Вие познавате ли човек, който да не обича да пътува?

Вие познавате ли човек, който да не обича да пътува?

Защо всички сме толкоз запленени от хубостта на далечни и екзотични (и не чак толкоз далечни и екзотични) дестинации?

Отговорите на този въпрос могат да са безчет – всеки ще каже нещо друго, в случай че желаяме по-задълбочен и персонален роман или пък всички могат да дадат идентичен и повсеместен, тъй като е бърз и не изисква мисъл.

Е, какво решавате? Ще поемете ли на странствуване в търсенето му?

И по този начин, най-бързият и явен отговор е, че ни се пътува, тъй като ни е омръзнало от еднообразието.

Паулу Коелю го е споделил извънредно тъкмо: " Ако мислиш, че рискът е рисков, пробвай еднообразието - то е смъртоносно ".

Дааа, когато рутината ни завладее, ситуацията става ужасно. Чудим се за какво нещо не върви, за какво все ни е сиво.

Представяме си по какъв начин вместо в локви газим в белия пясък на Бали, а вместо да се борим с дъжд и ветрове се любуваме на слънце и бриз. Определено имаме потребност от промяна на пейзажа понякога. А в полза на истината даже не се постанова да вървим на Бали – близкото китно селце ще свърши същата работа или пък което и да е номерче от 100-те национални туристически обекта. Вадете картата!

Всъщност множеството от нас желаят да се измъкнат освен тъй като им е скучно, само че и тъй като са преуморени.

Ваканцията постоянно поражда асоциации със успокоение, релакс и време, което можем да хабим както си пожелаем, или с други думи – независимост.

Не ни ли липсва тъкмо това в забързаното всекидневие?

Вързани сме за бюрото, за компютъра, за телефона.

Почти на всички някой ни подрежда от горната страна. Подчинени сме, имаме тъкмо избран график, крайни периоди, които в случай че не съблюдаваме, водят до неуспех. А в случай че ги съблюдаваме, водят до стрес.

Всичко това в действителност е уморително, а едно пътешестване сигурно би презаредило батериите.

Стига да го организираме сами, не би трябвало да се съобразяваме с безусловно нищо друго, с изключение на със личните си ползи.

И тогава сме в действителност свободни – може да се държим бясно, тъй като не познаваме никой, може да се изгубим и да се лутаме през целия ден, тъй като не бързаме за на никое място, може вместо да отидем на плаж да посетим музей, тъй като не следваме проект.

Не мислите ли, че ние, хората, сме любопитни?

Но когато целия този интерес е ориентиран към научаване на информация, която ще обогати общата ни просвета и ще ни помогне да разберем по-добре живота, тогава сме любознателни.

И тъкмо тогава желаеме да отидем някъде отвън родината, с цел да забележим един различен свят.

Културата е друга, архитектурата е друга, храната също, а пък за хората да не приказваме – всичко това притегля множеството от нас като магнит.

Колкото повече светове си видял, толкоз по-широк става твоя личен светоглед.

А какво по-хубаво от разум, който е напълно отворен за нови хрумвания?

Така, май е време да навлезем в дълбокото. Да погледнем въпроса от философската му страна.

Животът самичък по себе си е едно пътешестване, нали по този начин?

Имаме си начало и край, имаме си върхове и низини, приливи и отливи, изгреви и залези. Имаме си и лични забележителности – моментите, които не се не помнят.

В по-голямата част от случаите си нямаме гид, само че съгласете се - без него е по-интересно.

Понякога всеки ден откриваме нови места, а различен път с години не помръдваме наникъде. Но сигурно постоянно научаваме нещо ново.

Нали това е задачата на всяко едно пътешестване – да излезеш изменен от него.

Маршрутите са доста и ние сами решаваме по кой от тях да поемем. Но без значение какво изберем, не трябва да забравяме, че самото пътешестване е крайната дестинация.

Погледнахме през призмата на философията, в този момент е време да използваме и тази на историята. Досещате ли се по какъв начин са живели нашите предшественици? Преди да стартират да се заселват и откриват, те са били номади. Прекарвали са относително малко време на едно място, били са съвсем постоянно в придвижване.

Този метод на живот съществува и в наши дни, непокътнат като традиция измежду някои племена. Напоследък даже се популяризира и измежду хора с признатия за естествен установен метод на живот.

Движенето, както знаем, поддържа тялото ни крепко. Освен това, " скитосването " пречи на притежанието. Човек не би могъл да има лична земя задълго, пък какво остава за къща. А когато нямаш свое място, няма по какъв начин да го пълниш с джунджурии и ненужни движимости. Когато не притежаваш нищо, няма по какъв начин да се мислиш за освен това от другите, просто тъй като те имат по-малко. Без злоба и без лакомия. Споделяш. Радваш се даже и на най-малкото. Даваш и получаваш. Без да си дебитор и без да са ти длъжници. Живееш с и за хората, а не с и за движимостите.

Да, нямаш къща, където да се прибираш всеки ден, само че защо, по дяволите, ти би трябвало да се затваряш в бетонна кутия с аспект към асфалтово море и електрически лиани, когато светът може да е твой дом? Когато може всеки ден да виждаш нещо друго и неповторимо, да преоткриваш насладата от живота още веднъж и още веднъж? И най-сетне, посредством това пътешестване, да намериш и пътя до себе си, до същинското си Аз.

Пътуването тече в кръвта ни, че то е същинската ни природа.

И че единствено по този метод можем да се докоснем до същинска природа.

Хората обичат пътуването, само че са го облекли в боязън – от новото, от незнайното. Страх от живота.

Този боязън е излъган, тъй че най-добре е незабавно да събуят страха от себе си.

Това, което ще остане е едно съвсем голо пътешестване, обхванато единствено и само във воал от незабравими завършения.