Великите европейци – Шарл Бодлер
Вино, хашиш, разхвърлян секс, екстравагантни каузи и черни мисли за гибел и щастливи трупове – каква по-добра композиция от грехове и пристрастености би могъл да измисли Господ, с която да подари най-великия „ анатемосан стихотворец ”, Шарл Бодлер, с цел да сътвори той безсмъртните си черни строфи.
В земята тлъста – тор, за охлюви издръжка –
една дълбока яма ще си изровя самичък
и своя отпаднал скелет ще разположа там,
в давност да заспи – акула в океана.
Ни наследство! Ни гробница в подмяна!
Защо да очаквам сълзи от този свят без позор?
Аз всички гарвани приживе ще поканя –
със своя мъртвец разкапан луксозен гуляй ще дам.
О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас труп идва – благополучен, на независимост!
Без скрупули елате в мен – от мрака! –
деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: белким и тук тегло ме чака
мен - тялото бездушно, труп измежду мъртъвци?
Поетът Шарл Бодлер си отива единствено на 46, изумен от тежък удар в мозъка, който през последните месеци от живота му го трансформира в зарзават с очи и усеща, само че изцяло мълчалив. Не знам кой и по какъв начин е измислил това наказване – тъй като да отнемеш словото на словотвореца наподобява прекомерно отмъстително действие за всемилостивия Бог. Но това са обстоятелствата. Разбира се, с метода си на живот, Бодлер самичък си постила пътя към сходна гибел. Невротичният му темперамент, непрекъснатите задължения, тежките депресии, сифилисът, който си лепва още като младеж и другите венерини заболявания, с които се развлича, алкохолът, който го подтиква за творчество и опиумът, който праща елементарно в парадайса, единствено с цел да те върне още по-тежко в пъкъла – това не прости. Бодлер знае, само че не може да спре. Този е неговият живот – другояче евентуално нямаше да я има и неговата лирика. „ Цветя на злото ” се споделя единствената му поетична книга, излязла приживе и не можеше да има по-добро заглавие за това, което съдържа тя. „ Из мозъка ми броди котка/ като из своя апартамент ” – написа Бодлер вътре, а, въоръжен с този вечен облик, читателят няма по какъв начин да не разбере мигновено защо приятно страдалчество и за какъв хубав смут в действителност става дума от самото начало.
Шарл Бодлер е роден през 1821 година в Париж. Баща му, Франсоа, е потомък на дърводелци, лозари, фермери и занаятчии, с корени няколко века обратно. Той идва в Париж да учи за духовник, само че след това зарязва духовенството, дами се, става художник, а след 38-та си година е държавен служител с сполучлива кариера. Когато е на 60, Франсоа се дами повторно за 26-годишната Каролин Дюфе. Малкият Шарл е щастливо дете с артистичен татко и топла майка. Когато е на 6 обаче, татко му умира. Момчето е все по-влюбено в майка си и развива мощно възприятие за владеене. Щастието му обаче свършва година по-късно, когато майка му се дами за майор Жак Опик, французин от ирландски генезис. Опик прави добра кариера – става военачалник, след това дипломат в Турция и Испания, а най-после и сенатор. Всъщност, въпреки Шарл да ревнува майка си, изначало връзките с пастрока му не са по този начин неприятни. Семейството живее 4 години в Лион, а когато се връщат в Париж, Шарл учи в лицея „ Луи Велики ”. Противно на по-късната легенда за своята „ прокълнатост ”, която самичък построява, Бодлер е добър възпитаник. Гонят го от лицея обаче поради някаква нелепост и той се отдава на живот. Още на 15 потегля по проститутки и скоро се снабдява с гонорея и сифилис. Воден от желанието за артистична кариера, живее две години в Латинския квартал, където се среща от близко с алкохола и опиатите. Загрижените му родители го пращат на дълго пътешестване до Индия. Шарл обаче не е доста склонен, тъй че посред пътя завива назад и държи виновен Жак Опик за тази груба интервенция в живота си. Отношенията се обтягат мощно, само че скъсването идва чак през 1844. Когато навършва 21, Бодлер получава завещание от татко си - цяло положение от близо 100 000 франка. И единствено за две години профуква за алкохол, дрога и проститутки съвсем половината пари. Тогава родителите му слагат остатъка от наследството под настойничество и отсега нататък той получава единствено месечна прехрана – великодушна по принцип, само че прекомерно дребна за големите му разноски сума.
Сигурно към този момент се питате – къде в цялата тази житейска каша е скрита поезията на Шарл Бодлер. Ами тя е на всички места и постоянно с него. Както самичък твърди: „ Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без лирика ”. За задачата обаче е нужна муза. Или вдъхновения – тъй като са три. Първо е огнената мулатка Жана Дювал. Двамата се срещат през 1841 и връзката им е дълга, въпреки да се гради единствено на секс и пари. С две думи – хубавицата Жана не се интересува от припадъците на Шарл по Изкуството, Красотата и Поезията, не ѝ пука даже за отдаденото на нея популярно стихотворение „ Черната Венера ”, а единствено за великодушната прехрана, която той може да ѝ обезпечи. Но Шарл постоянно е безпаричен и заседнал в задължения – по тази причина му се кара и се държи зле с него. Независимо от всичко обаче, Бодлер се грижи за нея, даже откакто двамата се разделят години по-късно. Втората муза, на която поетът посвещава цикъл стихове сред 52 и 54 година, е Аполония Сабатие. Мадам Сабатие е известна парижанка, самостоятелна, умна жена с възприятие за комизъм, в която е влюбен половин Париж. Един мъж ѝ оставя обилно завещание и тя поддържа всемирски салон и връзки с няколко любовника по едно и също време. Отначало Шарл ѝ праща писма и стихове като неизвестен почитател, само че в един миг се разкрива. Тя го предизвиква да употребява обожанието си, само че той се дърпа, тъй като, както твърди - не желае да види по какъв начин възвишеният му блян се трансформира в жена от плът и кръв. Но това са единствено думи, той въпреки всичко не устоя на изкушението, пък и кой ли би издържал. Третата муза на Бодлер се появява в живота му през 1854. Тя е актрисата Мари Дюбран, връзката с която не е дълга, само че е поетично интензивна. Изглежда въз основата на ранния, чисто фройдистки опит с майка си, Бодлер цялостен живот има двойствено отношение към дамите. От една страна, както самичък споделя – „ те са пътят към щастието ”. От друга обаче, в отношението му към тях има доза пренебрежение, а евентуално и доза садизъм. Той е създател на една мисъл, за която, в случай че го докопат, би бил линчуван от днешните феминистки: „ Винаги съм се чудил на това, че на дамите е разрешено да влизат в църквата. За какво ли могат те да си приказват с Бога? ” – пита се Бодлер, освен това напълно съществено.
Докато се забавлява с живота по всевъзможни рискови способи, Шарл Бодлер написа и чете стихове в бохемски компании. Те се състоят обаче хора, които, посред разгара на индустриалната ера, пробват да тъкат нишките на изкуството, тъй че името на Бодлер оказва се в парижките арт среди надалеч, преди да е написал и разгласил цяла книга. Той пуска тук там по някое стихотворение, само че първите му съществени обществени изяви са като критик с разбори за Салона на изкуството през 1845 и 1846 година В есетата си Бодлер сочи за максимален художник Дьолакроа, само че споделя, че той е част от остарялото, класическото време, а още не се е родил най-големият художник на модерната ера. Тази модерност поетът свързва най-много с града – там се ражда новата хармония, това е новата среда на хубостта, най-често е грозна, това е новата ловна територия на поезията, която би трябвало да се откъсне от романтизма, ситуиран комфортно измежду природата и митологията. Тези негови възгледи проправят път на символическата лирика, която, до момента в който минава от 19 в 20 век, внезапно стартира да прескача и към модернизма. Както знаем, всичко във и към Бодлер е скандално. Затова е мъчно да си представим, че когато през 1857 най-сетне се появява „ Цветя на злото ”, тя ще остане незабелязана. Или ще бъде посрещната единствено с аплодисменти. Нищо сходно, книгата, като цяло отдадена на тематиката за прегрешението, провокира скандал, управляващите считат, че тя заплашва публичния морал и стартират правосъден развой. На мушката са 15 поеми, свързани най-често със секса и гибелта, които се сочат за изключително рискови. Ето по какъв начин в действителност неблагоприлично стартира стихотворението „ Танц със гибелта ”:
С външност горда и надменна – като жива! –
с воал и ръкавици, прегърнала цветя,
с ексцентричен тип, флиртаджийка костелива
нехаеща пред всички и през днешния ден припомня тя.
По-тънка талия видял ли си на бала?
Тя с царствената рокля - преливащ водопад –
прикрива дръглив крайник, само че изкусно е подала
пантоф с помпон, разцъфнал като луксозен цвят.
Това е за Смъртта. А какво ще кажете за неговите „ Литании за Сатаната ”: „ О, ти, най-мъдрият и чист господен боец, ти, Бог отлъчен, за възхвали недостоен…..Велик, всезнаещ цар на бездните на Ада, ти, пръв врач на индивида, който страда ” И всичко това, съпроводено с молитвения лайтмотив: „ О, Сатана, смили се над мойта тъга безгранична! ” Тези строфи през 20 век въодушевяват велики музиканти като Боб Дилън и Джим Морисън, а съгласно Мик Джагър популярното парче на „ Стоунс ” „ Симпатии към дявола ” е инспирирано непосредствено от поезията на Бодлер. Но това е по-късно. В неговото лично време съдът глобява създателя, издателя и печатаря и цензурира книгата, като постановява от нея да бъдат отстранени 6 стихотворения. Така и става. Нещо повече, въпреки след това да има голям брой цялостни издания, самата присъда официално остава в действие чак до 1969 – 102 години след гибелта на Бодлер, когато е анулирана. Не гибелта – присъдата.
В земята тлъста – тор, за охлюви издръжка –
една дълбока яма ще си изровя самичък
и своя отпаднал скелет ще разположа там,
в давност да заспи – акула в океана.
Ни наследство! Ни гробница в подмяна!
Защо да очаквам сълзи от този свят без позор?
Аз всички гарвани приживе ще поканя –
със своя мъртвец разкапан луксозен гуляй ще дам.
О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас труп идва – благополучен, на независимост!
Без скрупули елате в мен – от мрака! –
деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: белким и тук тегло ме чака
мен - тялото бездушно, труп измежду мъртъвци?
Поетът Шарл Бодлер си отива единствено на 46, изумен от тежък удар в мозъка, който през последните месеци от живота му го трансформира в зарзават с очи и усеща, само че изцяло мълчалив. Не знам кой и по какъв начин е измислил това наказване – тъй като да отнемеш словото на словотвореца наподобява прекомерно отмъстително действие за всемилостивия Бог. Но това са обстоятелствата. Разбира се, с метода си на живот, Бодлер самичък си постила пътя към сходна гибел. Невротичният му темперамент, непрекъснатите задължения, тежките депресии, сифилисът, който си лепва още като младеж и другите венерини заболявания, с които се развлича, алкохолът, който го подтиква за творчество и опиумът, който праща елементарно в парадайса, единствено с цел да те върне още по-тежко в пъкъла – това не прости. Бодлер знае, само че не може да спре. Този е неговият живот – другояче евентуално нямаше да я има и неговата лирика. „ Цветя на злото ” се споделя единствената му поетична книга, излязла приживе и не можеше да има по-добро заглавие за това, което съдържа тя. „ Из мозъка ми броди котка/ като из своя апартамент ” – написа Бодлер вътре, а, въоръжен с този вечен облик, читателят няма по какъв начин да не разбере мигновено защо приятно страдалчество и за какъв хубав смут в действителност става дума от самото начало.
Шарл Бодлер е роден през 1821 година в Париж. Баща му, Франсоа, е потомък на дърводелци, лозари, фермери и занаятчии, с корени няколко века обратно. Той идва в Париж да учи за духовник, само че след това зарязва духовенството, дами се, става художник, а след 38-та си година е държавен служител с сполучлива кариера. Когато е на 60, Франсоа се дами повторно за 26-годишната Каролин Дюфе. Малкият Шарл е щастливо дете с артистичен татко и топла майка. Когато е на 6 обаче, татко му умира. Момчето е все по-влюбено в майка си и развива мощно възприятие за владеене. Щастието му обаче свършва година по-късно, когато майка му се дами за майор Жак Опик, французин от ирландски генезис. Опик прави добра кариера – става военачалник, след това дипломат в Турция и Испания, а най-после и сенатор. Всъщност, въпреки Шарл да ревнува майка си, изначало връзките с пастрока му не са по този начин неприятни. Семейството живее 4 години в Лион, а когато се връщат в Париж, Шарл учи в лицея „ Луи Велики ”. Противно на по-късната легенда за своята „ прокълнатост ”, която самичък построява, Бодлер е добър възпитаник. Гонят го от лицея обаче поради някаква нелепост и той се отдава на живот. Още на 15 потегля по проститутки и скоро се снабдява с гонорея и сифилис. Воден от желанието за артистична кариера, живее две години в Латинския квартал, където се среща от близко с алкохола и опиатите. Загрижените му родители го пращат на дълго пътешестване до Индия. Шарл обаче не е доста склонен, тъй че посред пътя завива назад и държи виновен Жак Опик за тази груба интервенция в живота си. Отношенията се обтягат мощно, само че скъсването идва чак през 1844. Когато навършва 21, Бодлер получава завещание от татко си - цяло положение от близо 100 000 франка. И единствено за две години профуква за алкохол, дрога и проститутки съвсем половината пари. Тогава родителите му слагат остатъка от наследството под настойничество и отсега нататък той получава единствено месечна прехрана – великодушна по принцип, само че прекомерно дребна за големите му разноски сума.
Сигурно към този момент се питате – къде в цялата тази житейска каша е скрита поезията на Шарл Бодлер. Ами тя е на всички места и постоянно с него. Както самичък твърди: „ Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без лирика ”. За задачата обаче е нужна муза. Или вдъхновения – тъй като са три. Първо е огнената мулатка Жана Дювал. Двамата се срещат през 1841 и връзката им е дълга, въпреки да се гради единствено на секс и пари. С две думи – хубавицата Жана не се интересува от припадъците на Шарл по Изкуството, Красотата и Поезията, не ѝ пука даже за отдаденото на нея популярно стихотворение „ Черната Венера ”, а единствено за великодушната прехрана, която той може да ѝ обезпечи. Но Шарл постоянно е безпаричен и заседнал в задължения – по тази причина му се кара и се държи зле с него. Независимо от всичко обаче, Бодлер се грижи за нея, даже откакто двамата се разделят години по-късно. Втората муза, на която поетът посвещава цикъл стихове сред 52 и 54 година, е Аполония Сабатие. Мадам Сабатие е известна парижанка, самостоятелна, умна жена с възприятие за комизъм, в която е влюбен половин Париж. Един мъж ѝ оставя обилно завещание и тя поддържа всемирски салон и връзки с няколко любовника по едно и също време. Отначало Шарл ѝ праща писма и стихове като неизвестен почитател, само че в един миг се разкрива. Тя го предизвиква да употребява обожанието си, само че той се дърпа, тъй като, както твърди - не желае да види по какъв начин възвишеният му блян се трансформира в жена от плът и кръв. Но това са единствено думи, той въпреки всичко не устоя на изкушението, пък и кой ли би издържал. Третата муза на Бодлер се появява в живота му през 1854. Тя е актрисата Мари Дюбран, връзката с която не е дълга, само че е поетично интензивна. Изглежда въз основата на ранния, чисто фройдистки опит с майка си, Бодлер цялостен живот има двойствено отношение към дамите. От една страна, както самичък споделя – „ те са пътят към щастието ”. От друга обаче, в отношението му към тях има доза пренебрежение, а евентуално и доза садизъм. Той е създател на една мисъл, за която, в случай че го докопат, би бил линчуван от днешните феминистки: „ Винаги съм се чудил на това, че на дамите е разрешено да влизат в църквата. За какво ли могат те да си приказват с Бога? ” – пита се Бодлер, освен това напълно съществено.
Докато се забавлява с живота по всевъзможни рискови способи, Шарл Бодлер написа и чете стихове в бохемски компании. Те се състоят обаче хора, които, посред разгара на индустриалната ера, пробват да тъкат нишките на изкуството, тъй че името на Бодлер оказва се в парижките арт среди надалеч, преди да е написал и разгласил цяла книга. Той пуска тук там по някое стихотворение, само че първите му съществени обществени изяви са като критик с разбори за Салона на изкуството през 1845 и 1846 година В есетата си Бодлер сочи за максимален художник Дьолакроа, само че споделя, че той е част от остарялото, класическото време, а още не се е родил най-големият художник на модерната ера. Тази модерност поетът свързва най-много с града – там се ражда новата хармония, това е новата среда на хубостта, най-често е грозна, това е новата ловна територия на поезията, която би трябвало да се откъсне от романтизма, ситуиран комфортно измежду природата и митологията. Тези негови възгледи проправят път на символическата лирика, която, до момента в който минава от 19 в 20 век, внезапно стартира да прескача и към модернизма. Както знаем, всичко във и към Бодлер е скандално. Затова е мъчно да си представим, че когато през 1857 най-сетне се появява „ Цветя на злото ”, тя ще остане незабелязана. Или ще бъде посрещната единствено с аплодисменти. Нищо сходно, книгата, като цяло отдадена на тематиката за прегрешението, провокира скандал, управляващите считат, че тя заплашва публичния морал и стартират правосъден развой. На мушката са 15 поеми, свързани най-често със секса и гибелта, които се сочат за изключително рискови. Ето по какъв начин в действителност неблагоприлично стартира стихотворението „ Танц със гибелта ”:
С външност горда и надменна – като жива! –
с воал и ръкавици, прегърнала цветя,
с ексцентричен тип, флиртаджийка костелива
нехаеща пред всички и през днешния ден припомня тя.
По-тънка талия видял ли си на бала?
Тя с царствената рокля - преливащ водопад –
прикрива дръглив крайник, само че изкусно е подала
пантоф с помпон, разцъфнал като луксозен цвят.
Това е за Смъртта. А какво ще кажете за неговите „ Литании за Сатаната ”: „ О, ти, най-мъдрият и чист господен боец, ти, Бог отлъчен, за възхвали недостоен…..Велик, всезнаещ цар на бездните на Ада, ти, пръв врач на индивида, който страда ” И всичко това, съпроводено с молитвения лайтмотив: „ О, Сатана, смили се над мойта тъга безгранична! ” Тези строфи през 20 век въодушевяват велики музиканти като Боб Дилън и Джим Морисън, а съгласно Мик Джагър популярното парче на „ Стоунс ” „ Симпатии към дявола ” е инспирирано непосредствено от поезията на Бодлер. Но това е по-късно. В неговото лично време съдът глобява създателя, издателя и печатаря и цензурира книгата, като постановява от нея да бъдат отстранени 6 стихотворения. Така и става. Нещо повече, въпреки след това да има голям брой цялостни издания, самата присъда официално остава в действие чак до 1969 – 102 години след гибелта на Бодлер, когато е анулирана. Не гибелта – присъдата.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ