Театърът е творчество, а не състезание да се изкарат повече пари
Владлен Александров е приключил ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова, след което е работил в Благоевградския спектакъл. В продължение на 14 години е бил шеф на ДКТ "Константин Величков " в Пазарджик, където сега е режисьор. Поставял е пиеси от български и задгранични типичен и модерни създатели на доста подиуми в София, в страната и в чужбина. Сред постановките му от последните години са "Аз заплащам ", "Дългият път на деня към нощта " и "Мнимият болен " в НТ "Иван Вазов ", "Терапевти " и "Прах в очите " в ДСТ "Алеко Константинов ", "Червено " в Театър 199, "Одисей пътува за Итака " в Пазарджик и други Съпругата му Росица Александрова е актриса в Сатирата, имат наследник. През септември Владлен Александров стартира подготовки с актьорите в ямболския спектакъл.
- Господин Александров, доколкото знам, за първи път поставяте пиеса с държавна такса "Невена Коканова " - "Не е правилно, само че аз имам вяра " от Пепино де Филипо ще има премиера на 16 октомври. Какви хора, какви създатели срещнахте в ямболската натрупа?
- Наистина за първи път работя в ямболския спектакъл. Изключително съм респектиран от сътрудниците, с които вършим този текст. Много съществени експерти, надарени хора. Радвам се, че ямболският спектакъл е съумял да се запази във времето и да резервира едни самобитни артисти. Младите в театъра са доста забавни. Вълчо Янев е доста сериозен артист - към този момент не всеки спектакъл може да се похвали с артист с такава сила и гений. Радвам се, че шефът Мишо Лазаров е съумял да сътвори обединен колектив, който доста си има вяра на сцената и работят дружно.
- Българската аудитория е гледала пиеси от Едуардо де Филипо, само че този брат от популярната театрална фамилия ни е по-непознат като драматург. Сред вашите постановки има много комедийни заглавия - тази творба с какво ви притегли?
- Поставял съм доста комедии и имам някакво чувство за себе си, че разбирам комедийното, съумявам да му уловя, както споделя народът, дамара на смешното. Много заглавия превъртяхме, до момента в който решим какво да вършим и се спряхме на този текст. Авторът Пепино де Филипо произлиза от именита освен за Италия, а и за Европа театрална фамилия, определяла стила на италианския спектакъл през 50-те и 60-те години на ХХ век. Гледал съм негови филми, бил е извънредно добър артист, с необикновено възприятие за комизъм. Той предлага доста настояща теза - може ли животът да се ръководи от суеверия. На тази база построява пиеса на недоразуменията, типично италианска комедия - двамата братя пазят така наречен неаполитански жанр в италианския спектакъл, в който недоразумението е съществена движеща мощ. Но Пепино де Филипо отива малко по-напред в своята рекламация, че светът е доста илюзорно нещо и че тази нереалност от време на време може да те подлъже, да те трансформира в нещо, което не знаеш какво си. Т.е. е пиеса за това по какъв начин човек да се убеди кои са същинските стойности.
- Известно е, че комедията е сложен род, а театрали споделят, че е по-лесно да разплачеш публиката, в сравнение с да я разсмееш. Има ли "формула " за добра комедия?
- Комедията в действителност е ужасно сложен род, по тази причина рядко следим същински комедии, без значение че всички се пробват да ги вършат - ужким, с цел да разсмиват публиката. Казват, че втората част на фамозната "Поетика " на Аристотел е била отдадена на комедията, само че тя е изгубена и никой не знае какво е писал в нея. Комедията е рисково изкуство, в нея би трябвало да си виртуозен, в комедията режисьорът, артистът може да прояви най-големия гений. Много е елементарно да се прави драма, тя е изначално изкуство - животът ни е трагичен, само че да направиш добра комедия е майсторство.
- Поставяли сте "Службогонци " на Ив. Вазов, "Римска баня " на Ст. Стратиев, "Лазарица " на Радичков в Турция - по какъв начин се възприема и прави оценка там българската драматургия? И по какъв начин се работи с турските артисти?
- Вече двайсетина години работя в Турските държавни театри, бях първият български режисьор, който сложи пиеса там. Това е много огромна конструкция, с извънредно мощно финансиране от страна на страната - най-малко до момента, и се надявам по този начин да продължи... Правих 6-7 заглавия, следва ми нова работа в Турция, откакто завърша постановката в Ямбол. Поставих няколко български пиеси - най-странното е, че първата беше "Службогонци " на Вазов, а Вазов е създателят, който въпреки всичко е написал "Под игото "... Но имаше извънреден триумф, 208 пъти се игра в Анкара, събрахме доста награди, излязоха доста позитивни рецензии. По-късно направих "Римска баня " на Стратиев в Анталийския държавен спектакъл, "Лазарица " от Радичков инспирирах да се преведе от доста добър преводач - проф. Хюсеин Мевсим. Турските артисти са извънредно дисциплинирани, доста имат вяра на режисьора, отворени са и любопитни за нови хрумвания и към всяка нова стилистика. В по-сериозните турски сериали нашите фенове имат опция да видят какъв брой надарени артисти има, огромна част от тях са приключили известни театрални школи на Запад и носят и друга просвета. Турският държавен спектакъл на няколко пъти доста съществено влиза в европейския подтекст, само че в този момент, за жал, обстановката не е тъкмо такава, идеологически аргументи стартират леко да го дърпат обратно. Дано сътрудниците да се преборят с новите провокации, които политическият живот в Турция им предлага.
- Работите и с трупата на Скопския трагичен спектакъл. Само креативен диалози ли водите с сътрудниците си там или става дума и за "международното състояние "?
- От доста години работя с Македония, осъществил съм към десетина заглавия. Високо оценявам работата си с Драмския спектакъл Скопие, който е най-сериозният спектакъл на Македония, както и Македонският национален спектакъл. Но Драмския спектакъл постоянно е бил доста друг, защото там са работили плеяда положителни, мощни режисьори. Той е основан с българска помощ - в далечните 1960-те години Вили Цанков и Боян Дановски са изиграли съществена роля в построяването му. Там направих няколко мощни представления като "Жената като полесражение " на Матей Висняк, "Геноцид 21 " на Любиша Георгиевски - тези два спектакъла взеха доста награди. Много добре работя и с техните артисти, те са близки до нашата школа, в това време са малко по-ексцентрични, необуздани от време на време, носят типично македонски характер. "Международното състояние ", за което питате, е нашето състояние. Македония - това е България, България - това е Македония. Общо взето, тези балкански простори са съвсем идентични, за жал, постоянно тези обстановки са доста смътни. Ето и сегашният референдум демонстрира какъв брой е комплицирана, сложна политическата обстановка на тези балкански простори. И че пътят на такива нови страни и нови формирания към Европейския съюз ще бъде доста комплициран. Важно е да има изкуство, просвета, както е споделил Гоце Делчев - полето на културата да бъде това поле, на което се срещат народите в света.
- Бяхте шеф на Пазарджишкия спектакъл в нелеки години за културата у нас (1998-2012). През това време ремонтирахте театъра, обединихте драмата и куклите в много по-голяма конструкция, която продължи да работи интензивно, да гастролира...
- Пазарджишкият интервал е може би най-плодотворният в моя живот. Станах шеф на 38 години - тъкмо в най-зрялата си възраст 15 години управлявах театъра. Постигнахме огромни триумфи - имахме над 40 интернационалните и български награди, обиколихме доста страни - три пъти в Канада, Франция, Лондон, Италия, Русия, Китай, целия Балкански район... 12 години управлявах влиятелния фестивал "Есенни театрални срещи ", направихме четиригодишен интернационален сценичен план, създавайки мрежа за театрални продукции и контакти ПЛОТЦ. На тази база пет страни от Европа - Англия, Полша, Македония, България и Италия, менажирахме значителен бюджет, с който създадохме хубави постановки, взаимни фестивали, обмяна на механически фрагменти и така нататък Това беше мощен, ярък интервал, тогава измежду критиците в България вървеше мнението, че трупата в Пазарджик може да изиграе всичко от международната драматургия. Но... всяко хубаво нещо има своя край.
- При толкоз сурови промени успяхте да съхраните театъра и трупата.
- Наистина промените, които започнаха да се организират в България не са най-здравословните. Бях измежду хората, които доста се опълчиха и може би това беше една от аргументите да напусна директорското място. Не считам, че подобен вид промени могат да дефинират ориста на един спектакъл. В последна сметка страната би трябвало да знае за какво влага пари, а не да подтиква единствено финансовия детайл в живота на един креативен институт. Той е мястото, където би трябвало да се основава творчество. И тя там би трябвало да демонстрира своя надзор, а не посредством някакви насилствени ограничения да ускорява надпреварата какъв брой повече пари ще се изкарат.
- Според вас по какъв начин тези, в някои случаи фрапантни дейности се отразиха на артистите, на театрите?
- Всички фрапантни промени от този вид довеждат до страшни рани в театъра. И тези рани след това няма кой да ги затвори. Много време минава, с цел да се основат здрави креативен обединявания. Неслучайно нашите предци са влагали своите пари, с цел да основат читалище, където се е играл спектакъл, с цел да има просвещение. Театърът е изкуство, което основава образование, ценностна система, връзки в обществото, на които се гради една нация.
- През годините след измененията у нас някои министри на културата, както и ваши сътрудници, са споделяли мнението, че през социализма в България са основани прекомерно доста театри и през днешния ден не може във всеки град да има спектакъл...
- Министри, които приказват, че би трябвало да се закриват театри, нямат ум. Те би трябвало незабавно да си подават оставката, заради простата причина, че не стават за министри на културата. Съсловието би трябвало да бъде безкомпромисно към сходен вид хора! Не желая да чувам и не искам да вземам участие в диспути, в които се желае закриване на културни институти! Последният рубеж на българската национална еднаквост ще бъде театърът, изкуството. То е това по-висше нещо, което е предиздвикало индивида да бъде човек. Така че би трябвало да си напомним какво се правеше в доста области през социализма и даже умишлено да върнем много неща, които бяха доста скъпи. Да, изкуството беше идеологическо, обслужваше избрана политическа теория, само че не би трябвало да забравяме уважението, смисловото наличие на театралното дело в тези години. Поне тези от нас, които ги помним. А в този момент имаме чувството, че сме последна грижа на политическата реалност.
- Защо съгласно вас културата все не става приоритет в нашата страна?
- Защото страната няма тактика какво би трябвало да се финансира и какви условия би трябвало да имат създателите. Занимаваме се с всичко друго, с изключение на с най-важното: обществото в България би трябвало да решим българи ли желаеме да бъдем, България ли желаеме да имаме като страна или сме някаква аморфна маса, разтворена в международното политическо пространство. Ако желаеме да сътворяваме българска просвета, би трябвало да се поддържа българското кино, спектакъл, балет, опера и така нататък В този смисъл, в случай че има някаква промяна, тя би трябвало да бъде обвързвана извънредно с ясното и изрично целеустремено финансиране на съществено изкуство. А не да се трансферира виновност за какво театрите правели нискобюджетни ситуационни комедии, с които да си изкарват парите. Ами тъй като самата методика ни кара да го вършим.
- Сатиричният спектакъл откри сезона с вашата режисура "Терапевти " от Кристофър Дюранг - пиеса за лудостта на актуалното общество, от която, уви, и ние в България страдаме. В психотерапевти ли би трябвало да търсим избавление или в самите себе си?
- "Терапевти " беше извънредно попадение. Много благодаря на Калин Сърменов, че одобри да създадем този текст, събра се прелестен състав и стана доста любопитно и прелестно зрелище, което се играе със страховит триумф. Да, може би би трябвало да има психотерапия за българското общество. Вече 30 години се въртим в обаян кръг, без да можем да излезем от него, въобразявайки си, че вървим към някаква светла цел..., само че тази светла цел я няма на хоризонта. За жал, обществото ни става все по-маргинализирано, по-некритично, по-профанизирано, а телевизионните риалити формати просто ще ни довършат. Никой не желае да спре тях, а избрани смешни постановки по българските театри пречат на някого... В България постоянно има двойни стандарти, а би трябвало да забележим какви са моралните, смисловите, етичните стандарти. В този смисъл бих споделил: да, нужна е психотерапия.
- Господин Александров, доколкото знам, за първи път поставяте пиеса с държавна такса "Невена Коканова " - "Не е правилно, само че аз имам вяра " от Пепино де Филипо ще има премиера на 16 октомври. Какви хора, какви създатели срещнахте в ямболската натрупа?
- Наистина за първи път работя в ямболския спектакъл. Изключително съм респектиран от сътрудниците, с които вършим този текст. Много съществени експерти, надарени хора. Радвам се, че ямболският спектакъл е съумял да се запази във времето и да резервира едни самобитни артисти. Младите в театъра са доста забавни. Вълчо Янев е доста сериозен артист - към този момент не всеки спектакъл може да се похвали с артист с такава сила и гений. Радвам се, че шефът Мишо Лазаров е съумял да сътвори обединен колектив, който доста си има вяра на сцената и работят дружно.
- Българската аудитория е гледала пиеси от Едуардо де Филипо, само че този брат от популярната театрална фамилия ни е по-непознат като драматург. Сред вашите постановки има много комедийни заглавия - тази творба с какво ви притегли?
- Поставял съм доста комедии и имам някакво чувство за себе си, че разбирам комедийното, съумявам да му уловя, както споделя народът, дамара на смешното. Много заглавия превъртяхме, до момента в който решим какво да вършим и се спряхме на този текст. Авторът Пепино де Филипо произлиза от именита освен за Италия, а и за Европа театрална фамилия, определяла стила на италианския спектакъл през 50-те и 60-те години на ХХ век. Гледал съм негови филми, бил е извънредно добър артист, с необикновено възприятие за комизъм. Той предлага доста настояща теза - може ли животът да се ръководи от суеверия. На тази база построява пиеса на недоразуменията, типично италианска комедия - двамата братя пазят така наречен неаполитански жанр в италианския спектакъл, в който недоразумението е съществена движеща мощ. Но Пепино де Филипо отива малко по-напред в своята рекламация, че светът е доста илюзорно нещо и че тази нереалност от време на време може да те подлъже, да те трансформира в нещо, което не знаеш какво си. Т.е. е пиеса за това по какъв начин човек да се убеди кои са същинските стойности.
- Известно е, че комедията е сложен род, а театрали споделят, че е по-лесно да разплачеш публиката, в сравнение с да я разсмееш. Има ли "формула " за добра комедия?
- Комедията в действителност е ужасно сложен род, по тази причина рядко следим същински комедии, без значение че всички се пробват да ги вършат - ужким, с цел да разсмиват публиката. Казват, че втората част на фамозната "Поетика " на Аристотел е била отдадена на комедията, само че тя е изгубена и никой не знае какво е писал в нея. Комедията е рисково изкуство, в нея би трябвало да си виртуозен, в комедията режисьорът, артистът може да прояви най-големия гений. Много е елементарно да се прави драма, тя е изначално изкуство - животът ни е трагичен, само че да направиш добра комедия е майсторство.
- Поставяли сте "Службогонци " на Ив. Вазов, "Римска баня " на Ст. Стратиев, "Лазарица " на Радичков в Турция - по какъв начин се възприема и прави оценка там българската драматургия? И по какъв начин се работи с турските артисти?
- Вече двайсетина години работя в Турските държавни театри, бях първият български режисьор, който сложи пиеса там. Това е много огромна конструкция, с извънредно мощно финансиране от страна на страната - най-малко до момента, и се надявам по този начин да продължи... Правих 6-7 заглавия, следва ми нова работа в Турция, откакто завърша постановката в Ямбол. Поставих няколко български пиеси - най-странното е, че първата беше "Службогонци " на Вазов, а Вазов е създателят, който въпреки всичко е написал "Под игото "... Но имаше извънреден триумф, 208 пъти се игра в Анкара, събрахме доста награди, излязоха доста позитивни рецензии. По-късно направих "Римска баня " на Стратиев в Анталийския държавен спектакъл, "Лазарица " от Радичков инспирирах да се преведе от доста добър преводач - проф. Хюсеин Мевсим. Турските артисти са извънредно дисциплинирани, доста имат вяра на режисьора, отворени са и любопитни за нови хрумвания и към всяка нова стилистика. В по-сериозните турски сериали нашите фенове имат опция да видят какъв брой надарени артисти има, огромна част от тях са приключили известни театрални школи на Запад и носят и друга просвета. Турският държавен спектакъл на няколко пъти доста съществено влиза в европейския подтекст, само че в този момент, за жал, обстановката не е тъкмо такава, идеологически аргументи стартират леко да го дърпат обратно. Дано сътрудниците да се преборят с новите провокации, които политическият живот в Турция им предлага.
- Работите и с трупата на Скопския трагичен спектакъл. Само креативен диалози ли водите с сътрудниците си там или става дума и за "международното състояние "?
- От доста години работя с Македония, осъществил съм към десетина заглавия. Високо оценявам работата си с Драмския спектакъл Скопие, който е най-сериозният спектакъл на Македония, както и Македонският национален спектакъл. Но Драмския спектакъл постоянно е бил доста друг, защото там са работили плеяда положителни, мощни режисьори. Той е основан с българска помощ - в далечните 1960-те години Вили Цанков и Боян Дановски са изиграли съществена роля в построяването му. Там направих няколко мощни представления като "Жената като полесражение " на Матей Висняк, "Геноцид 21 " на Любиша Георгиевски - тези два спектакъла взеха доста награди. Много добре работя и с техните артисти, те са близки до нашата школа, в това време са малко по-ексцентрични, необуздани от време на време, носят типично македонски характер. "Международното състояние ", за което питате, е нашето състояние. Македония - това е България, България - това е Македония. Общо взето, тези балкански простори са съвсем идентични, за жал, постоянно тези обстановки са доста смътни. Ето и сегашният референдум демонстрира какъв брой е комплицирана, сложна политическата обстановка на тези балкански простори. И че пътят на такива нови страни и нови формирания към Европейския съюз ще бъде доста комплициран. Важно е да има изкуство, просвета, както е споделил Гоце Делчев - полето на културата да бъде това поле, на което се срещат народите в света.
- Бяхте шеф на Пазарджишкия спектакъл в нелеки години за културата у нас (1998-2012). През това време ремонтирахте театъра, обединихте драмата и куклите в много по-голяма конструкция, която продължи да работи интензивно, да гастролира...
- Пазарджишкият интервал е може би най-плодотворният в моя живот. Станах шеф на 38 години - тъкмо в най-зрялата си възраст 15 години управлявах театъра. Постигнахме огромни триумфи - имахме над 40 интернационалните и български награди, обиколихме доста страни - три пъти в Канада, Франция, Лондон, Италия, Русия, Китай, целия Балкански район... 12 години управлявах влиятелния фестивал "Есенни театрални срещи ", направихме четиригодишен интернационален сценичен план, създавайки мрежа за театрални продукции и контакти ПЛОТЦ. На тази база пет страни от Европа - Англия, Полша, Македония, България и Италия, менажирахме значителен бюджет, с който създадохме хубави постановки, взаимни фестивали, обмяна на механически фрагменти и така нататък Това беше мощен, ярък интервал, тогава измежду критиците в България вървеше мнението, че трупата в Пазарджик може да изиграе всичко от международната драматургия. Но... всяко хубаво нещо има своя край.
- При толкоз сурови промени успяхте да съхраните театъра и трупата.
- Наистина промените, които започнаха да се организират в България не са най-здравословните. Бях измежду хората, които доста се опълчиха и може би това беше една от аргументите да напусна директорското място. Не считам, че подобен вид промени могат да дефинират ориста на един спектакъл. В последна сметка страната би трябвало да знае за какво влага пари, а не да подтиква единствено финансовия детайл в живота на един креативен институт. Той е мястото, където би трябвало да се основава творчество. И тя там би трябвало да демонстрира своя надзор, а не посредством някакви насилствени ограничения да ускорява надпреварата какъв брой повече пари ще се изкарат.
- Според вас по какъв начин тези, в някои случаи фрапантни дейности се отразиха на артистите, на театрите?
- Всички фрапантни промени от този вид довеждат до страшни рани в театъра. И тези рани след това няма кой да ги затвори. Много време минава, с цел да се основат здрави креативен обединявания. Неслучайно нашите предци са влагали своите пари, с цел да основат читалище, където се е играл спектакъл, с цел да има просвещение. Театърът е изкуство, което основава образование, ценностна система, връзки в обществото, на които се гради една нация.
- През годините след измененията у нас някои министри на културата, както и ваши сътрудници, са споделяли мнението, че през социализма в България са основани прекомерно доста театри и през днешния ден не може във всеки град да има спектакъл...
- Министри, които приказват, че би трябвало да се закриват театри, нямат ум. Те би трябвало незабавно да си подават оставката, заради простата причина, че не стават за министри на културата. Съсловието би трябвало да бъде безкомпромисно към сходен вид хора! Не желая да чувам и не искам да вземам участие в диспути, в които се желае закриване на културни институти! Последният рубеж на българската национална еднаквост ще бъде театърът, изкуството. То е това по-висше нещо, което е предиздвикало индивида да бъде човек. Така че би трябвало да си напомним какво се правеше в доста области през социализма и даже умишлено да върнем много неща, които бяха доста скъпи. Да, изкуството беше идеологическо, обслужваше избрана политическа теория, само че не би трябвало да забравяме уважението, смисловото наличие на театралното дело в тези години. Поне тези от нас, които ги помним. А в този момент имаме чувството, че сме последна грижа на политическата реалност.
- Защо съгласно вас културата все не става приоритет в нашата страна?
- Защото страната няма тактика какво би трябвало да се финансира и какви условия би трябвало да имат създателите. Занимаваме се с всичко друго, с изключение на с най-важното: обществото в България би трябвало да решим българи ли желаеме да бъдем, България ли желаеме да имаме като страна или сме някаква аморфна маса, разтворена в международното политическо пространство. Ако желаеме да сътворяваме българска просвета, би трябвало да се поддържа българското кино, спектакъл, балет, опера и така нататък В този смисъл, в случай че има някаква промяна, тя би трябвало да бъде обвързвана извънредно с ясното и изрично целеустремено финансиране на съществено изкуство. А не да се трансферира виновност за какво театрите правели нискобюджетни ситуационни комедии, с които да си изкарват парите. Ами тъй като самата методика ни кара да го вършим.
- Сатиричният спектакъл откри сезона с вашата режисура "Терапевти " от Кристофър Дюранг - пиеса за лудостта на актуалното общество, от която, уви, и ние в България страдаме. В психотерапевти ли би трябвало да търсим избавление или в самите себе си?
- "Терапевти " беше извънредно попадение. Много благодаря на Калин Сърменов, че одобри да създадем този текст, събра се прелестен състав и стана доста любопитно и прелестно зрелище, което се играе със страховит триумф. Да, може би би трябвало да има психотерапия за българското общество. Вече 30 години се въртим в обаян кръг, без да можем да излезем от него, въобразявайки си, че вървим към някаква светла цел..., само че тази светла цел я няма на хоризонта. За жал, обществото ни става все по-маргинализирано, по-некритично, по-профанизирано, а телевизионните риалити формати просто ще ни довършат. Никой не желае да спре тях, а избрани смешни постановки по българските театри пречат на някого... В България постоянно има двойни стандарти, а би трябвало да забележим какви са моралните, смисловите, етичните стандарти. В този смисъл бих споделил: да, нужна е психотерапия.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ