Винаги съм била склонна на преувеличения. За да е по-интересно

Винаги съм била склонна на пресиления. За да е по-интересно най-много. И когато ми е най-скучно, изобретявам най-големите истории. А когато ми е най-пусто, изобретявам възприятията си. Обръщам фантазията в спомен. Измислям любовта. И по този начин хубаво я изобретявам, че в действителност се влюбвам. Ей по този начин – първо предпочитам героя. Той, несъмнено, в действителния живот е допустимо най-неподходящият избор, само че във фантазиите точно това му дава преимущество. Второ, взимам дребна парченце действителност и стартирам да я превръщам. И ето ти го началото на историята, ето го моето отношение към нея, ето го отношението на другите. Ето ги разговорите и наложително – непредвиденият поврат на ориста, който естествено разбърква картите по този начин, че да ми се падне най-хубавата ръка.

После си представям историята напълно в елементи – мястото, облеклата ми, косата ми, осветлението, аз от кое място влизам и той по какъв начин ме гледа, сетне какво си споделяме. Накрая – по какъв начин ме прегръща. Толкова мощно си го представям, че по-късно имам възприятието, че съм го претърпяла. Обръщам фантазията в спомен. Измислям любовта. И по този начин хубаво я изобретявам, че в действителност се влюбвам. От инцидентен прочут героят се трансформира в мой обичан. От най-обикновен мъж той се трансформира в рицар, безстрашен и хладнокръвен, подготвен на всичко за мен, на най-невъзможни подвизи и самоубийствена храброст, най-често против най-големия ми враг – тесногръдият морал на обществото. Сърцето ми бие, коремът ми пърха, цялото ми тяло ликува. Влюбена съм. В най-малкото нещо виждам знак от ориста и даже чувам текстовете на песните – половината са писани за мен. Животът още веднъж е прелестен, имам сили да понеса всичко, най-много – непоносимата лекост на битието.

Мъчително. Историята свършва.

Ако едно дърво падне в гората и няма кой да го чуе, то издало ли е тон?

Ако си измислил любовта, по-малко ли боли?