В Белене разбираш защо е важно да помним миналото
Влизаш там като в настоящ затвор - през огромна сива врата, опасана с бодлива тел. След инспекция на персоналните документи те чака понтонен боен мост със руски надписи - през зимата мъгляв, през лятото - потопен в жега и комари. Минаваш по него и пътуваш известно време, преди да стигнеш дървената арка на входа. Върху нея са изписани думите на Максим Горки: „ Човек - това звучи гордо “. На тази поляна, която през днешния ден е изцяло пуста, в края на 40-те години на предишния век пандизчии издигат със личен труд първите бараки на концлагера.
Добре пристигнали в Белене.
„ Това е място, което няма потребност от възстановка. То мирише на минало, мирише на история “, споделя Луиза Славкова, председателка на фондация „ Софийска платформа “. Всяка година фондацията провежда лятно учебно заведение в Белене под надпис „ Защо ни е да помним? “, което събира възпитаници и младежи от цялата страна. Целта на самодейността е да ги запознае с историята на тоталитарните режими и демокрацията, с близкото минало на България и с политическото принуждение в страната по време на социализма.
Белене - учебно заведение по памет
На пръв взор Белене и островите към него не наподобяват като мечтаната дестинация за младеж по време на лятната почивка. От ужасите на някогашния концлагер там не са останали съвсем никакви белези - като се изключи няколко административни здания и ъгъл за уединение и молитва, построен от локалните хора. Белене не е институционализирано от страната място наизуст. Няма музей, който да споделя на посетителите историята на този знак на репресивната система до 1989 година
Въпреки това от „ Софийска платформа “ избират да основат годишно лятно учебно заведение точно в Белене, с цел да стимулират младежите да прекарат една седмица в това значимо за историята на близкото ни минало място, където евентуално не биха отишли сами. Инициативата е ориентирана към възпитаници и студенти от 16 до 24-годишна възраст, които се интересуват от паметта, историята на комунизма и демокрацията.
„ В гимназията въобще не сме говорили за комунизъм, което доста ме разочарова “, споделя Любомира Атанасова, участничка в едно от изданията на лятното учебно заведение. Впоследствие Любомира става част от екипа на „ Софийска платформа “, където през днешния ден е експертка по връзки. „ Разбрах, че в случай че желая да навляза повече в тематиката за комунизма в България, най-хубавият метод, по който да го направя, би бил през сходно лятно учебно заведение. Там ще отида да видя същински концлагер, ще приказвам с оживели от него хора, ще се срещна с специалисти, които са посветили живота си на занимания с архивите и наследството на българския комунизъм. “
Програмата на учебното заведение включва най-различни интерактивни и просветителни действия, които да развият познанията и усета на участниците по тези тематики - лекции на историци и откриватели, срещи и диалози с оживели от концлагера, кино прожекции. Освен това младежите посещават архива в Плевен, където се срещат със свидетелства и документи както на потърпевшите от репресиите на режима, по този начин и на техните причинители. Включват се в на практика сесии, отдадени на работата с архивни материали, и се учат по изобретателен метод да описват и популяризират тематиката за паметта.
„ Започваме от диалог за демокрацията, за това къде се намираме като общество сега. Как разбираме демокрацията, по какъв начин я живеем, харесваме ли я, или не “, споделя Луиза Славкова за заниманията в лятното учебно заведение. „ Оттам нататък започваме да работим обратно. Връщаме се, минаваме през прехода, през комунизма, през репресивния му уред и мястото на Белене в него. А след това си задаваме въпросите - кой си го спомня през днешния ден, по какъв начин го помни, какво ни споделят оживелите и архивите? И какъв е общественият дискурс сега, каква е нашата роля в него? ", прибавя тя.
Посланици на паметта
Инициативата на „ Софийска платформа “ в Белене притегля младежи с друг профил - някои идват от фамилии на някогашни членове на Българска комунистическа партия, други имат родственици, които са били политически пандизчии, а част от участниците просто са любопитни да научат повече за социалистическия интервал в България. Едно нещо обаче ги свързва - потребността да познават близкото ни минало и да популяризират паметта за него.
„ Едва след присъединяване ми в лагера осъзнах с цялостна мощ какъв брой спорен за обществото ни е фактът, че не сме превъзмогнали изцяло комунистическото си минало. Не приказвам да го забравим, а да се оправим с него. Вместо това ние се срамим, не се интересуваме. Податливи сме на една носталгия, чийто резултат е разделянето на обществото на полюси, които не се чуват и не се претеглят взаимно “, споделя Любомира.
Затова и задачата на лятното учебно заведение е да построи мощна общественост от млади посланици на паметта за социализма и неговите репресии. Всяка година участниците имат опция да разработят личен план по тази тематика. Някои от тях обичат да пишат, други - да снимат разнообразни обекти из острова. Често младежите провеждат открити уроци за по-малки възпитаници, вършат презентации за Белене или канят в учебно заведение историк, който да опише повече по тематиката. Понякога пишат университетски публикации или пък вземат решение да се причислят към фондацията, както Любомира. В едно от изданията на самодейността участниците са създали брошура със фотоси и размишления за претърпяното по време на лятното учебно заведение.
Ключова за „ Софийска платформа “ е също по този начин концепцията, че това представителство на паметта е динамична активност, която непрестанно се трансформира и приспособява по отношение на обществените условия и потребности. Така сега фондацията създава виртуален тур на Белене, чиято цел е да възпроизведе действителността и атмосферата на някогашния концлагер. Ще бъдат документирани разказите на десетима оживели, които също ще станат част от интерактивното прекарване на лагера. „ Хората ще могат да ги видят против себе си и да ги попитат каквото пожелаят - какво беше да ви арестуват, по какъв начин се чувствахте, какво си мислехте, до момента в който бяхте в лагера. Целият този роман ще може да бъде изговорен виртуално и ще бъде съхранен за бъдещите генерации “, споделя Славкова.
Защо ни е да помним?
На въпроса, подложен като мото на лятното учебно заведение в Белене, има доста вероятни отговори. Според Любомира би трябвало да пазим и разпространяваме паметта за тоталитарните режими, тъй като в тях се изтънява границата на човечността. За младежите е значимо да познават тези наскоро съществували механизми на свирепост и неуважение на човешкото достолепие, с цел да осъзнаят какво в действителност значи да бъдеш човек и да отстояваш дейна гражданска позиция. „ Трябва да помним, с цел да знаем и разбираме къде човешкото в миналото е било изтрито и по какъв метод е съумяло да се възвърне по-късно “, споделя Любомира.
За Луиза Славкова това е поколенчески въпрос - постоянно се завъртат няколко генерации, за които претърпяното в границите на тоталитарния режим е толкоз огромна контузия, че мълчанието по тематиката е всеобщо. „ Освен в случай че няма мощна държавна политика за справяне с тази контузия, за наказване на нарушителите и за преобразяване на този интервал в една просветителна част от историята, в едно „ в никакъв случай повече “ - което в България липсва, “ счита тя.
Най-големите рискове от неналичието наизуст за близкото ни минало Славкова открива в слабото демократично схващане и чувство за гражданска роля. „ Това наследено отчаяние, желанието и навикът някой да ти споделя какво да правиш, да ти лишава възприятието за отговорност. “ Липсата наизуст се отразява и на чувство за правдивост, което дружно с контузията се предава през поколенията в фамилии, потърпевши от репресиите на режима. Намира израз и в податливостта на обществото ни на агитация и операция.
„ Паметта ни изяснява доста неща и ни дава опция да разберем по какъв начин избрани явления като смазването на гражданското общество от властта водят до неприятен край. Ние продължаваме да нямаме мощно гражданско общество, което да бъде същински коректив на недемократичните трендове в страната. И всичко това е заровено някъде в историята на българския комунизъм “, счита Славкова.
Добре пристигнали в Белене.
„ Това е място, което няма потребност от възстановка. То мирише на минало, мирише на история “, споделя Луиза Славкова, председателка на фондация „ Софийска платформа “. Всяка година фондацията провежда лятно учебно заведение в Белене под надпис „ Защо ни е да помним? “, което събира възпитаници и младежи от цялата страна. Целта на самодейността е да ги запознае с историята на тоталитарните режими и демокрацията, с близкото минало на България и с политическото принуждение в страната по време на социализма.
Белене - учебно заведение по памет
На пръв взор Белене и островите към него не наподобяват като мечтаната дестинация за младеж по време на лятната почивка. От ужасите на някогашния концлагер там не са останали съвсем никакви белези - като се изключи няколко административни здания и ъгъл за уединение и молитва, построен от локалните хора. Белене не е институционализирано от страната място наизуст. Няма музей, който да споделя на посетителите историята на този знак на репресивната система до 1989 година
Въпреки това от „ Софийска платформа “ избират да основат годишно лятно учебно заведение точно в Белене, с цел да стимулират младежите да прекарат една седмица в това значимо за историята на близкото ни минало място, където евентуално не биха отишли сами. Инициативата е ориентирана към възпитаници и студенти от 16 до 24-годишна възраст, които се интересуват от паметта, историята на комунизма и демокрацията.
„ В гимназията въобще не сме говорили за комунизъм, което доста ме разочарова “, споделя Любомира Атанасова, участничка в едно от изданията на лятното учебно заведение. Впоследствие Любомира става част от екипа на „ Софийска платформа “, където през днешния ден е експертка по връзки. „ Разбрах, че в случай че желая да навляза повече в тематиката за комунизма в България, най-хубавият метод, по който да го направя, би бил през сходно лятно учебно заведение. Там ще отида да видя същински концлагер, ще приказвам с оживели от него хора, ще се срещна с специалисти, които са посветили живота си на занимания с архивите и наследството на българския комунизъм. “
Програмата на учебното заведение включва най-различни интерактивни и просветителни действия, които да развият познанията и усета на участниците по тези тематики - лекции на историци и откриватели, срещи и диалози с оживели от концлагера, кино прожекции. Освен това младежите посещават архива в Плевен, където се срещат със свидетелства и документи както на потърпевшите от репресиите на режима, по този начин и на техните причинители. Включват се в на практика сесии, отдадени на работата с архивни материали, и се учат по изобретателен метод да описват и популяризират тематиката за паметта.
„ Започваме от диалог за демокрацията, за това къде се намираме като общество сега. Как разбираме демокрацията, по какъв начин я живеем, харесваме ли я, или не “, споделя Луиза Славкова за заниманията в лятното учебно заведение. „ Оттам нататък започваме да работим обратно. Връщаме се, минаваме през прехода, през комунизма, през репресивния му уред и мястото на Белене в него. А след това си задаваме въпросите - кой си го спомня през днешния ден, по какъв начин го помни, какво ни споделят оживелите и архивите? И какъв е общественият дискурс сега, каква е нашата роля в него? ", прибавя тя.
Посланици на паметта
Инициативата на „ Софийска платформа “ в Белене притегля младежи с друг профил - някои идват от фамилии на някогашни членове на Българска комунистическа партия, други имат родственици, които са били политически пандизчии, а част от участниците просто са любопитни да научат повече за социалистическия интервал в България. Едно нещо обаче ги свързва - потребността да познават близкото ни минало и да популяризират паметта за него.
„ Едва след присъединяване ми в лагера осъзнах с цялостна мощ какъв брой спорен за обществото ни е фактът, че не сме превъзмогнали изцяло комунистическото си минало. Не приказвам да го забравим, а да се оправим с него. Вместо това ние се срамим, не се интересуваме. Податливи сме на една носталгия, чийто резултат е разделянето на обществото на полюси, които не се чуват и не се претеглят взаимно “, споделя Любомира.
Затова и задачата на лятното учебно заведение е да построи мощна общественост от млади посланици на паметта за социализма и неговите репресии. Всяка година участниците имат опция да разработят личен план по тази тематика. Някои от тях обичат да пишат, други - да снимат разнообразни обекти из острова. Често младежите провеждат открити уроци за по-малки възпитаници, вършат презентации за Белене или канят в учебно заведение историк, който да опише повече по тематиката. Понякога пишат университетски публикации или пък вземат решение да се причислят към фондацията, както Любомира. В едно от изданията на самодейността участниците са създали брошура със фотоси и размишления за претърпяното по време на лятното учебно заведение.
Ключова за „ Софийска платформа “ е също по този начин концепцията, че това представителство на паметта е динамична активност, която непрестанно се трансформира и приспособява по отношение на обществените условия и потребности. Така сега фондацията създава виртуален тур на Белене, чиято цел е да възпроизведе действителността и атмосферата на някогашния концлагер. Ще бъдат документирани разказите на десетима оживели, които също ще станат част от интерактивното прекарване на лагера. „ Хората ще могат да ги видят против себе си и да ги попитат каквото пожелаят - какво беше да ви арестуват, по какъв начин се чувствахте, какво си мислехте, до момента в който бяхте в лагера. Целият този роман ще може да бъде изговорен виртуално и ще бъде съхранен за бъдещите генерации “, споделя Славкова.
Защо ни е да помним?
На въпроса, подложен като мото на лятното учебно заведение в Белене, има доста вероятни отговори. Според Любомира би трябвало да пазим и разпространяваме паметта за тоталитарните режими, тъй като в тях се изтънява границата на човечността. За младежите е значимо да познават тези наскоро съществували механизми на свирепост и неуважение на човешкото достолепие, с цел да осъзнаят какво в действителност значи да бъдеш човек и да отстояваш дейна гражданска позиция. „ Трябва да помним, с цел да знаем и разбираме къде човешкото в миналото е било изтрито и по какъв метод е съумяло да се възвърне по-късно “, споделя Любомира.
За Луиза Славкова това е поколенчески въпрос - постоянно се завъртат няколко генерации, за които претърпяното в границите на тоталитарния режим е толкоз огромна контузия, че мълчанието по тематиката е всеобщо. „ Освен в случай че няма мощна държавна политика за справяне с тази контузия, за наказване на нарушителите и за преобразяване на този интервал в една просветителна част от историята, в едно „ в никакъв случай повече “ - което в България липсва, “ счита тя.
Най-големите рискове от неналичието наизуст за близкото ни минало Славкова открива в слабото демократично схващане и чувство за гражданска роля. „ Това наследено отчаяние, желанието и навикът някой да ти споделя какво да правиш, да ти лишава възприятието за отговорност. “ Липсата наизуст се отразява и на чувство за правдивост, което дружно с контузията се предава през поколенията в фамилии, потърпевши от репресиите на режима. Намира израз и в податливостта на обществото ни на агитация и операция.
„ Паметта ни изяснява доста неща и ни дава опция да разберем по какъв начин избрани явления като смазването на гражданското общество от властта водят до неприятен край. Ние продължаваме да нямаме мощно гражданско общество, което да бъде същински коректив на недемократичните трендове в страната. И всичко това е заровено някъде в историята на българския комунизъм “, счита Славкова.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ