Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1420-та. Мястото е Чехия, която по това време се назовава Бохемия. Както подсказва името, бохемците са известни като хора веселяци, които обичат хубавото месо, полято с качествена бира. Земите им са богати, градовете им са измежду най-красивите и заможните в Европа, а провинциалните земи са изпъстрени с плодородни ниви, мини за скъпоценни изкопаеми и скъпи руди, както и с трудолюбив и проспериращ народ. Тази идилична картинка приключва брутално в 1348 година, когато Черната Смърт опустошава Европа. В следствие цялата просвета на континента е преобърната с главата надолу. Навсякъде се появяват реформистки течения, които оспорват съществуващите религиозни догми и търсят по-пряка връзка сред Бог и човек, която да не минава през Църквата – една институция, която към края на XIV век е станала синоним за корупция, лакомия и непочтенност. Реформаторските течения, които предхождат с повече от век появяването на Протестантството (и са директна причина за неговото битие – б.а.), бързо обгръщат цяла Западна Европа. В Испания, Франция, Англия и Италия се появяват духовници и теолози, които оферират собствен прочит на Евангелията и канона. Земите на Чехия, със своите остарели университети, заможно и образовано население и специфичен статут (единствено Бохемия има сан на кралство в състава на Свещената римска империя – б.а.) също се снабдява със свое реформаторско течение – Хуситството.

Ян Хус е чешки свещеник и академик, който сред 1402 и 1412 година води дейна акция за пречистване на католицизма от несъразмерния материализъм, който обгръща църквата. Острата и сполучлива рецензия не подминава и благородниците, чиито благосъстояния Хус слага под подозрение, защитавайки правото на по-адекватно и равно преразпределение на богатствата сред всички хора. Макар да добива необятна известност измежду масите, Хус си печели ненавистта на висшето духовенство и аристокрацията, и в последна сметка е разгласен за разколник. Личното му другарство с императора на Свещената римска империя – Сигизмунд Люксембургски (този същият, който се бие с османците при Никопол през 1396 година – б.а.) не го избавя. Изгорен е на клада в Констанц, с което се отприщва грамадното неодобрение на чехите. Бурията се събира на хоризонта и през 1419 година, когато остарелия крал Вацлав II умира, Бохемия е хвърлена в унищожителна революция.

Сигизмунд Люксембургски

Тронът по право би трябвало да премине в ръцете на Сигизмунд. Чехите обаче го упрекват, че предава Ян Хус по време на съдбоносния събор в Констанц и надлежно отхвърлят да го признаят за собствен крал. Събитията се развиват стремглаво. На 30 юли, 1419 година, в замъка в Прага, седмина представители на немската аристокрация, правилни на Сигизмунд, са изхвърлени през прозорците на крепостта. Събитието оказва се като Първа пражка дефенестрация (т.е. „ изхвърляне през прозореца “ – б.а.) и поставя начало на поредност от спорове, въвлекли половин Европа, останали в историята като Хуситските войни (1419-1437 г.)

За да се бори с хуситите, оповестени от църквата за еретици, император Сигизмунд провежда кръстоносен поход, в който привиква под знамената си всички висши аристократи от Бохемия, Унгария, Моравия и немските земи. Събира се мощна войска, чието стремително звено е формирано от към 8 000 рицари – най-елитните бойци в тогавашна Европа, еквивалент на днешните познавач елементи. Те навлизат в рамките на Бохемия през април, 1420 година, носейки със себе си публична була, подпечатана от папа Мартин V.

Междувременно, хуситите също не си губят времето. Те се провеждат в огромна, общонационална конструкция, която издига няколко опитни военни командири, измежду които основна роля има ветеранът Ян Жижка. Жижка е незабравим човек – взел участие е в полско-тевтонските войни и именитата борба при Грюнвалд. Сражавал се е из Чехия в работа на крал Вацлав и е служил като шеф на основни замъци. Едноокият войник с фамозни мустаци и смазваща харизма бързо се трансформира в заварката, която скрепява формиращата се хуситска войска. Докато кръстоносците напредват към Прага, хуситите, направлявани от Жижка съумяват да разбият обоза им и да завземат редица основни замъци във фланг на напредващите врагове. Западна и централна Чехия са в действителност в техни ръце, а на 22 май хуситите съумяват да влязат първи в Прага и провеждат защитата на столицата против вражеските сили. Освен главната цитадела, те разполагат няколко укрепени позиции на основни места към столицата. Една от тях е хълмът Витков. Там е построено дървено отбранително оборудване с насип, в което са позиционирани 60 бойци (според легендата, укреплението се пази от 26 мъже и три дами – б.а.) По-важното в тази ситуация е, че отпред стои не кой дае, а Ян Жижка.

Ян Жижка дружно със духовник гледа над Прага от Витковия рид

Когато идват под стените на Прага при започване на месец юни, силите на Сигизмунд Люксембургски вършат бърза рекогносцировка на укрепленията. Те преценят, че най-ефективният метод за справяне с крепостта е тя да бъде обкръжена и принудена посредством апетит да капитулира. За задачата, кръстоносците би трябвало да смажат хуситските позиции към града и най-много онази при хълма Витков, която подсигурява един от основните пътища за доставяне. Сигизмунд има зад тила си грамадна войска. Хорнистите от онази ера приказват за над 100 000 души, което, естествено, е мощно пресилено. Въпреки това, превъзходството на имперските сили е доста. За справяне с укреплението пр Витков, Сигизмунд и военният му консултант, италианският наемник Филипо Сколари (наричан и Пипо Спано – б.а.) заделят контингент от 7-8000 рицари и пехотинци, които да залеят вражеското барикада и да го унищожават. Съотношението на силите е от порядъка на 120-130 към 1. По всякаква логичност на военното изкуство, борбата би трябвало да е къса, кървава и безапелационна. И тя в действителност е, само че не по метода, по който може да си визиите.

Талаз след талаз, стоманените талази се разрушават в дървената цитадела. Войници и рицари нападат насипите, единствено с цел да бъдат спрени от огъня на хуситските аркебузи и да бъдат смълчани от покритите със шипове боздугани на хуситската пехота. Земята бързо се пропива с кръвта на кръстоносците, а хуситите, водени от Ян Жижка вършат невъзможното. Когато кръстоносците се прегрупират за нова офанзива, изведнъж от околните лозя изскачат отряд хусити. Те са единствено 50, само че обърканите рицари вземат решение че това е единствено авангарда на цяла избавителна мощ. Хвърлени в ужас, те стартират да бягат, прекосявайки под паника река Вълтава, като част от тях се давят, а други са избити от гонещите ги хусити.

В рамките единствено на няколко часа 7-8000 са победени от 100-110 души. Поражението е позорно, а Сигизмунд и Сколари гледат с недоумление по какъв начин целия им проект за блокада рухва като къща от карти. През идващите две седмици, хуситите съумяват да завладеят замъците Храдачи и Вишехрад, с което заплашват да отрежат линиите за доставяне на кръстоносците. Цялата акция приключва с цялостен неуспех и Сигизмунд е заставен да се изтегли на изток за идната зима.

Хуситските войни ще продължат още седемнадесет години. Ян Жижка ще си завоюва безсмъртна популярност. Той не просто не губи стълкновение в кариерата си, само че и печели останалите си борби изцяло кьорав, откакто през есента на 1420 година губи и второто си око по време на една блокада. В последна сметка, великият военачалник е надвит не от своите врагове, а от местна чумна зараза, която покосява армията му и лишава живота му през 1424 година Последната му воля е, от част от кожата му да се създадат барабани, с чийто темп да се водят войските в борба, с цел да може и след гибелта си, той да остане отпред на своите мъже. В негова чест, хълмът Витков през днешния ден се назовава Жижков рид, на който има повдигнат възвишен монумент.