От първо лице: Да работиш за мексикански наркокартел
Винаги съм знаел за съществуването на наркокартелите - проведени незаконни групировки, които се занимават с трафик на опиати, още от дете. За подрастващите в Мексико опасността, които тези незаконни организации съставляват, постоянно е налице.
През множеството време беше допустимо да препречвам безкрайните новинарски излъчвания или слуховете за кървави убийства, само че когато най-сетне това се промъкна в моя живот, се притеснявах, че няма да мога да избягам.
Израснах на място, където всички се познават и новините се популяризират бързо.
Разбрах какъв брой рискови в действителност са картелите, когато бях на към 15 година Това беше през 2006 година, а новият президент на страната Фелипе Калдерон тъкмо беше встъпил в дъжност. Той пристигна на власт с обещанието да възвърне “върховенството на закона” в Мексико, обявявайки кървава война на наркотрафика в страната.
Спомням си, че беше решен да се бори с наркокартелите и изпращаше армията против тях. Той беше президент до 2012 година, само че борбата продължи и по-късно. От 2006 година насам над 200 000 души са починали или се водят изчезнали в Мексико вследствие на войната против опиатите.
Картелите започнаха да се разделят на по-малки групировки, разширявайки първичните си региони на надзор. В исторически проект, множеството от северната част на Мексико беше под контрола на картела Синалоа, ръководен от Ел Чапо, до момента в който Лос Сетас - картел, учреден от дезертьори от армията, контролираше по-голяма част от източните региони. Контролираните райни се променяха и фрагментираха с появяването на нови групировки.
Те се стреляха с автомати Калашников в центровете на градовете, в никакъв случай не бях виждал нещо такова. Хората бяха убивани, а телата им оставяни на улицата. Като младеж си припомням по какъв начин се разхождах по улицата, а на известно разстояние се чуваха изстрели.
Не видях момента на убийството, само че по-късно видях тялото, което лежеше на улицата. Бях шокиран първия път, когато видях нещо такова, само че за жалост, скоро по-късно то се трансформира в нещо обикновено.
За мен в този момент е шокиращо по какъв начин това брутално принуждение се беше трансформирало в такава част от нашия живот. Мои познати се опасяваха да стартират бизнес, тъй като членове на картелите по-късно идваха и се опитваха да ги изнудват.
Ако видеха, че имаш магазин, да вземем за пример, те идваха и желаеха дял от облагата в подмяна на „ отбрана “ – с други думи, „ дай ми парите ти, другояче ще те убия “.
Виждах ги в близост и когато излизах по клубове с приятелите си. Обикновено това беше някой голям вид със златни вериги, заобиколен от красиви дами и се чудех какво го прави толкоз прелъстителен. Веднъж един от сподвижници ме заплаши.
Той ме упрекна, че съм взел напитка от масата на шефа и ми сподели, че повече не желае да ме вижда там. Бях ужасяващ, избягах от клуба, а сърцето ми биеше бясно.
Като дете желаех да бъда археолог, тъй като обичам античната история. Мисля, че се бях въодушевил от филмите за Индиана Джоунс. Когато стана време да предпочитам по кой професионален път да поема, избрах нещо, което мислех, че ще ми носи повече пари – маркетинга.
Мой другар ми уреди работа в локално списание и не след дълго към този момент бях направил име в тази сфера.
След това прочут, който работеше за сполучлива рекламна организация, измежду чиито клиенти бяха и заведения за хранене, и питейни заведения, притежавани от наркокартели, ме попита дали желая да припечелвам в допълнение, като му оказвам помощ с техните рекламни материали.
Картелите трябваше да се показват като постоянни компании, с цел да могат да изпират парите, които печелеха от противозаконна активност. Когато разбрах какво е зaплащането (1300 $ за един уикенд работа), не можах да откажа. Това са близо 25 000 мексикански песо – минималното възнаграждение в Мексико е 102 песо (5.3 долара) дневно.
Парите ме привлякоха. Бях на 21 година и започнах да се перча, да пребивавам като рокзвезда, да купонясвам и да заплащам за алкохола на приятелите ми. Не се изнесох от къщата на родителите ми обаче. Гледах да не се набивам доста на очи, с цел да не ми задават въпроси.
На оня стадий имах съмнения, че тези хора работят с наркокартелите, само че не усещах, че съм част от това – всичко, което правех, беше да им оказвам помощ да популяризират питейните заведения и заведенията за хранене си.
През множеството време беше допустимо да препречвам безкрайните новинарски излъчвания или слуховете за кървави убийства, само че когато най-сетне това се промъкна в моя живот, се притеснявах, че няма да мога да избягам.
Израснах на място, където всички се познават и новините се популяризират бързо.
Разбрах какъв брой рискови в действителност са картелите, когато бях на към 15 година Това беше през 2006 година, а новият президент на страната Фелипе Калдерон тъкмо беше встъпил в дъжност. Той пристигна на власт с обещанието да възвърне “върховенството на закона” в Мексико, обявявайки кървава война на наркотрафика в страната.
Спомням си, че беше решен да се бори с наркокартелите и изпращаше армията против тях. Той беше президент до 2012 година, само че борбата продължи и по-късно. От 2006 година насам над 200 000 души са починали или се водят изчезнали в Мексико вследствие на войната против опиатите.
Картелите започнаха да се разделят на по-малки групировки, разширявайки първичните си региони на надзор. В исторически проект, множеството от северната част на Мексико беше под контрола на картела Синалоа, ръководен от Ел Чапо, до момента в който Лос Сетас - картел, учреден от дезертьори от армията, контролираше по-голяма част от източните региони. Контролираните райни се променяха и фрагментираха с появяването на нови групировки.
Те се стреляха с автомати Калашников в центровете на градовете, в никакъв случай не бях виждал нещо такова. Хората бяха убивани, а телата им оставяни на улицата. Като младеж си припомням по какъв начин се разхождах по улицата, а на известно разстояние се чуваха изстрели.
Не видях момента на убийството, само че по-късно видях тялото, което лежеше на улицата. Бях шокиран първия път, когато видях нещо такова, само че за жалост, скоро по-късно то се трансформира в нещо обикновено.
За мен в този момент е шокиращо по какъв начин това брутално принуждение се беше трансформирало в такава част от нашия живот. Мои познати се опасяваха да стартират бизнес, тъй като членове на картелите по-късно идваха и се опитваха да ги изнудват.
Ако видеха, че имаш магазин, да вземем за пример, те идваха и желаеха дял от облагата в подмяна на „ отбрана “ – с други думи, „ дай ми парите ти, другояче ще те убия “.
Виждах ги в близост и когато излизах по клубове с приятелите си. Обикновено това беше някой голям вид със златни вериги, заобиколен от красиви дами и се чудех какво го прави толкоз прелъстителен. Веднъж един от сподвижници ме заплаши.
Той ме упрекна, че съм взел напитка от масата на шефа и ми сподели, че повече не желае да ме вижда там. Бях ужасяващ, избягах от клуба, а сърцето ми биеше бясно.
Като дете желаех да бъда археолог, тъй като обичам античната история. Мисля, че се бях въодушевил от филмите за Индиана Джоунс. Когато стана време да предпочитам по кой професионален път да поема, избрах нещо, което мислех, че ще ми носи повече пари – маркетинга.
Мой другар ми уреди работа в локално списание и не след дълго към този момент бях направил име в тази сфера.
След това прочут, който работеше за сполучлива рекламна организация, измежду чиито клиенти бяха и заведения за хранене, и питейни заведения, притежавани от наркокартели, ме попита дали желая да припечелвам в допълнение, като му оказвам помощ с техните рекламни материали.
Картелите трябваше да се показват като постоянни компании, с цел да могат да изпират парите, които печелеха от противозаконна активност. Когато разбрах какво е зaплащането (1300 $ за един уикенд работа), не можах да откажа. Това са близо 25 000 мексикански песо – минималното възнаграждение в Мексико е 102 песо (5.3 долара) дневно.
Парите ме привлякоха. Бях на 21 година и започнах да се перча, да пребивавам като рокзвезда, да купонясвам и да заплащам за алкохола на приятелите ми. Не се изнесох от къщата на родителите ми обаче. Гледах да не се набивам доста на очи, с цел да не ми задават въпроси.
На оня стадий имах съмнения, че тези хора работят с наркокартелите, само че не усещах, че съм част от това – всичко, което правех, беше да им оказвам помощ да популяризират питейните заведения и заведенията за хранене си.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ