Поетът Владислав Христов: Нашият свят все още го има
Владислав Христов е стихотворец, публицист, публицист и фотограф. Преди дни негово хайку получи огромната премия в конкурс на Музея на Башо в Япония; отличие, което идва доста други негови самопризнания по света в минималистичния род. Списък с неговите книги може да видите, а ето какво показа Владислав за премията и освен пред Actualno.com.
Журито ти присъжда огромната премия, акцентирайки, че написаното от теб хайку е изключително значимо в годината на коронавируса; в какъв миг го написа и беше ли реакция точно по отношение на пандемията?
спокоен ветрец
поклаща се лешников цвят
нашия свят още го има
Написах това хайку предходната пролет, малко след оповестяването на първя локдаун. Всички се бяхме свили в домовете си, облъчвани всекидневно от новините за новия заплашителен вирус. Като опозиция на всичко протичащо се, на мен не ми оставаше нищо друго с изключение на да върша дребни „ бягства ” измежду природата. По време на една такава разходка видях, че лешниците стартират да цъфтят. Беше безоблачен ден с лек ветрец, който поклащаше цветовете на лешниците, а те са като дълги ресници. Наслаждавайки се на тази красива панорама, някак в мен инстинктивно назря мисълта, че макар пандемията нашият свят още го има, още я има природата, на която можем да се порадваме. Природата, с която за жалост все по-често губим връзка. А може би това е една от аргументите за сполетялото ни световно злощастие? Светът още веднъж е в локдаун. Явно не си учим задоволително добре уроците.
Какво съставлява самият конкурс? Награда от музея на Башо звучи като общо взето най-високата допустима институция за хайку.
Това е трето издание на състезанието. Всеки участник има право да изпрати до 10 от най-хубавите си хайку. Въпреки, че е относително нов конкурс, тъй като е проведен от една висока институция, а журито е от професори и светила в жанра - ползата годишно е доста огромен. Като прибавим и това, че е на името на Башо, който дружно с другите огромни японски майстори - Бусон, Иса и Шики, издигат хайку до независим книжовен род със международна популярност. В последното издание на състезанието са взели участие 1573 души от 44 страни. Наистина респектираща цифра, само че нищо извънредно, поради това че десетки хиляди души вършат опити да пишат хайку по целия свят. Колко са сполучливи тези опити е обособен въпрос. Писането на хайку наподобява лъжливо елементарно, само че в действителност, с цел да е един текст многопластов и да работи на читателя е нужно да бъдат изпълнени доста условия. Що се отнася до отличеното хайку, в тази пандемична година, той очевидно е докоснал сърцето на журито с човешкия миг, заложен в него. Интересно е мнението на професор Хасегава от Токийския университет, който е член на журито: „ Награденото хайку би трябвало да допре сърцето на всеки гражданин на планетата. Oсобено в границите на сегашния японски конкурс, то би трябвало да издържи на рецензията и оценката на японския народ. И този път бяха предадени голям брой отлични работи от източноевропейски страни, като Хърватия, Румъния, Полша, България и Русия. Вероятно това е плод на един лиричен дух, пречистен от суровата история на тези страни. Що се отнася до броя на участниците, от японска страна те бяха най-вече, само че качеството на препоръчаните хайку беше ниско ”. Доста храна за размисъл. По-важното е, че България се показа почтено – с изключение на, че моето хайку взе първа премия, текст на Радка Миндова беше измежду отличените 10 спечелилия.
Как самият ти преживяваш - както житейски, по този начин и в писането, - последната година?
Последната година беше тестване за всички нас - както на физическо, по този начин и на психическо равнище. Свободата, която сякаш си бяхме извоювали по време на неслучилия се преход, внезапно се оказа много нестабилна. В обществените мрежи се появиха извънредно доста пророци, вирусолози, статистици и конспиратори. Изтече много мръсна вода сред индивидите. Дано всичко това ни направи по-мислещи и съответни, тъй като очевидно дълги години не сме били такива. Относно писането, персонално за мен прекарването на повече време у дома ми разреши да си прегледам архивите. При бързото живеене, в един миг не ти остава време даже да видиш какво си написал, единствено маркираш и продължаваш, препускайки напред. Сега имах опция да остана уединено с моите текстове и фотографии, да си спомня за минали мигове, истории и места. Такива ретроспекции е добре всеки творящ човек да си прави през несъмнено време. Покрай локдауна ми се отвори чудесна опция за това. Успях да приготвя собствен алманах с къси прози. Поднових и интернационалната си хайку интензивност, която през последните 7-8 години заради разнообразни аргументи бях изоставил. Спечелването на този конкурс е единствено един от плодовете на това мое ново събуждане.
Поне при започване на пандемията имаше някакво очакване, че тя най-малко за малко би отворила прозорец към " мудни " занимания като четенето. Случи ли се нещо сходно или в действителност не настъпи кой знае каква смяна, а просто тягостно изчакване за завръщане към предходните привички?
Човешките привички са тромави чудовища, които с години оформят дълбоки коловози. Няма по какъв начин локдаунът да промени базисните ни потребности. Или имаш нуждата от четене, или не. Това зависи както от фамилната и другарска среда в която си израснал, по този начин и от духа на времето. В епохата на обществените мрежи и ТикТок, подрастващите четат сигурно доста по-малко книги, в сравнение с ние сме четяли преди четвърт век. Добрият образец мъчно идва по естествения метод. Родителят цъка цяла вечер телефона си или не отлепя глава от компютъра и тв приемника, и няма по какъв начин да желаеме детето му да чете книга. В локдауна фамилните връзки в допълнение се изостриха, появи се в допълнение експанзия, отключиха се депресии. Малцина се хванаха за книгите като избавителен остров. В тази рискова обстановка, множеството хора прибегнаха към най-лесната автоагресивна патерица – алкохола. И резултатите са налице – по пътищата и в домовете ни.
Има ли у нас към този момент построена хайку общественост, свързваща писатели и читатели?
Нямам визия дали в страната ни съществува настояща хайку общественост, само че сигурно има няколко български създатели, които интензивно разгласяват свои хайку в най-престижните международни издания. Може да се каже, че имаме трайно българско наличие в интернационалната хайку общественост. Осем българи откриха място в Европейския Топ 100 за най-креативни хайку създатели за 2020 година. Достатъчно сладкодумен факт. Аз персонално избирам да поддържам връзка с четящи, а не с пишещи хора. В литературно отношение съм вълк единак. Може би тъй като с годините съм се разочаровал от много „ другари ” по перо. Не членувам в никакви писателски съюзи - наподобяват ми прекалено много на тези от преди 89-та година. Отношенията в литературната ни среда се базират най-вече на взаимната полза. Цари цялостен фалш и конформизъм, които избуяват около всеки конкурс и премия. И всичко това на гърба на българската литература. Съжалявам, само че няма по какъв начин да бъда част от нещо такова.
Кога поетът се обръща към писането на хайку? Какви са преимуществата му, които различен род не може да даде? Как едно усещане и възприятие единствено стартира да диктува, че би трябвало да се трансформира имено в хайку, а не нещо в друго?
Всеки има разнообразни пътища към написването на даден текст, надали съществува правилно резюме. Хайку може да бъде инспирирано от всичко в всекидневието - от падащ лист през есента - до свършилата тоалетна хартия. Хайку е самият живот разказан в три реда. Това са привидно простите и дребни неща, които ни заобикалят, посредством които откриваме по-големия смисъл на нашето битие. Успеем ли да ги осезаем в текст, той стига доста бързо до читателя и го поразява със своята краткост и откровеност. Стига несъмнено читателят да отключи кода в едно хайку, неговите подсмисли. А това става с доста четене. Затова и сред сполучливите и несполучливите хайку има цяла бездна. Или си в десятката, или си отвън целта. При дългите форми създателят може да се скатае в някой ъгълче. При хайку всичко се вижда, няма къде да се скриеш и си безконечен възпитаник. Няма заплаха да се превърнеш в жив класик. Както Девид Боуи пее - всички сме „ Absolute Beginners ”. Хайку култивира човечността и простотата в най-хубавия й смисъл. Колкото по-обикновено и земно се изразяваш - толкоз си по-близко до същината на тази къса литературна форма.
Имаш биография и книги в прозата, поезията, публицистиката; по какъв начин самият ти усещаш да се трансформират с времето, кое остава, кое ти отмилява; каква научи с настъпването на зрелостта в литературата?
В момента се завръщам към хайку. Някак се отдръпнах от него след гибелта на моята най-близка хайку другарка Мая Любенова. Трудно ми беше да преработя нейната загуба. В същото време краткостта в изразяването в никакъв случай не ме е напускала. Този минимализъм е органична част от природата ми. Затова взех решение и да приготвя алманах от къси прози писани през годините, който най-вероятно ще излезе до края на годината. Що се отнася до публицистиката - с нея подкрепям ежедневната си писателска форма. Щастлив съм че към този момент 5 години съм помощник на вестник „ Стършел ” – една от дребното оживели институции на свободното слово у нас. Всяка седмица във вестника излиза мой фейлетон или публицистичен текст засягащ наболели тематики от всекидневието ни.
С настъпването на зрелостта научих, че всеки е добре да върви самичък по пътя си в литературата, че многото литературни баби вършат бебето хилаво. Научих се да се обкръжавам с малко, само че тествани от времето другари, които откровено се радват на триумфите ми и застават зад мен безусловно. И най-много, че литературата не е съревнование, че не е значимо кой е по-по-най. Пред белия лист си самичък и няма кой да ти помогне. И това е част от твоето порастване.
Би ли оставил за край още няколко твои хайку произведения?
Ето:
топъл дъжд
потръпват раменете
на гроздоберачките
...
оризово поле
колкото зърна
толкоз и комари
...
горещо пладне
под сянката на рибаря
най-вече риби
...
последната нощ
на лятото
всеки на друго легло
...
голяма луна
по какъв начин да я побереш
единствено в две очи
…
Фотографии: фб профил на Владислав Христов
Интервю на Райко Байчев
Журито ти присъжда огромната премия, акцентирайки, че написаното от теб хайку е изключително значимо в годината на коронавируса; в какъв миг го написа и беше ли реакция точно по отношение на пандемията?
спокоен ветрец
поклаща се лешников цвят
нашия свят още го има
Написах това хайку предходната пролет, малко след оповестяването на първя локдаун. Всички се бяхме свили в домовете си, облъчвани всекидневно от новините за новия заплашителен вирус. Като опозиция на всичко протичащо се, на мен не ми оставаше нищо друго с изключение на да върша дребни „ бягства ” измежду природата. По време на една такава разходка видях, че лешниците стартират да цъфтят. Беше безоблачен ден с лек ветрец, който поклащаше цветовете на лешниците, а те са като дълги ресници. Наслаждавайки се на тази красива панорама, някак в мен инстинктивно назря мисълта, че макар пандемията нашият свят още го има, още я има природата, на която можем да се порадваме. Природата, с която за жалост все по-често губим връзка. А може би това е една от аргументите за сполетялото ни световно злощастие? Светът още веднъж е в локдаун. Явно не си учим задоволително добре уроците.
Какво съставлява самият конкурс? Награда от музея на Башо звучи като общо взето най-високата допустима институция за хайку.
Това е трето издание на състезанието. Всеки участник има право да изпрати до 10 от най-хубавите си хайку. Въпреки, че е относително нов конкурс, тъй като е проведен от една висока институция, а журито е от професори и светила в жанра - ползата годишно е доста огромен. Като прибавим и това, че е на името на Башо, който дружно с другите огромни японски майстори - Бусон, Иса и Шики, издигат хайку до независим книжовен род със международна популярност. В последното издание на състезанието са взели участие 1573 души от 44 страни. Наистина респектираща цифра, само че нищо извънредно, поради това че десетки хиляди души вършат опити да пишат хайку по целия свят. Колко са сполучливи тези опити е обособен въпрос. Писането на хайку наподобява лъжливо елементарно, само че в действителност, с цел да е един текст многопластов и да работи на читателя е нужно да бъдат изпълнени доста условия. Що се отнася до отличеното хайку, в тази пандемична година, той очевидно е докоснал сърцето на журито с човешкия миг, заложен в него. Интересно е мнението на професор Хасегава от Токийския университет, който е член на журито: „ Награденото хайку би трябвало да допре сърцето на всеки гражданин на планетата. Oсобено в границите на сегашния японски конкурс, то би трябвало да издържи на рецензията и оценката на японския народ. И този път бяха предадени голям брой отлични работи от източноевропейски страни, като Хърватия, Румъния, Полша, България и Русия. Вероятно това е плод на един лиричен дух, пречистен от суровата история на тези страни. Що се отнася до броя на участниците, от японска страна те бяха най-вече, само че качеството на препоръчаните хайку беше ниско ”. Доста храна за размисъл. По-важното е, че България се показа почтено – с изключение на, че моето хайку взе първа премия, текст на Радка Миндова беше измежду отличените 10 спечелилия.
Как самият ти преживяваш - както житейски, по този начин и в писането, - последната година?
Последната година беше тестване за всички нас - както на физическо, по този начин и на психическо равнище. Свободата, която сякаш си бяхме извоювали по време на неслучилия се преход, внезапно се оказа много нестабилна. В обществените мрежи се появиха извънредно доста пророци, вирусолози, статистици и конспиратори. Изтече много мръсна вода сред индивидите. Дано всичко това ни направи по-мислещи и съответни, тъй като очевидно дълги години не сме били такива. Относно писането, персонално за мен прекарването на повече време у дома ми разреши да си прегледам архивите. При бързото живеене, в един миг не ти остава време даже да видиш какво си написал, единствено маркираш и продължаваш, препускайки напред. Сега имах опция да остана уединено с моите текстове и фотографии, да си спомня за минали мигове, истории и места. Такива ретроспекции е добре всеки творящ човек да си прави през несъмнено време. Покрай локдауна ми се отвори чудесна опция за това. Успях да приготвя собствен алманах с къси прози. Поднових и интернационалната си хайку интензивност, която през последните 7-8 години заради разнообразни аргументи бях изоставил. Спечелването на този конкурс е единствено един от плодовете на това мое ново събуждане.
Поне при започване на пандемията имаше някакво очакване, че тя най-малко за малко би отворила прозорец към " мудни " занимания като четенето. Случи ли се нещо сходно или в действителност не настъпи кой знае каква смяна, а просто тягостно изчакване за завръщане към предходните привички?
Човешките привички са тромави чудовища, които с години оформят дълбоки коловози. Няма по какъв начин локдаунът да промени базисните ни потребности. Или имаш нуждата от четене, или не. Това зависи както от фамилната и другарска среда в която си израснал, по този начин и от духа на времето. В епохата на обществените мрежи и ТикТок, подрастващите четат сигурно доста по-малко книги, в сравнение с ние сме четяли преди четвърт век. Добрият образец мъчно идва по естествения метод. Родителят цъка цяла вечер телефона си или не отлепя глава от компютъра и тв приемника, и няма по какъв начин да желаеме детето му да чете книга. В локдауна фамилните връзки в допълнение се изостриха, появи се в допълнение експанзия, отключиха се депресии. Малцина се хванаха за книгите като избавителен остров. В тази рискова обстановка, множеството хора прибегнаха към най-лесната автоагресивна патерица – алкохола. И резултатите са налице – по пътищата и в домовете ни.
Има ли у нас към този момент построена хайку общественост, свързваща писатели и читатели?
Нямам визия дали в страната ни съществува настояща хайку общественост, само че сигурно има няколко български създатели, които интензивно разгласяват свои хайку в най-престижните международни издания. Може да се каже, че имаме трайно българско наличие в интернационалната хайку общественост. Осем българи откриха място в Европейския Топ 100 за най-креативни хайку създатели за 2020 година. Достатъчно сладкодумен факт. Аз персонално избирам да поддържам връзка с четящи, а не с пишещи хора. В литературно отношение съм вълк единак. Може би тъй като с годините съм се разочаровал от много „ другари ” по перо. Не членувам в никакви писателски съюзи - наподобяват ми прекалено много на тези от преди 89-та година. Отношенията в литературната ни среда се базират най-вече на взаимната полза. Цари цялостен фалш и конформизъм, които избуяват около всеки конкурс и премия. И всичко това на гърба на българската литература. Съжалявам, само че няма по какъв начин да бъда част от нещо такова.
Кога поетът се обръща към писането на хайку? Какви са преимуществата му, които различен род не може да даде? Как едно усещане и възприятие единствено стартира да диктува, че би трябвало да се трансформира имено в хайку, а не нещо в друго?
Всеки има разнообразни пътища към написването на даден текст, надали съществува правилно резюме. Хайку може да бъде инспирирано от всичко в всекидневието - от падащ лист през есента - до свършилата тоалетна хартия. Хайку е самият живот разказан в три реда. Това са привидно простите и дребни неща, които ни заобикалят, посредством които откриваме по-големия смисъл на нашето битие. Успеем ли да ги осезаем в текст, той стига доста бързо до читателя и го поразява със своята краткост и откровеност. Стига несъмнено читателят да отключи кода в едно хайку, неговите подсмисли. А това става с доста четене. Затова и сред сполучливите и несполучливите хайку има цяла бездна. Или си в десятката, или си отвън целта. При дългите форми създателят може да се скатае в някой ъгълче. При хайку всичко се вижда, няма къде да се скриеш и си безконечен възпитаник. Няма заплаха да се превърнеш в жив класик. Както Девид Боуи пее - всички сме „ Absolute Beginners ”. Хайку култивира човечността и простотата в най-хубавия й смисъл. Колкото по-обикновено и земно се изразяваш - толкоз си по-близко до същината на тази къса литературна форма.
Имаш биография и книги в прозата, поезията, публицистиката; по какъв начин самият ти усещаш да се трансформират с времето, кое остава, кое ти отмилява; каква научи с настъпването на зрелостта в литературата?
В момента се завръщам към хайку. Някак се отдръпнах от него след гибелта на моята най-близка хайку другарка Мая Любенова. Трудно ми беше да преработя нейната загуба. В същото време краткостта в изразяването в никакъв случай не ме е напускала. Този минимализъм е органична част от природата ми. Затова взех решение и да приготвя алманах от къси прози писани през годините, който най-вероятно ще излезе до края на годината. Що се отнася до публицистиката - с нея подкрепям ежедневната си писателска форма. Щастлив съм че към този момент 5 години съм помощник на вестник „ Стършел ” – една от дребното оживели институции на свободното слово у нас. Всяка седмица във вестника излиза мой фейлетон или публицистичен текст засягащ наболели тематики от всекидневието ни.
С настъпването на зрелостта научих, че всеки е добре да върви самичък по пътя си в литературата, че многото литературни баби вършат бебето хилаво. Научих се да се обкръжавам с малко, само че тествани от времето другари, които откровено се радват на триумфите ми и застават зад мен безусловно. И най-много, че литературата не е съревнование, че не е значимо кой е по-по-най. Пред белия лист си самичък и няма кой да ти помогне. И това е част от твоето порастване.
Би ли оставил за край още няколко твои хайку произведения?
Ето:
топъл дъжд
потръпват раменете
на гроздоберачките
...
оризово поле
колкото зърна
толкоз и комари
...
горещо пладне
под сянката на рибаря
най-вече риби
...
последната нощ
на лятото
всеки на друго легло
...
голяма луна
по какъв начин да я побереш
единствено в две очи
…
Фотографии: фб профил на Владислав Христов
Интервю на Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ