Изкуството ни е чужденец в собствената си държава
---визитка---
Пламен Петров е роден през 1983 година Завършва „ Изкуствознание “ в Националната художествена академия и „ Сравнително изкуствознание “ в Нов български университет. Има предпазена магистърска теза в СУ „ Св. Климент Охридски “. Негово дело са кураторските планове „ Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина “ (2014), „ Свободният избор. Първите дами художнички “ (2015), „ Голото мъжко тяло 1856-1944 “ (2017), „ Елиезер Алшех и „ естетиката на безобразието “ (2018), „ В сърцето на София “ (2019). В интервала 2012-2019 година е организатор в Софийската градска художествена изложба. През 2017 година извършва краткотрайно длъжността шеф на къща музей „ Дечко Узунов “.
---
- Г-н Петров, наскоро избухна следващият скандал към имитации, този път попаднали в сбирката на Николай Неделчев и озовали се в столичната изложба „ Структура “. Как е допустимо при даже усложнената процедура за търгуване с картини, наложена от Закона за запазване на културното завещание, сходни произведения да се „ промъкнат “ сред оценките на специалистите от Министерството на културата и Националната изложба?
- Отговорът, колкото и на мнозина да не се харесва, е на повърхността и не разбирам за какво никой не желае да го произнесе: Всичко това е допустимо с помощта на настъпващия от всички направления и на всички равнища непрофесионализъм на специалистите. Държавата ни е завладяна от специалисти с големи дефицити в познанието, етиката и морала. А когато към това се добави и факторът пари – напълно естествено доближаваме до случая „ Структура “.
- Случаят обаче изигра ролята на катализатор по огромната тематика за „ фалшификатите “.
- Темата за фалшификатите е ужасно сериозна и към нея не трябва да се подхожда кампанийно. Това, което направи Министерството на културата във връзка случая „ Структура “ ми наподобява на избавяне на обстановката, само че не и на съществено държавническо държание. Търговията с творби на изкуството и колекционерството са доста значими детайли за съществуването на актуалното изкуство, меценатството и изобщо за развиването на художествената сцена. От друга страна, знаем добре, че когато на пазара има търсене, надлежно то би трябвало да бъде задоволено с предложение и напълно естествено това води до появяването на феномена на фалшификатите. Днес обаче мнозина се държат като „ ощипани госпожици “, все едно тематиката „ имитации “ се явява за първи път в българското културно пространство. И в този момент внезапно ще започваме да се борим с този световен и древен проблем. На мен това ми наподобява на отклонение на вниманието, тъй като планът „ Модернизъм и авангард. Българската вероятност “ беше деклариран като план, който ще запълва бели петна в българската история на изкуството, а не като самодейност за битка с фалшификатите. А всички комфортно се втурнаха по втората пътека. Колкото и да ми се желае да виждам на това като на положително развиване на нещата, съгласете се, съмнението ми, че става дума за спешен пиар, освен това от страна както на забърканите по случая в изложба „ Структура “, по този начин и на МК, е изцяло основателно. Сега повече от всеки път трябваше да си приказваме за специалистите – за тяхната подготовка, за отговорностите им, за периметъра на компетенциите им, а ние „ откривателски “ се заровихме във „ феномена на разработване и разпространение на имитации “. Удобно е да подменяме диалога и да отхвърляме да погледнем истината в очите. Истината, че на върха на пирамидата – главата, на пазара с неавтентични творби на изкуството – с тяхната заверка и социализация не се занимават колекционерите, нито даже търговците на картини, а изкуствоведите. И от всичко това огромните губещи са българското изкуство и респективно неговите основатели.
- Повече от 7 години работихте като куратор в Софийска градска художествена изложба и евентуално имате взор върху бюджетите на такива институции. Възможно ли е при лимитираното им финансиране там да бъдат реализирани съвременни изложения?
- Ограниченото финансиране е единствено част от казуса. На първо място още веднъж е фигурата на специалиста, на куратора, от чиито пълномощия зависи основаването на една добра галерия. Нейното материално застраховане несъмнено е част от дилемите, които би трябвало да бъдат решени, с цел да може публиката да се изправи пред една добре изглеждаща експозиция – и като наличие, и като „ опаковка “. Моите наблюдения върху по този начин наречените от вас „ съвременни “, в смисъл на модерни, изложения, демонстрират, че това са експозиции, които се занимават с местни разкази. Опитите за тотални разкази, изключително когато приказваме за историзирани към този момент художествени трендове, практики и стилове, са изчерпани. Кураторите, а и сякаш публиките, се вълнуват повече от частните случаи, от екзотичните и към момента неразучени ракурси в творчеството на еди-кой си художник или в развиването на еди-коя си група от създатели. След като огромната история на изкуството беше написана, откривателите към този момент се вглеждат в маргинализираните до момента процеси, създатели, произведения. Това изисква освен все по-интердисциплинарен метод и доста време, само че и повишение на финансирането на сходни начинания. В нашата обстановка рядко проблясват такива изложения, само че за жалост те постоянно остават някак си незабелязани. Казано в резюме – лимитираното финансиране не е причина за неналичието на „ съвременни изложения “ у нас. Финансирането постоянно е лимитирано, само че същинският проблем идва тогава, когато мисленето на кураторите е лимитирано. Защото увеличението на бюджета, привличането на частни средства може да бъде осъществено, когато имаме мислещи специалисти, чиито претекстове не са личната им популярност и материално благоденствие, а пристрастеността им към изкуството, към концепцията, която желаят да споделят с публиката.
- С какви средства се попълнят фондовете на галериите?
- Попълването на държавните музейни сбирки става по два метода – посредством дарения и откупки. Поради липса на средства в последните години това става най-вече по първия метод. Откупите към този момент повече от три десетилетия, въпреки и да е тъжно като факт, са повече събитие, в сравнение с регулярна процедура. В този смисъл СГХГ, която към този момент години наред съумява годишно да изплаща творби, е казус. Истината е, че последните десетилетия от развиването на българското изкуство са едва застъпени в държавните сбирки. Така българското модерно изкуство е чужденец в личната си страна. Но и при откупки, и при приемането на дарения в музейните сбирки още веднъж се стига до фигурата на специалиста. Липсата на транспарантна и ясна система за оценка на цената на едно художествено произведение и дали то има нужните качества, а и съществуват ли музейни потребности то да бъде включено в една музейна сбирка предпоставя основаването на напрежения сред художници и експерти. Именно това компрометира и практиката по приемане на дарения. В актуалния свят кураторът има ролята на самобитен „ вседържител “ – той дефинира посоките, разпорежда се с създателите и тяхното творчество, категоризира кое произведение е „ шедьовър “ и кое „ не коства “, образува публичния усет и въздейства върху пазара с изкуство. Тази му роля на „ демиург “ е ужасно виновна, само че за жалост и сякаш неосъзната. Именно това предопределя целия безпорядък в художествения живот у нас – имитации, зависимости, спекулации и интриги, неспособност на изкуствоведската общественост да си отвоюва предстоящото и належащо публично доверие и престиж. В този смисъл – каквито са ни изкуствоведите, подобен ни е и художественият живот, такива са ни и „ модерните изложения “, такива са ни и бюджетите – компромисни.
---цитати---
" Каквито са ни изкуствоведите, подобен ни е и художественият живот ".
" Истинският проблем идва тогава, когато мисленето на кураторите е лимитирано ".
Пламен Петров е роден през 1983 година Завършва „ Изкуствознание “ в Националната художествена академия и „ Сравнително изкуствознание “ в Нов български университет. Има предпазена магистърска теза в СУ „ Св. Климент Охридски “. Негово дело са кураторските планове „ Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина “ (2014), „ Свободният избор. Първите дами художнички “ (2015), „ Голото мъжко тяло 1856-1944 “ (2017), „ Елиезер Алшех и „ естетиката на безобразието “ (2018), „ В сърцето на София “ (2019). В интервала 2012-2019 година е организатор в Софийската градска художествена изложба. През 2017 година извършва краткотрайно длъжността шеф на къща музей „ Дечко Узунов “.
---
- Г-н Петров, наскоро избухна следващият скандал към имитации, този път попаднали в сбирката на Николай Неделчев и озовали се в столичната изложба „ Структура “. Как е допустимо при даже усложнената процедура за търгуване с картини, наложена от Закона за запазване на културното завещание, сходни произведения да се „ промъкнат “ сред оценките на специалистите от Министерството на културата и Националната изложба?
- Отговорът, колкото и на мнозина да не се харесва, е на повърхността и не разбирам за какво никой не желае да го произнесе: Всичко това е допустимо с помощта на настъпващия от всички направления и на всички равнища непрофесионализъм на специалистите. Държавата ни е завладяна от специалисти с големи дефицити в познанието, етиката и морала. А когато към това се добави и факторът пари – напълно естествено доближаваме до случая „ Структура “.
- Случаят обаче изигра ролята на катализатор по огромната тематика за „ фалшификатите “.
- Темата за фалшификатите е ужасно сериозна и към нея не трябва да се подхожда кампанийно. Това, което направи Министерството на културата във връзка случая „ Структура “ ми наподобява на избавяне на обстановката, само че не и на съществено държавническо държание. Търговията с творби на изкуството и колекционерството са доста значими детайли за съществуването на актуалното изкуство, меценатството и изобщо за развиването на художествената сцена. От друга страна, знаем добре, че когато на пазара има търсене, надлежно то би трябвало да бъде задоволено с предложение и напълно естествено това води до появяването на феномена на фалшификатите. Днес обаче мнозина се държат като „ ощипани госпожици “, все едно тематиката „ имитации “ се явява за първи път в българското културно пространство. И в този момент внезапно ще започваме да се борим с този световен и древен проблем. На мен това ми наподобява на отклонение на вниманието, тъй като планът „ Модернизъм и авангард. Българската вероятност “ беше деклариран като план, който ще запълва бели петна в българската история на изкуството, а не като самодейност за битка с фалшификатите. А всички комфортно се втурнаха по втората пътека. Колкото и да ми се желае да виждам на това като на положително развиване на нещата, съгласете се, съмнението ми, че става дума за спешен пиар, освен това от страна както на забърканите по случая в изложба „ Структура “, по този начин и на МК, е изцяло основателно. Сега повече от всеки път трябваше да си приказваме за специалистите – за тяхната подготовка, за отговорностите им, за периметъра на компетенциите им, а ние „ откривателски “ се заровихме във „ феномена на разработване и разпространение на имитации “. Удобно е да подменяме диалога и да отхвърляме да погледнем истината в очите. Истината, че на върха на пирамидата – главата, на пазара с неавтентични творби на изкуството – с тяхната заверка и социализация не се занимават колекционерите, нито даже търговците на картини, а изкуствоведите. И от всичко това огромните губещи са българското изкуство и респективно неговите основатели.
- Повече от 7 години работихте като куратор в Софийска градска художествена изложба и евентуално имате взор върху бюджетите на такива институции. Възможно ли е при лимитираното им финансиране там да бъдат реализирани съвременни изложения?
- Ограниченото финансиране е единствено част от казуса. На първо място още веднъж е фигурата на специалиста, на куратора, от чиито пълномощия зависи основаването на една добра галерия. Нейното материално застраховане несъмнено е част от дилемите, които би трябвало да бъдат решени, с цел да може публиката да се изправи пред една добре изглеждаща експозиция – и като наличие, и като „ опаковка “. Моите наблюдения върху по този начин наречените от вас „ съвременни “, в смисъл на модерни, изложения, демонстрират, че това са експозиции, които се занимават с местни разкази. Опитите за тотални разкази, изключително когато приказваме за историзирани към този момент художествени трендове, практики и стилове, са изчерпани. Кураторите, а и сякаш публиките, се вълнуват повече от частните случаи, от екзотичните и към момента неразучени ракурси в творчеството на еди-кой си художник или в развиването на еди-коя си група от създатели. След като огромната история на изкуството беше написана, откривателите към този момент се вглеждат в маргинализираните до момента процеси, създатели, произведения. Това изисква освен все по-интердисциплинарен метод и доста време, само че и повишение на финансирането на сходни начинания. В нашата обстановка рядко проблясват такива изложения, само че за жалост те постоянно остават някак си незабелязани. Казано в резюме – лимитираното финансиране не е причина за неналичието на „ съвременни изложения “ у нас. Финансирането постоянно е лимитирано, само че същинският проблем идва тогава, когато мисленето на кураторите е лимитирано. Защото увеличението на бюджета, привличането на частни средства може да бъде осъществено, когато имаме мислещи специалисти, чиито претекстове не са личната им популярност и материално благоденствие, а пристрастеността им към изкуството, към концепцията, която желаят да споделят с публиката.
- С какви средства се попълнят фондовете на галериите?
- Попълването на държавните музейни сбирки става по два метода – посредством дарения и откупки. Поради липса на средства в последните години това става най-вече по първия метод. Откупите към този момент повече от три десетилетия, въпреки и да е тъжно като факт, са повече събитие, в сравнение с регулярна процедура. В този смисъл СГХГ, която към този момент години наред съумява годишно да изплаща творби, е казус. Истината е, че последните десетилетия от развиването на българското изкуство са едва застъпени в държавните сбирки. Така българското модерно изкуство е чужденец в личната си страна. Но и при откупки, и при приемането на дарения в музейните сбирки още веднъж се стига до фигурата на специалиста. Липсата на транспарантна и ясна система за оценка на цената на едно художествено произведение и дали то има нужните качества, а и съществуват ли музейни потребности то да бъде включено в една музейна сбирка предпоставя основаването на напрежения сред художници и експерти. Именно това компрометира и практиката по приемане на дарения. В актуалния свят кураторът има ролята на самобитен „ вседържител “ – той дефинира посоките, разпорежда се с създателите и тяхното творчество, категоризира кое произведение е „ шедьовър “ и кое „ не коства “, образува публичния усет и въздейства върху пазара с изкуство. Тази му роля на „ демиург “ е ужасно виновна, само че за жалост и сякаш неосъзната. Именно това предопределя целия безпорядък в художествения живот у нас – имитации, зависимости, спекулации и интриги, неспособност на изкуствоведската общественост да си отвоюва предстоящото и належащо публично доверие и престиж. В този смисъл – каквито са ни изкуствоведите, подобен ни е и художественият живот, такива са ни и „ модерните изложения “, такива са ни и бюджетите – компромисни.
---цитати---
" Каквито са ни изкуствоведите, подобен ни е и художественият живот ".
" Истинският проблем идва тогава, когато мисленето на кураторите е лимитирано ".
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ