Защо първото ми дете е и последно
Винаги съм си мислела, че ще имам три деца. Имах метод към тях от младеж и до през днешния ден, когато нямам изключително предпочитание да се присъединявам към компания от непознати, сядам при дребните. Разговорът потегля от раз, все едно сме другари, които не са се виждали от години. Често в такива ситуции децата ме намират сами – идват, с цел да зададат въпрос за татуировките ми, присламчват се за парче торта, или с цел да чуят нещо, което споделям с щерка ми, и в идващите дни се движа с глутница нови почитатели.
Желанието да родя второ дете на същия човек се пропука на петата година от връзката, а до деветата отчуждението и учтивото ни равнодушие ме караха да се усещам като извънземен тип измежду приятелите ни, които не спираха да се развъждат. С всеки позитивен тест за бременност идваше ваучър и неизбежния към мен въпрос в пушпаузата „ А вие няма ли да поработите за още едно? “ .
Ами не. Няма. Изиграх мача с майчинството и не мисля да дублирам. Не поради фалстарта с бащата на детето ми. Причините са супер егоистични.
Ето ги и тях, в най-общ тип:
- Чувствам се задоволително пълноценна и съм си самодостатъчна. Биологичният ми часовник от дълго време е обезвреден и не тиктака. Минах през рецесия на идентичността и за три години изгубих съня си, тялото си, приятелите си и вярата в колегата си. Процесът на акомодация към новата действителност беше дълъг, възобновяване ми също. Детето ми е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, само че катарзиса, през който минах, с цел да го имам, е прекарване веднъж. Буквално.
- Нямам потребност от толкоз ангажиращо доказателство, че любовта се случва и ще я бъде . Тя си има период на валидност и най-прекия път към щастието е да се случва тук и в този момент, необременена с упования, общи сметки, разноски и…да, с проекти за дете. На прага на 40-те имам здравословното самочувствие на сътрудник, който не си оставя магарето в калта и може да даде максимума в една връзка и без да подлага тялото си на 9 месечни трансформации, а душата си – на въпросителни доживот.
- Синдромът „ Дим да ме няма “ в отговорността като родител. Детето постоянно остава пленник на минало, към което към този момент някогашните сътрудници се връщат с отблъскващо отвращение. Във всеки от нас дреме по едно гадно дребосъче, само че нищо не разголва същността на индивида по-добре от прочувствен катарзис като разпад на фамилията. Границата от „ Грижа ме е за теб и няма да те оставя, ти си майка на детето ми “ до шокиращата незаинтересованост и финансовата безнаказаност е тънка като паяжина. Детето е обич, а не обект на пазарлъци на ръба на унижението.
- Обичам свободата си повече от всичко. Минах през супер турбуленции безусловно сама през последните четири години. Не банкрутирах, не напълнях, не пропуках връзката си с детето, не стопирах да пътувам и да възнамерявам живота си в наедрял мащаб. Неравностите по пътя ме накараха да се обичам повече и да оценявам свободата и комфорта си повече от всеки път. Виждам майки с по три деца в къмпинга, на който почиваме – от младеж до 3-годишно. Виждам и такива с по две дребни, подбудени, и подкрепление от другари, окупирали прилежащите каравани, с цел да поемат грижите за бебетата на смени. Била съм там, тъй като отгледах детето си без баби и с непрекъснато пътуващ баща. Няма хубав разум, който да ме притегли толкоз, че да склоня да се трансформира в същото невротично, асоциално и свръхнапрегнато създание отпреди 11 години.
Теодора Илиева / Новите родители
