Винаги съм се чудела къде е границата между двете. Често

Винаги съм се чудела къде е границата сред двете. Често съм се питала дипломатичните хора лицемерни ли са. Това качество ли е, или минус? Все още нямам отговор на този въпрос, и с цел да бъда изцяло почтена, би трябвало да призная, че постоянно си меня мнението.

Истината е обаче, че границата е извънредно тънка и е въпрос на позиция интерпретирането й. Неведнъж ми се е желало да заплюя някого към мен, виждайки в него не сътрудник и другар, а безгръбначно творение, защитаващо само и единствено персоналното си успокоение и ползи. Вярвам, това се е случвало и ще се случва на всички ни. Вероятно даже е по-добре да свикнем с обстоятелството, че хората по природа търсят пътя на най-малкото противодействие. Инстинктивно се скриват зад комфортните си длъжности характерности и ежедневни отговорности, отказвайки да поемат какъвто и да било риск и отговорност.Не е ли двуличие прикриването на очевидната истина?Кой би отрекъл, че отстояването на друга позиция е елементарно? Никой, само че кой приказва тук за елементарно? Тук приказваме за обстоятелството, че хората по-скоро биха прикрили мнението си, в сравнение с да влязат в пряк спор с близките, без значение от убежденията си. Да не приказваме какъв брой постоянно ми се е случвало да виждам всеобщото неодобрение на заобикалящите ме и неналичието на всякакво предпочитание за търсене на разговор, разбирай за шерване на всеослушание. Всичко като че ли се случва зад кулисите на огромната сцена на живота. Там, зад декорите всичко е по-ясно и по-конкретно дефинирано. Няма завоалирани и прикрити послания, всички разчитат на личните си декламаторски похвати и качества за увещание. Чудя се единствено, за какво когато се наложи да излязат на сцената, хората стават прикрити и подмолни, дипломатични и лицемерни.
Не е ли двуличие прикриването на очевидната истина? Не е ли двуличие нежеланието да застанеш зад позицията си? Или е дипломатично да спестиш безспорни обстоятелства на близките, които заради една или друга причина не желаят да ги прозрат? Истината, е че неколкократно ми се е случвало да попадам в сходни обстановки, само че постоянно съм се старала да се придържам към персонална хигиена, т.е. да се усещам удобно със себе си и нещата, които върша. Вярно е обаче, че постоянно съм избирала и заобиколни пътища, с цел да прокарам мнението си. Но какво постанова това? Ето какво: очебийната липса на предпочитание на близките да чуят и одобряват непознатото мнение. Случвало ли ви се е да изкажете мнение и по-късно горчиво да съжалявате за това? Да, сигурна бях! Но следва ли от това да се откажем изцяло от идентичността си като персони и способността си да приказваме на глас? Налага ли това да лицемерничим с околните си, прикривайки се зад по този начин наречената дипломатичност? Не, не мисля! Мисля, че на първо място би трябвало да се научим да превъзмогнем инстинктивния си боязън от отменяне и да си сложим за цел да научим близките, че и останалите могат да имат мнение.