Денят след утре
Вирусната рецесия внезапно форсира хода на политическото време. Тя компресира процеси, които инак биха се точили дълго; и им подвигна " температурата ", т.е. силата, с която те протичат. Вирусът ще мине, както с него ще минат и изключителните ограничения. Светът обаче, в деня след на следващия ден, ще се е трансформирал. Ще е решил, най-накрая, какво да избере сред две други възможности, които са налични, само че не и изрично определени, най-малко от четвърт век.
Времето за избор е тъкмо днес-утре
Откак има власт, има и два съществени метода на нейното конструиране и практикуване, наричани от Аристотел " господарска " (деспотична) власт и " политическа " (гражданска) власт. Първата е сред неравни. Ясно е, кой ръководи вечно, тъй като е по-висш; и кой се подчинява вечно, тъй като е по-нисш. Това е, огрубено, предлаганата от Платон идеална страна: ръководят философи-крале, които са охранявани и обслужвани от админи и бойци, а всички те са обличани, оборудвани и изхранвани от работещото население.
Втората, гражданската власт, е сред равни между тях жители. Всеки жител ту е ръководен, ту е ръководещ. Тази въртележка във властта защищава от произвол, само че най-силният фактор, предпазващ от случайно и себично практикуване на властта е оня престиж, който е по-голям от жителите, само че не е самият той човек: законът. Според Аристотел, най-добре е да не ръководят хора, а да ръководи законът посредством хора.
Дилемата - човек ли да ръководи или законът - още веднъж се появява при започване на модерната ера. Във Франция, кралят-слънце Луи афишира самия себе си за страната и отсам - всяко свое решение за закон, наложителен за всички. Оттатък Ламанша вземат решение друго: властта се подрежда съгласно " нормалното право ", т.е. съгласно тези правила на общо-живеене, които хората са изработили между тях, благодарение на съдии, в продължение на поколенията. В Англия вземат решение, че би трябвало да ръководи конституцията, въпреки неписана.
По-късно, при започване на 19-ти век стартира да се приказва за " нации " и за техния " дух " и - изключително - " воля ". Спорът " човек или закон " леко се измества. В писанията на Жан-Жак Русо се появява тезата, че националната " воля " може да бъде изразявана от един настрана взет човек. С неговите дейности всички останали налични фрранцузи може да не са съгласни, само че с това си противоречие те не образуват " народ ". Еманацията на " народ " си е в упоменатия един французин, притежател на " националната воля ".
Така се ражда популизмът - концепцията, че един настрана взет човек може да има безспорна власт не, тъй като е " по природа " по-висш от останалите, а тъй като по някакъв вълшебен метод неговата воля е еманация на груповата воля на останалите, даже те да не подозират това. Такава поза, да вземем за пример, през днешния ден в България заемат Бойко Борисов и, от ден на ден, Иван Гешев; към нея се върти, в последните дни, и военачалник Мутафчийски.
Срещу популизма незабавно застава немският мъдрец Георг Вилхелм Фридрих Хегел. След деликатен разбор на следствията от Наполеон в Европа, Хегел стига до извода, че въпреки всичко би трябвало да ръководят не хора, а - закони. Тези закони би трябвало да основават правила, които да бъдат поддържани и налагани от обособена група професионално готови за това хора, които той назовава " универсалната класа " (универсална, тъй като свързва страната, която е едно, с хората, които са много), а ние всекидневно назоваваме " администрация ". Подчинявайки се на заложените от администрацията правила, ние се подчиняваме на волята не на съответен човек, а - на закона. Сто години след Хегел различен немец, Макс Вебер, доразвива тази теза с правилото, че тази администрация би трябвало да работи " без-лично ", т.е. да се отнася еднообразно към всички, без значение, дали пред гишето е застанал някой пруски граф или баварски обущар.
Междувременно, една концепция, изскочила от френската гражданска война, " приятелство ", се трансформира в това, което през днешния ден назоваваме " взаимност ". По силата на тази взаимност към този момент се чака, че хората ще си оказват помощ един на различен даже тогава, когато не се познават и нямат кръвна връзка. Тази взаимна помощ, " лице в лице ", компенсира студената анонимност на без-личната администрация. Нещо повече. Започва да се приказва, че по този начин солидарните между тях хора могат да получат действителна власт да ръководят себе си на нивата, които са " под " страната - концепция, бързо наречена " самоуправление ". Подобни хрумвания са развивани, при започване на 20-ти век, най-много в Англия и Америка.
Срещу това незабавно се изправя следващият немски мъдрец, Карл Шмит, деен нацист и въодушевен последовател на практиката, в Хитлерова Германия, на площадите да бъдат горени книги на философи, с които самият Щмит не е склонен (като да вземем за пример на неговия адаш Карл Маркс). Шмит възвръща концепцията на Русо за един настрана взет самостоятелен притежател на " националната воля ", само че в нова опаковка. Според Шмит, законът не може да бъде задоволителен престиж, та да подрежда дейно публичните връзки, изключително - в изключителна обстановка. В такава обстановка престиж може да бъде единствено някой, който постанова " суверенитет ". Този някой е оня, който показва способността, в границите на дадена политическа общественост, да наложи цялостното прекратяване на действието на закона и след това да употребява гола, без-законна мощ, с цел да преодолее съответната рецесия. За Шмит " същинският " ред е оня, който е налаган с сходно " суверенно ", персонално решение, а не с някакви законови, извън-личностни правила.
За днешните популисти и изключително за тези, които се афишират за " консерватори ", Карл Шмит е това, което беше Карл Маркс за комунистите. Произволното налагане на волята на един настрана взет мъж (в такива размишления дами не попадат, никога) се счита за по-легитимно от съществуването на закони, имащи равна мощ върху всички. На този принцип през днешния ден работят Орбан, Качински, Ердоган и Путин да вземем за пример (няма да изреждам азиатските им колеги- " суверенисти ", като да вземем за пример Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов).
Световната изключителна обстановка около пандемията е явно удобна за следовниците на Карл Шмит. Суспендират се закони, по телевизионните екрани стартират да се мержелеят мъже в униформи, които приказват героическо-мъжествени неща и
желаят това, което желаят всички мъже с власт: още власт
В България всеки ден четем, по какъв начин Иван Гешев си е присвоил властта върху още една сфера на публичен живот, действайки оттатък всевъзможни налични закони. В Русия, Владимир Путин посред другото подписа нова конституция, съгласно която може да остане на власт до 2036 година (след като е към този момент на власт от 1999-та). В Унгария, величието на Виктор Орбан влиза в учебните учебници по линия на " патриотичното образование на подрастващите ".
Все повече елементарни жители харесват това ускорено напредване към власт, която има познато (мъжко) лице и е над законите. Най-сетне, споделят си елементарни хора, виждаме някой, който не мишкува, а поема отговорност. Това е и едната опция, която ни чака в деня след на следващия ден: да живеем в свят, в който единственото право, което имаме, е да се подчиняваме на някой изразител на " националната воля " (по Русо), " притежател на суверенитета " (по Шмит) или, по-простичко, " стопанин " (по Аристотел).
Онова, което знаем занапред е, че този стопанин ще е мъж. Онова, което не знаем е, какво този мъж ще желае от нас всеки нов ден, съгласно измененията в настроението си.
Ако не желаеме това бъдеще, явно ще желаеме връщане към ситуацията, при което ръководят не хора, а закони. Тук обаче се натъкваме на една доста усложнена обстановка. Дрейфът към еднолично над-законово ръководство не стартира при пандемията. Той е разполагаем от много от дълго време и за това състояние си има аргументи. Сред тях е загубата на доверие, от страна на поданството, в поредност от носещи греди на ръководството на закона, както и целенасоченото им обезсилване от страна на управляващите.
Изгубено е доверието в " политическата класа ". Още при започване на този век стана ясно, че в демократичните страни хора всеобщо влизат в политиката не, с цел да служат на общото богатство, жертвайки нещо свое - а с цел да вършат своя кариера, жертвайки нещо от общото богатство. Гражданите престанаха да виждат в политиците свои представители; а политиците, на собствен ред, обърнаха тил на жителите, затваряйки се в своите си среди. Така ръководството се изроди в олигархия: в ръководство на група могъщи мъже в собствен интерес.
На жителите беше препоръчано да вършат същото: да извърнат тил на всякаква взаимност, да дадат воля на алчността си и да станат потребители. Лошият образец, приближаващ " от горната страна ", поквари публичните нрави.
Интелектуалци, учени и специалисти, нормално противостоящи на сходна безнравственост, бяха в това време обезвредени. Част бяха поканени в олигархията и изгубиха доверието на хората. Останалите бяха лишени от основите на своята самостоятелност. Финансирането на учебни заведения и университети се оказа обвързано не с постигането на нормалната в последните 300 години цел - т.е. да се оказва помощ на младежите да развият независима мисъл и способността за самостоятелен и свободен, само че виновен живот. Тази цел бе сменена с условието учебни заведения и университети да приготвят " фрагменти за промишлеността ". От такива като мен се очакваше, както си преподавам Аристотел, Хегел, Вебер и сходни, по силата на някакво знамение най-после да съм създал счетоводители, оператори на трактор " Беларус " и " бизнес админи ", каквото и да е това.
Опитите образованието да тръгне в сходна посока бяха смешни и, естествено, бяха осмяни. Там някъде се появиха и първите популисти, които сочеха с пръсти всевъзможни " специалисти " ( " едни с очилца ", както споделяше Бойко Борисов) и ги изобличаваха, че освен с нищо не оказват помощ на " елементарните хора ", само че и в действителност нищо не знаят. А и да знаят нещо, то е неефикасно: " Познаването на тоя Аристотел каква годишна облага носи? " ; " Компютърни стратегии не се ядат " и сходни.
Какво в това време се случи с " универсалната класа " на Хегел, т.е. с професионално подготвената администрация, налагаща разпоредбите еднообразно и без-лично върху всички? От универсална, тя деградира в " частна ". Затворилите се в олигархия власт-имащи започнаха да вършат това, което се е предписание преди Хегел: да паркират в администрацията свои родственици и протежета като един тип премия за смирение, а не - ангажимент за служене на общия интерес. Администрациите по света стремително започнаха да деградират, изключително в по-примитивните олигархии като българската, да вземем за пример. Населението се обърна и срещу админите.
След рецесията от 2008 година хората се обърнаха и против банките, разбрали, че зад фасадата на обслужване на общия интерес от самото начало се е криела чисто гола лакомия. След краха, страните измислиха закони, които да оказват помощ на банкерите и да стоварят сметката за тяхната лакомия върху хората. Така популацията загуби доверие и в справедливостта на закона.
При загуба на доверие в институциите на модерното време - страната, политическите партии, учените, специалистите и законите - хората потеглиха да търсят избавление в пред-модерни предписания. Като да вземем за пример: да дадат цялата власт на някой настрана взет избавител, който да " оправи нещата " с твърда ръка. Затова светът стартира дрейф по посоката на популистки диктатури - нещо, изцяло немислимо даже преди 30 години.
Оттук: като че всичко сочи към това, че денят след на следващия ден ще ни донесе свят, обитаем с диктатори. Извънредното състояние в света е, обаче, обвързвано с вирус. Борбата против него не е това, за което всеки деспот и кандидат-диктатор мечтае: да влезе във война с друга страна, с цел да активизира популацията зад себе си, изтребвайки враговете ( " гадовете " по Борисов). Войната е против злобен бацил. А тя, по може би абсурден метод, ни дава невиждана (и неподозирана) до неотдавна опция да възстановим силата точно на тези фактори и системи, чието намаляване докара до избуяването на популистите.
Вирусът може да бъде надвит единствено с просвета - с напъните на тези " специалисти ", на които популизмът по този начин обича да се подиграва. Ако те съумеят, ще са потвърдили нуждата от просвета и учени, от специалисти и експертност. Ще могат да възстановят своя престиж и да желаят запаси от власт-имащите по един нов, безапелационен метод. Същевременно, с цел да могат обществата да бъдат мобилизирани, императивно е възобновяване на възприятието за правдивост, т.е. на законността, както и преформулирането на ролята на политиците:
от представители на властта пред жителите, те още веднъж да станат представители на жителите във властта
Вирусът може да бъде надвит и с тези качества на обществото, които бяха до неотдавна осмивани и отслабвани. Няма по какъв начин използването на до неотдавна водещата полезност, самостоятелната лакомия, както и на препоръчваното държание, т.е. самостоятелното консуматорство, да помогне на обществата да се оправят. Необходими са напълно други качества: взаимност и " приятелство " ; взаимна помощ; готовността да жертваш нещо свое за другите. От алчни, нещастни, самотни и уплашени същества, формиращи навалица в търсенето на господар-спасител, можем да се преформатираме още веднъж в индивиди, живеещи солидарно, не за сметка един на различен, нито пък - за сметка на природата или на бъдещето на личните ни деца.
За пръв път от доста време този избор е действително разполагаем в съществуващата изключителна обстановка. От всички ни зависи, по какъв начин ще постъпим с тази ненадейно отворила се опция.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (503)
Времето за избор е тъкмо днес-утре
Откак има власт, има и два съществени метода на нейното конструиране и практикуване, наричани от Аристотел " господарска " (деспотична) власт и " политическа " (гражданска) власт. Първата е сред неравни. Ясно е, кой ръководи вечно, тъй като е по-висш; и кой се подчинява вечно, тъй като е по-нисш. Това е, огрубено, предлаганата от Платон идеална страна: ръководят философи-крале, които са охранявани и обслужвани от админи и бойци, а всички те са обличани, оборудвани и изхранвани от работещото население.
Втората, гражданската власт, е сред равни между тях жители. Всеки жител ту е ръководен, ту е ръководещ. Тази въртележка във властта защищава от произвол, само че най-силният фактор, предпазващ от случайно и себично практикуване на властта е оня престиж, който е по-голям от жителите, само че не е самият той човек: законът. Според Аристотел, най-добре е да не ръководят хора, а да ръководи законът посредством хора.
Дилемата - човек ли да ръководи или законът - още веднъж се появява при започване на модерната ера. Във Франция, кралят-слънце Луи афишира самия себе си за страната и отсам - всяко свое решение за закон, наложителен за всички. Оттатък Ламанша вземат решение друго: властта се подрежда съгласно " нормалното право ", т.е. съгласно тези правила на общо-живеене, които хората са изработили между тях, благодарение на съдии, в продължение на поколенията. В Англия вземат решение, че би трябвало да ръководи конституцията, въпреки неписана.
По-късно, при започване на 19-ти век стартира да се приказва за " нации " и за техния " дух " и - изключително - " воля ". Спорът " човек или закон " леко се измества. В писанията на Жан-Жак Русо се появява тезата, че националната " воля " може да бъде изразявана от един настрана взет човек. С неговите дейности всички останали налични фрранцузи може да не са съгласни, само че с това си противоречие те не образуват " народ ". Еманацията на " народ " си е в упоменатия един французин, притежател на " националната воля ".
Така се ражда популизмът - концепцията, че един настрана взет човек може да има безспорна власт не, тъй като е " по природа " по-висш от останалите, а тъй като по някакъв вълшебен метод неговата воля е еманация на груповата воля на останалите, даже те да не подозират това. Такава поза, да вземем за пример, през днешния ден в България заемат Бойко Борисов и, от ден на ден, Иван Гешев; към нея се върти, в последните дни, и военачалник Мутафчийски.
Срещу популизма незабавно застава немският мъдрец Георг Вилхелм Фридрих Хегел. След деликатен разбор на следствията от Наполеон в Европа, Хегел стига до извода, че въпреки всичко би трябвало да ръководят не хора, а - закони. Тези закони би трябвало да основават правила, които да бъдат поддържани и налагани от обособена група професионално готови за това хора, които той назовава " универсалната класа " (универсална, тъй като свързва страната, която е едно, с хората, които са много), а ние всекидневно назоваваме " администрация ". Подчинявайки се на заложените от администрацията правила, ние се подчиняваме на волята не на съответен човек, а - на закона. Сто години след Хегел различен немец, Макс Вебер, доразвива тази теза с правилото, че тази администрация би трябвало да работи " без-лично ", т.е. да се отнася еднообразно към всички, без значение, дали пред гишето е застанал някой пруски граф или баварски обущар.
Междувременно, една концепция, изскочила от френската гражданска война, " приятелство ", се трансформира в това, което през днешния ден назоваваме " взаимност ". По силата на тази взаимност към този момент се чака, че хората ще си оказват помощ един на различен даже тогава, когато не се познават и нямат кръвна връзка. Тази взаимна помощ, " лице в лице ", компенсира студената анонимност на без-личната администрация. Нещо повече. Започва да се приказва, че по този начин солидарните между тях хора могат да получат действителна власт да ръководят себе си на нивата, които са " под " страната - концепция, бързо наречена " самоуправление ". Подобни хрумвания са развивани, при започване на 20-ти век, най-много в Англия и Америка.
Срещу това незабавно се изправя следващият немски мъдрец, Карл Шмит, деен нацист и въодушевен последовател на практиката, в Хитлерова Германия, на площадите да бъдат горени книги на философи, с които самият Щмит не е склонен (като да вземем за пример на неговия адаш Карл Маркс). Шмит възвръща концепцията на Русо за един настрана взет самостоятелен притежател на " националната воля ", само че в нова опаковка. Според Шмит, законът не може да бъде задоволителен престиж, та да подрежда дейно публичните връзки, изключително - в изключителна обстановка. В такава обстановка престиж може да бъде единствено някой, който постанова " суверенитет ". Този някой е оня, който показва способността, в границите на дадена политическа общественост, да наложи цялостното прекратяване на действието на закона и след това да употребява гола, без-законна мощ, с цел да преодолее съответната рецесия. За Шмит " същинският " ред е оня, който е налаган с сходно " суверенно ", персонално решение, а не с някакви законови, извън-личностни правила.
За днешните популисти и изключително за тези, които се афишират за " консерватори ", Карл Шмит е това, което беше Карл Маркс за комунистите. Произволното налагане на волята на един настрана взет мъж (в такива размишления дами не попадат, никога) се счита за по-легитимно от съществуването на закони, имащи равна мощ върху всички. На този принцип през днешния ден работят Орбан, Качински, Ердоган и Путин да вземем за пример (няма да изреждам азиатските им колеги- " суверенисти ", като да вземем за пример Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов).
Световната изключителна обстановка около пандемията е явно удобна за следовниците на Карл Шмит. Суспендират се закони, по телевизионните екрани стартират да се мержелеят мъже в униформи, които приказват героическо-мъжествени неща и
желаят това, което желаят всички мъже с власт: още власт
В България всеки ден четем, по какъв начин Иван Гешев си е присвоил властта върху още една сфера на публичен живот, действайки оттатък всевъзможни налични закони. В Русия, Владимир Путин посред другото подписа нова конституция, съгласно която може да остане на власт до 2036 година (след като е към този момент на власт от 1999-та). В Унгария, величието на Виктор Орбан влиза в учебните учебници по линия на " патриотичното образование на подрастващите ".
Все повече елементарни жители харесват това ускорено напредване към власт, която има познато (мъжко) лице и е над законите. Най-сетне, споделят си елементарни хора, виждаме някой, който не мишкува, а поема отговорност. Това е и едната опция, която ни чака в деня след на следващия ден: да живеем в свят, в който единственото право, което имаме, е да се подчиняваме на някой изразител на " националната воля " (по Русо), " притежател на суверенитета " (по Шмит) или, по-простичко, " стопанин " (по Аристотел).
Онова, което знаем занапред е, че този стопанин ще е мъж. Онова, което не знаем е, какво този мъж ще желае от нас всеки нов ден, съгласно измененията в настроението си.
Ако не желаеме това бъдеще, явно ще желаеме връщане към ситуацията, при което ръководят не хора, а закони. Тук обаче се натъкваме на една доста усложнена обстановка. Дрейфът към еднолично над-законово ръководство не стартира при пандемията. Той е разполагаем от много от дълго време и за това състояние си има аргументи. Сред тях е загубата на доверие, от страна на поданството, в поредност от носещи греди на ръководството на закона, както и целенасоченото им обезсилване от страна на управляващите.
Изгубено е доверието в " политическата класа ". Още при започване на този век стана ясно, че в демократичните страни хора всеобщо влизат в политиката не, с цел да служат на общото богатство, жертвайки нещо свое - а с цел да вършат своя кариера, жертвайки нещо от общото богатство. Гражданите престанаха да виждат в политиците свои представители; а политиците, на собствен ред, обърнаха тил на жителите, затваряйки се в своите си среди. Така ръководството се изроди в олигархия: в ръководство на група могъщи мъже в собствен интерес.
На жителите беше препоръчано да вършат същото: да извърнат тил на всякаква взаимност, да дадат воля на алчността си и да станат потребители. Лошият образец, приближаващ " от горната страна ", поквари публичните нрави.
Интелектуалци, учени и специалисти, нормално противостоящи на сходна безнравственост, бяха в това време обезвредени. Част бяха поканени в олигархията и изгубиха доверието на хората. Останалите бяха лишени от основите на своята самостоятелност. Финансирането на учебни заведения и университети се оказа обвързано не с постигането на нормалната в последните 300 години цел - т.е. да се оказва помощ на младежите да развият независима мисъл и способността за самостоятелен и свободен, само че виновен живот. Тази цел бе сменена с условието учебни заведения и университети да приготвят " фрагменти за промишлеността ". От такива като мен се очакваше, както си преподавам Аристотел, Хегел, Вебер и сходни, по силата на някакво знамение най-после да съм създал счетоводители, оператори на трактор " Беларус " и " бизнес админи ", каквото и да е това.
Опитите образованието да тръгне в сходна посока бяха смешни и, естествено, бяха осмяни. Там някъде се появиха и първите популисти, които сочеха с пръсти всевъзможни " специалисти " ( " едни с очилца ", както споделяше Бойко Борисов) и ги изобличаваха, че освен с нищо не оказват помощ на " елементарните хора ", само че и в действителност нищо не знаят. А и да знаят нещо, то е неефикасно: " Познаването на тоя Аристотел каква годишна облага носи? " ; " Компютърни стратегии не се ядат " и сходни.
Какво в това време се случи с " универсалната класа " на Хегел, т.е. с професионално подготвената администрация, налагаща разпоредбите еднообразно и без-лично върху всички? От универсална, тя деградира в " частна ". Затворилите се в олигархия власт-имащи започнаха да вършат това, което се е предписание преди Хегел: да паркират в администрацията свои родственици и протежета като един тип премия за смирение, а не - ангажимент за служене на общия интерес. Администрациите по света стремително започнаха да деградират, изключително в по-примитивните олигархии като българската, да вземем за пример. Населението се обърна и срещу админите.
След рецесията от 2008 година хората се обърнаха и против банките, разбрали, че зад фасадата на обслужване на общия интерес от самото начало се е криела чисто гола лакомия. След краха, страните измислиха закони, които да оказват помощ на банкерите и да стоварят сметката за тяхната лакомия върху хората. Така популацията загуби доверие и в справедливостта на закона.
При загуба на доверие в институциите на модерното време - страната, политическите партии, учените, специалистите и законите - хората потеглиха да търсят избавление в пред-модерни предписания. Като да вземем за пример: да дадат цялата власт на някой настрана взет избавител, който да " оправи нещата " с твърда ръка. Затова светът стартира дрейф по посоката на популистки диктатури - нещо, изцяло немислимо даже преди 30 години.
Оттук: като че всичко сочи към това, че денят след на следващия ден ще ни донесе свят, обитаем с диктатори. Извънредното състояние в света е, обаче, обвързвано с вирус. Борбата против него не е това, за което всеки деспот и кандидат-диктатор мечтае: да влезе във война с друга страна, с цел да активизира популацията зад себе си, изтребвайки враговете ( " гадовете " по Борисов). Войната е против злобен бацил. А тя, по може би абсурден метод, ни дава невиждана (и неподозирана) до неотдавна опция да възстановим силата точно на тези фактори и системи, чието намаляване докара до избуяването на популистите.
Вирусът може да бъде надвит единствено с просвета - с напъните на тези " специалисти ", на които популизмът по този начин обича да се подиграва. Ако те съумеят, ще са потвърдили нуждата от просвета и учени, от специалисти и експертност. Ще могат да възстановят своя престиж и да желаят запаси от власт-имащите по един нов, безапелационен метод. Същевременно, с цел да могат обществата да бъдат мобилизирани, императивно е възобновяване на възприятието за правдивост, т.е. на законността, както и преформулирането на ролята на политиците:
от представители на властта пред жителите, те още веднъж да станат представители на жителите във властта
Вирусът може да бъде надвит и с тези качества на обществото, които бяха до неотдавна осмивани и отслабвани. Няма по какъв начин използването на до неотдавна водещата полезност, самостоятелната лакомия, както и на препоръчваното държание, т.е. самостоятелното консуматорство, да помогне на обществата да се оправят. Необходими са напълно други качества: взаимност и " приятелство " ; взаимна помощ; готовността да жертваш нещо свое за другите. От алчни, нещастни, самотни и уплашени същества, формиращи навалица в търсенето на господар-спасител, можем да се преформатираме още веднъж в индивиди, живеещи солидарно, не за сметка един на различен, нито пък - за сметка на природата или на бъдещето на личните ни деца.
За пръв път от доста време този избор е действително разполагаем в съществуващата изключителна обстановка. От всички ни зависи, по какъв начин ще постъпим с тази ненадейно отворила се опция.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (503)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ