Водещият кардиохирург у нас проф. д-р Генчо Начев е роден

Водещият кардиохирург у нас проф. доктор Генчо Начев е роден на 9 ноември 1951 година в Казанлък. Възпитаник е на Медицинска академия - София. Има редица специализации по гръдна и сърдечносъдова хирургия, трансплантация и други в Съединени американски щати, Германия и Англия. Преподава на студенти по медицина и на лекари специализанти. Президент на Тенис клуб при НСА и член на УС на Българската Федерация по тенис. Носител на медал „ Стара Планина “ - първа степен и редица други оценки. Почетен жител на Казанлък и София. Проф. доктор Генчо Начев е изпълнителен шеф на УМБАЛ „ Св. Екатерина “ - София. Основател е на Клиниката по сърдечносъдова хирургия в УМБАЛ " Св. Георги " в Пловдив и неин систематичен началник.

- Проф. Начев, каква е степента на сърдечносъдовите болести в област Пловдив, съпоставена в народен мащаб?

- Заболеваемостта не се разграничава от междинната за страната. По статистически данни към 40% от общата заболеваемост е вследствие на сърдечносъдови болести. За страдание обаче смъртността от тях е 67% от общата смъртност, което е национално злополучие. Затова би трябвало да се обърне изключително внимание на ранната диагностика и на лекуването на тези болести, а много преди този момент е значимо да се прави предварителна защита.

- Как би трябвало да се ползват тези ограничения - дали са въпрос на персонална здравна просвета, или е належащо да се включат към наложителните годишни профилактични прегледи при персоналния доктор?

- При всички случаи това е въпрос на персонална здравна просвета. Противник съм на крутите наложителни ограничения, изключително в случай че са административни. Тук обаче би трябвало да посочим ролята на хората, които схващат тези болести - лекарите и аргументите, които ги довеждат. Необходимо е да има огромна осведомителна акция, с която да създадем налични до хората главните аргументи за развиването на тези болести и най-обикновените ограничения, които могат да понижат риска от тях. Така че е нужна култура, а тя е част от моралните отговорности на тези, които схващат.

- Какви са най-новите трендове при лекуването на сърдечносъдовите болести?

- Сърдечносъдовите болести се лекуват от доста специалности, т.е. лекуването е мултидисциплинарно. Двете европейски сдружения - по кардиология и асоциацията по гръдна и сърдечносъдова хирургия, са издали и популяризирали рекомендации за лекуване на тези болести. Акцент в рекомендациите е, че лекуването би трябвало да се прави от един тим /т.нар. хард тим/, в който наложително влизат кардиолог, инвазивен кардиолог и кардиохирург. При нужда в този отбор могат да се притеглят и други експерти като ендокринолог, нефролог, геронтолог. За страдание обаче на доста места рекомендациите не се съблюдават, което е в ущърб на пациентите. Явно се мисли не от резултата от медицината, а от различен резултат, най-вероятно обвързван с финанси. Визирам нарушавания и в двете направления - в едната се правят интервенционални процедури, които не са нужни, а в противен случай, пациентът е за хирургия и не се изпраща да му се сложат 1, 2, 3 или повече стента, а това води до нарушение на функционалността на сърцето. В другата посока се оперират пациенти, които не са за интервенция, само че това нарушаване е доста по-рядко. Затова когато един екип взема решението, тогава рискът да не е вярно преценено се свежда до най-малко.

- Какви новаторски способи за лекуване прилагате в Клиниката по кардиохирургия в УМБАЛ „ Св. Георги “ в Пловдив и в УМБАЛ „ Св. Екатерина “ в София?

- Клиниката по кардиохирургия в Пловдив създадохме през 2002 година, а на 8 октомври същата година извършихме първата интервенция. По размер активност тази клиника е третата в България. Резултатите от работата на екипа са доста положителни и сравними с най-хубавите в България, а бих споделил и в Европа. Това ме радва, тъй като усещам тази клиника като свое дете. Като изключим сърдечните трансплантации и слагането на изкуствено сърце, всичко останало, което се прави в региона на сърдечната хирургия, се прави и тук. Предстои да се вкарат две неща - едното е лекуване на ритъмните нарушавания по хирургичен път и въвеждане на така наречен минимално инвазивни интервенции.

Аз съм всеки четвъртък в клиниката в Пловдив и оперирам, и имам опция да съветвам пациенти от 7,30 до 8,30 ч. сутринта, а на обед от 13,30 до 14,30 ч. Така че всеки, който желае, може да се запише за обзор, който е безвъзмезден и за който не се изисква направление от джипито, само че индивидът да е гледан от кардиолог. Специално в „ Св. Екатерина “ приготвяме екип, който да прави трансплантация на бял дроб. Може би първите ще бъдат в наличието на експерти от водещи международни центрове, с цел да има успокоение в обществото, че ще са сполучливи.

- Проблемът с трансплантациите на органи в България е огромен. Дефицит на донори или сложни са аргументите този развой у нас да не е овладян?

-Когато направихме първата трансплантация на сърце в България през 1986 година, тя беше първата в Източна Европа изобщо и гръмна като фойерверк. След това делото замря, само че го възстановихме преди 7-8 години. За последните 6 година имаме над 30 трансплантации, което е малко. Основният проблем е неналичието на донори, който е общ за света, освен за Европа. България е на последно място по донорски обстановки на милион население. Годишно имаме до 15 донорски обстановки, което е към 2 обстановки на милион. За съпоставяне в Испания и Хърватска донорите са над 43 на милион.

За да влезем в Евротрансплант, желаят да имаме най-малко 20 донорски обстановки на милион. Това значи, че в България би трябвало да имаме 140 такива, а те са сред 13 и 15. В момента чакащите за трансплантация пациенти са общо 1200, като най-вече са за бъбречна, по-късно за чернодробна и сърдечна. Има над 20 индивида, които са регистрирани и чакат за трансплантация на бял дроб.

- Манталитетът на българина ли е определящ за ниското равнище на донорството у нас?

-Тук въздействат доста фактори. Първото съгласно мен е, че няма задоволително добра организация на координаторите по донорството по места, т.е. няма добра организация, хората, които са евентуални донори да се лекуват най-добре по този начин, че да могат да оживеят. Защото, в случай че един пациент не се лекува задоволително добре, като почине, неговите органи не са годни за трансплантация. Като се заприказва за донорство, обществото се плаши и всеобщото мислене е, че докторът няма да лекува вярно пациента единствено и единствено с цел да му се вземат органите и да се избави някой различен. Това не е правилно, тъй като с цел да бъдат годни донорите за трансплантация, човек би трябвало да е лекуван по най-хубавия метод и с най-съвременните способи с вярата да оживее. Ако все пак, се стигне до мозъчна гибел, тогава тленните остатъци не са нужни повече на тази душа и в същото време част от тях могат да оказват помощ да се избави живот.

Другият проблем с недостига на донори е обвързван с душeвността на българина. В тази връзка потърсихме подпомагане от българската православна черква да застане зад трансплантациите. Заедно с министъра на опазването на здравето организирахме диалози с Негово Светейшество патриарх Неофит в Светия синод и чакаме да ни поддържат. Мисля, че това ще повлияе на обществото. Знаем, че животът и гибелта са Божии каузи, а българинът, изключително когато изпадне в потребност, се уповава на религията. Иначе когато е добре и финансово съумял, малко не помни Бог, само че когато има потребност, се сеща за него. Преди 6 година Хърватска беше на едно от последните места по донорска обстановка. Католическата черква застана зад това и в този момент са преди всичко, като изпревариха Испания, а там доста от дълго време църквата е зад трансплантациите. Затова е нужна огромна акция, която да покаже тяхната нужда. А като техника трансплантацията е обикновено нещо, без значение на какъв орган се прави. Имаме 4 екипа, които са 24 ч. разполагаем, 7 дни в седмицата, и при донорска обстановка сме подготвени незабавно да реагираме.

- Защо ни куца здравната промяна толкоз години? Къде са препъникамъните?

-Никой не е удовлетворен от сегашната здравна система у нас, само че тук се преплитат доста ползи. Има едно статукво и в случай че то се наруши, някои хора няма да са удовлетворени. Полезният ход е в смяна на метода на финансиране, който е сгрешен. Трябва да се пресметна тъкмо какъв брой коства една услуга, с цел да могат парите да вървят с пациента. Защото в този момент, в случай че себестойността е 100 единици, касата заплаща 75 единици. Никъде в тази себестойност не е калкулиран трудът и по тази причина лечебните заведения задлъжняват, а с цел да се дадат заплати, се взимат от консумативи и други Отделно няма никакъв надзор на качеството на лекуване, тъй като тези, които упражняват надзор, не схващат от качество, тъй като не са лекари. Като няма надзор, Касата се източва с отчитане на активност, която не е осъществена.

Това не е толкоз ужасно, тъй като по този начин Касата се източва единствено финансово. Проблемът е, че се прави активност, която не е нужна и това е ужасно и незаконно, тъй като се подлага на риск животът и здравето на пациента. Категоричен съм, че моделът би трябвало да се промени, а хората да знаят за какво заплащат в допълнение, тъй като в този момент не знаят. 50% от парите, които влизат в опазването на здравето са от кешови заплащания на пациенти. Смята се, че половината от тях са нерегламентирани заплащания, което нормално се случва в частните лечебни заведения. Ясно е, че парите в опазването на здравето не стигат. И би трябвало да се доплаща, само че не повече от 20% от общите обществени средства, които са за опазване на здравето, тъй като в този момент хората заплащат близо 40% от горната страна.