързо привикване на огромен брой бойци за нанасяне на неочакван удар. Вероятно, в хода на борбата, Владислав просто не е съумял да провежда на време повече воини. Младежът взема решение да рискува с офанзива по този начин, както Хуняди взема решение да рискува, давайки намерено стълкновение. В последна сметка, борбата фактически бива решена от неговата офанзива.

Снимка: By Wien Bildarchiv der Österreichischen Nationalbibliothek (Cod 3062 fol. 148r); eingescannt aus: Alois Niederstätter: 1400 – 1522:das Jahrhundert der Mitte: an der Wende vom Mittelalter zur Neuzeit, aus der Reihe Österreichische Geschichte, Wien 1996, ISBN 3-8000-3532-4, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1177786

Първоначално, полските рицари реализират превес и разрушават челните редици на вражеската пехота. С постигане същинското ядро на къпъкулъ, обаче, офанзивата губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да  се вклини в редиците на враговете си, за да ги изолира на дребни групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Шахабедин паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено.

Въпреки смазващото числено преимущество, Владислав продължава стремежа си и съвсем съумява да доближи до позицията на Мурад II, който към този миг подхваща дейности за овакантяване на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и взема решение изхода на борбата – конят на краля попада в яма, а самия държател е свален от седлото. Краят му, евентуално, припомня този на британския държател Ричард III – самичък, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде единствено един – кралят е погубен, а с него рухва и вярата за победа. Полският контингент безусловно е обхванат от османската пехота, която минава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.

Завръщането на Хуняди на бойното поле носи освобождение за обречената кръстоносна войска. С цената на съществени загуби, трансилванският княз съумява да спре вражеското нахлуване и под прикритието на вагенбурга, да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят сред 50 и 70% от силите си,  а османците – към 40%.

Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че триумфа е реализиран на прекомерно висока цена и се отхвърля да преследва разгромения зложелател, като вместо това дава тридневна отмора на бойците си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава опция на Хуняди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който по този начин и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската идея на Балканите. Ще минат четири години преди Хуняди да успее да провежда нова войска, задоволително мощна че да провокира турците.

Заглавна фотография: By Ян Матейко – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1028730