Устремът към дъното
Виждаме усета за себеусъвършенстване към момента спорадично да се демонстрира на места
Не е правилно че като народ и нация вървим без посока – всекиму е ясно към този момент накъде отиваме. Целеустремено като никой различен – към дъното. И най-сърдечно можем да се поздравим, че в доста посоки на това съревнование със себе си сме зад финалната линия. Мога да препоръчам на всеки да излезе на открито, или просто да отвори прозореца. След това да огледа нагоре, най-нагоре и синьото (или по-скоро сивото), което види над главата си, ще е в действителност дъното. Във всяко едно направление – от икономическото положение на страната, през публичните ни взаимоотношения, до тласъка ни въобще да съжителстваме и да градим взаимно страна. Има си несъмнено доста просто обясними процеси, които ни доведоха до настоящото цялостно обществено разлагане и национално самочувствие на равнището на температурата в ескимоско иглу. Но като оставим настрани научните пояснения, има много по-профански, които пък най-добре пасват на сегашната обстановка.
Примерно, за какво стигна до тук „ преходът “?! Ето една доктрина за разчепкване от психолози, социолози, антрополози и учени от други „ логии “. В зората на по този начин наречения преход към демократично общество (първите години преди и след 1989 г.), по единствената телевизия тогава всички следяхме „ Октопод “ – оня пленяващ сетивата сериал за италианската мафия. Гледаше се проведено, фамилно, по съседски, всячески. Защото след това се разясняваше на всяко равнище – на опашката, в работата, в учебно заведение. Дамската половина на нацията може би следеше „ Октопод “ повече поради артиста в основната роля на храбрия полицейски контрольор, само че всеки със своите претекстове. Така или другояче това даваха по тв приемника – това се гледаше. А въздействието на светещата кутия, както знаем е безгранично. Особено над гладните за взор „ зад завесата “ мозъци. Е, правилно първоначално имаше и агитационен детайл в излъчването на „ Октопод “ по националната телевизия – другояче за какво да го дават – с цел да се види разложението на капитализма, несъмнено. Но за огромна част от нацията първите общи показа за „ свободното демократично общество “ на Запад, си пристигнаха от този сериал за всемогъщата италианска мафия и обезверените старания на шепа хора, да се борят с нея на фона една корумпирана от проведената престъпност страна. Ама при започване на излъчването, още по соц-а, „ страната “ беше Българска комунистическа партия. И благосклонностите изначално не вървяха в посоката, в която евентуално са ги виждали тогавашните гурута на партийната агитация. Хеле пък след 10 ноември 1989 година и почналите тогава промени, до момента в който още се излъчваше „ Октопод “.
Все си споделям, че в случай че през тези първи преходни години още всеобщо се гледаше „ Шогун “, може би щяхме с други разбирания за свободния живот и полезности да влезем в него, само че нейсе – по същата логичност можеше да е и „ Робинята Изаура “ и тогава напълно не съм сигурен какво щеше да излезе. Но не можем да се залъгваме, че било то наивно, подсъзнателно или напълно умишлено, на публично равнище си се бутахме тъкмо към декорите и героите от „ Октопод “. Прародителят на известния последните години юношески израз „ да си във кино лентата “, в случай че ме разбирате. И воала! В наши дни не ти би трябвало да вървиш до Палермо, Неапол или Генуа, с цел да видиш по какъв начин наподобяват неподдържани улици, издраскани с графити фасади или купчини с отпадъци на всички места. По-масовите типажи от народонаселението, с които се разминаваш, образно до последния са подготвени за статисти във всяка продукция на тематика проведена престъпност – кой с взор, кой със стойка, кой с походка – публичната среда го постанова. В България всеки си има своята мафия. А за „ обезверената битка на шепа хора “ и „ корумпирана от проведената престъпност страна “, какво да кажем?! Само вижте „ звездите “ в новините – Октопод.
Онова, което прави най-силно усещане обаче у актуалното българско общество, е че около претръпването към целия гангстерлък, довел до всеобщата социална незаинтересованост, изцяло окончателно сме изгубили една съответна полезност – стремежа към себеусъвършенстване. Желанието непрекъснато да си най-хубавия в това, което правиш, струваш, твориш, мислиш. В спорта, в науката, в образованието, или просто у всеки човек във всекидневния му живот, работа или взаимоотношения с близките и средата – безкористното гонене на личностното израстване, което движи напред и персоналния, и националния дух.
У нас виждаме усета за себеусъвършенстване към момента спорадично да се демонстрира на места, нормално с помощта на младите българи и дадена „ шепа хора “ (виж по-горе), заели се да предадат този тласък. И още съумяват – я ще грейнат детски лица от екрана и страниците със златни медали от олимпиади по математика, физика или биология; я някоя последна останала школа в дадена спортна дисциплинираност ще успее да издигне гении, които да развеят знамето на остарялата горделивост. Уви от дълго време приказваме най-често за триумфи и представяния в самостоятелни дисциплини – било спортни или други. Защото отборно, както е видно, ставаме все по-неспособни да съберем на национално равнище над шестима българи с общ зад обща цел и тактика в даден колективен спорт. Камо ли с общ тласък. За да бъдем почтени, при болшинството от неангажираните със упоменатите образци за триумфи сънародници след насладата от новината за даденото достижение, реакцията е или „ по какъв начин пък още имат предпочитание “, (те – треньорите, учителите, учениците, спортистите), или по-жлъчното „ от кое място имат пари да не престават “. В последна сметка кой се напъва за България, с изключение на за пари, нали?! Или да пее химна на стадиона. Спасявай се поединично, е съществена мантра на актуалното българско общество.
И това е всеобщото отношение на всеки по улиците, който се бори с следващ ден на напразно злободневие, на заеми, лизинги, градски стрес, безпаричие, безвластие и най-общо безнадежност. Тази композиция с десетилетия умъртвява желанието на всеки идващ пълновръстен българин да е малко по-мотивиран, по-усмихнат, по-възпитан, по-учтив, по-почтен или по-честен. Овен в случай че не „ избяга “ в чужбина, където множеството от тези правила са наложителни. Тук обаче всеки се задоволява да живее за прецизния нравствен най-малко, във всяко едно отношение, без да поставя и обикновено изпитание за повече. А и кой ще го оцени в последна сметка?! Работателите-чорбаджии ли, или останалите българи, които споделят неговата „ философия “?! Думата, с която би трябвало да се разказва общата настройка на социума, от дълго време не е „ незначителност “, а чисто и просто „ небрежност “ – към живота (собственият и на другите), към Вселената и към всичко останало. Духовна мизерия и цялостна социална незаинтересованост, подплатени с обществено поощрявана всеобща приложимост на алкохол.
Националният ни лозунг напълно съществено към този момент не би трябвало да е „ Съединението прави силата “, а „ Обединени в отчаянието “ – поради че единствено това ни държи дружно, очевидно – с герб лъв, загърнат през раменете с трибагреника и футболно шалче на врата. Покрай европредседателството, по този начин и по този начин лъсна, че и за един правилен превод на личния си народен лозунг не можем да се напънем, та няма да има значение. И не, двоумя се, че резултатът с превода щеше да е по-различен при който и да е различен на власт. В частност поради селекцията в целия набор на родната политика. Мрачни вероятности. Откъдето и „ отчаянието “ българското общество единствено да си наложи нужния електрошок, който да разсъни тласъка за себеусъвършенстване и да го задвижи. Честната и открита самооценка, подложена на достоверни публични диспути, които да обсъдят и формулират ограниченията, обсега и последователността, с която да се приложат, биха били положителни стъпки в вярната посока. За оттласкване от дъното.
Не е правилно че като народ и нация вървим без посока – всекиму е ясно към този момент накъде отиваме. Целеустремено като никой различен – към дъното. И най-сърдечно можем да се поздравим, че в доста посоки на това съревнование със себе си сме зад финалната линия. Мога да препоръчам на всеки да излезе на открито, или просто да отвори прозореца. След това да огледа нагоре, най-нагоре и синьото (или по-скоро сивото), което види над главата си, ще е в действителност дъното. Във всяко едно направление – от икономическото положение на страната, през публичните ни взаимоотношения, до тласъка ни въобще да съжителстваме и да градим взаимно страна. Има си несъмнено доста просто обясними процеси, които ни доведоха до настоящото цялостно обществено разлагане и национално самочувствие на равнището на температурата в ескимоско иглу. Но като оставим настрани научните пояснения, има много по-профански, които пък най-добре пасват на сегашната обстановка.
Примерно, за какво стигна до тук „ преходът “?! Ето една доктрина за разчепкване от психолози, социолози, антрополози и учени от други „ логии “. В зората на по този начин наречения преход към демократично общество (първите години преди и след 1989 г.), по единствената телевизия тогава всички следяхме „ Октопод “ – оня пленяващ сетивата сериал за италианската мафия. Гледаше се проведено, фамилно, по съседски, всячески. Защото след това се разясняваше на всяко равнище – на опашката, в работата, в учебно заведение. Дамската половина на нацията може би следеше „ Октопод “ повече поради артиста в основната роля на храбрия полицейски контрольор, само че всеки със своите претекстове. Така или другояче това даваха по тв приемника – това се гледаше. А въздействието на светещата кутия, както знаем е безгранично. Особено над гладните за взор „ зад завесата “ мозъци. Е, правилно първоначално имаше и агитационен детайл в излъчването на „ Октопод “ по националната телевизия – другояче за какво да го дават – с цел да се види разложението на капитализма, несъмнено. Но за огромна част от нацията първите общи показа за „ свободното демократично общество “ на Запад, си пристигнаха от този сериал за всемогъщата италианска мафия и обезверените старания на шепа хора, да се борят с нея на фона една корумпирана от проведената престъпност страна. Ама при започване на излъчването, още по соц-а, „ страната “ беше Българска комунистическа партия. И благосклонностите изначално не вървяха в посоката, в която евентуално са ги виждали тогавашните гурута на партийната агитация. Хеле пък след 10 ноември 1989 година и почналите тогава промени, до момента в който още се излъчваше „ Октопод “.
Все си споделям, че в случай че през тези първи преходни години още всеобщо се гледаше „ Шогун “, може би щяхме с други разбирания за свободния живот и полезности да влезем в него, само че нейсе – по същата логичност можеше да е и „ Робинята Изаура “ и тогава напълно не съм сигурен какво щеше да излезе. Но не можем да се залъгваме, че било то наивно, подсъзнателно или напълно умишлено, на публично равнище си се бутахме тъкмо към декорите и героите от „ Октопод “. Прародителят на известния последните години юношески израз „ да си във кино лентата “, в случай че ме разбирате. И воала! В наши дни не ти би трябвало да вървиш до Палермо, Неапол или Генуа, с цел да видиш по какъв начин наподобяват неподдържани улици, издраскани с графити фасади или купчини с отпадъци на всички места. По-масовите типажи от народонаселението, с които се разминаваш, образно до последния са подготвени за статисти във всяка продукция на тематика проведена престъпност – кой с взор, кой със стойка, кой с походка – публичната среда го постанова. В България всеки си има своята мафия. А за „ обезверената битка на шепа хора “ и „ корумпирана от проведената престъпност страна “, какво да кажем?! Само вижте „ звездите “ в новините – Октопод.
Онова, което прави най-силно усещане обаче у актуалното българско общество, е че около претръпването към целия гангстерлък, довел до всеобщата социална незаинтересованост, изцяло окончателно сме изгубили една съответна полезност – стремежа към себеусъвършенстване. Желанието непрекъснато да си най-хубавия в това, което правиш, струваш, твориш, мислиш. В спорта, в науката, в образованието, или просто у всеки човек във всекидневния му живот, работа или взаимоотношения с близките и средата – безкористното гонене на личностното израстване, което движи напред и персоналния, и националния дух.
У нас виждаме усета за себеусъвършенстване към момента спорадично да се демонстрира на места, нормално с помощта на младите българи и дадена „ шепа хора “ (виж по-горе), заели се да предадат този тласък. И още съумяват – я ще грейнат детски лица от екрана и страниците със златни медали от олимпиади по математика, физика или биология; я някоя последна останала школа в дадена спортна дисциплинираност ще успее да издигне гении, които да развеят знамето на остарялата горделивост. Уви от дълго време приказваме най-често за триумфи и представяния в самостоятелни дисциплини – било спортни или други. Защото отборно, както е видно, ставаме все по-неспособни да съберем на национално равнище над шестима българи с общ зад обща цел и тактика в даден колективен спорт. Камо ли с общ тласък. За да бъдем почтени, при болшинството от неангажираните със упоменатите образци за триумфи сънародници след насладата от новината за даденото достижение, реакцията е или „ по какъв начин пък още имат предпочитание “, (те – треньорите, учителите, учениците, спортистите), или по-жлъчното „ от кое място имат пари да не престават “. В последна сметка кой се напъва за България, с изключение на за пари, нали?! Или да пее химна на стадиона. Спасявай се поединично, е съществена мантра на актуалното българско общество.
И това е всеобщото отношение на всеки по улиците, който се бори с следващ ден на напразно злободневие, на заеми, лизинги, градски стрес, безпаричие, безвластие и най-общо безнадежност. Тази композиция с десетилетия умъртвява желанието на всеки идващ пълновръстен българин да е малко по-мотивиран, по-усмихнат, по-възпитан, по-учтив, по-почтен или по-честен. Овен в случай че не „ избяга “ в чужбина, където множеството от тези правила са наложителни. Тук обаче всеки се задоволява да живее за прецизния нравствен най-малко, във всяко едно отношение, без да поставя и обикновено изпитание за повече. А и кой ще го оцени в последна сметка?! Работателите-чорбаджии ли, или останалите българи, които споделят неговата „ философия “?! Думата, с която би трябвало да се разказва общата настройка на социума, от дълго време не е „ незначителност “, а чисто и просто „ небрежност “ – към живота (собственият и на другите), към Вселената и към всичко останало. Духовна мизерия и цялостна социална незаинтересованост, подплатени с обществено поощрявана всеобща приложимост на алкохол.
Националният ни лозунг напълно съществено към този момент не би трябвало да е „ Съединението прави силата “, а „ Обединени в отчаянието “ – поради че единствено това ни държи дружно, очевидно – с герб лъв, загърнат през раменете с трибагреника и футболно шалче на врата. Покрай европредседателството, по този начин и по този начин лъсна, че и за един правилен превод на личния си народен лозунг не можем да се напънем, та няма да има значение. И не, двоумя се, че резултатът с превода щеше да е по-различен при който и да е различен на власт. В частност поради селекцията в целия набор на родната политика. Мрачни вероятности. Откъдето и „ отчаянието “ българското общество единствено да си наложи нужния електрошок, който да разсъни тласъка за себеусъвършенстване и да го задвижи. Честната и открита самооценка, подложена на достоверни публични диспути, които да обсъдят и формулират ограниченията, обсега и последователността, с която да се приложат, биха били положителни стъпки в вярната посока. За оттласкване от дъното.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ