Една политическа и морална гнусота
Видях в интернет политически портрет от известния комунистофоб и русофоб проф. Калин Янакиев на комунистката Мари Бойкикева, майка на политика Христо Иванов. Някой споделил, че Иванов е наследник на комунистка, и това било реакция на " една политическа и морална погнуса ". В обхватния елегантно написан материал е пропуснато, че и бащата на Христо Иванов е болшевик. И в това не виждам никаква " политическа и морална погнуса ".
Янакиев вероятно преднамерено уголемява обсега на своя материал и като същински седесар и десебар се пробва да прави внушения, основавайки се не на обстоятелства, а на своите персонални " мемоари отпреди повече от 30 години ", на спомените си като възрастен човек. Аз съм малко по-възрастен обаче и имам други мемоари.
Първото подстрекателство
на Янакиев е, че в социалистическа България " дейците на тоталитарния комунистически режим прецизно (и задължително) обвързваха виталното занятие на всяка персона в страната с нейния фамилен и фамилен генезис ". Да, в България бе прогласен и в известни рамки се прилагаше класово-партийният метод при развиването на фрагментите. Той най-стриктно се прилагаше при приемане на работа в Министерство на вътрешните работи и в началния стадий - в офицерския състав на армията. Това беше в действие най-много в първите години след Девети септември. Съвсем естествено. Преди Девети септември комунисти и техни деца да са били одобрявани на работа в полицията или в армията? Не, в България от 1923 до 1944 година се е водила революция (по акад. Г. Марков). На комуниста Ал. Боримечков да вземем за пример, погубен от полицията, синът не е признат на работа в полицията, не е признат в армията, не е признат за студент в Софийския университет, а на идващия ден за възмездие просто е разстрелян, тъй като е имал " погрешен " татко. Няма по какъв начин след промяната на властта децата на фашистите-убийци да бъдат незабавно наети в държавните органи (милиция, войска, Държавна сигурност).
И тъй като боравим със мемоари, ще приведа от образец моя живот, тъй като е " политическа и морална погнуса " да се твърди, че тогава младите са зависели " абсолютно " от това дали имат " родственици и близки, наранени от мероприятията на националната власт ". Примерът е с мой съселянин, единствено с две години по-голям от мен. Баща му бе началник на николапетковистите в селото. Срещу него бе моят татко - член на Българска комунистическа партия. Ние бяхме деца и едва се ориентирахме в тези борби. След доста години пътищата ни с моето съселянче се пресякоха още веднъж - в Българска комунистическа партия. Той бе приключил висше обучение - нищо, че татко му е николапетковист, минал през образование в Съветския съюз и даже си бе довел от там булка. И той работеше в Централен комитет на Българска комунистическа партия, в отдел " Организационен ". След измененията през 1989 година и до края на живота си остана правилен на Българска комунистическа партия и на Българска социалистическа партия.
Второто подстрекателство е, че
приемането в университета
или във висше учебно заведение зависело от това имаш ли " родственици и близки, наранени от мероприятията на националната власт ". Пример за отричане на тази теза е биографията на самия създател на публикацията, който очевидно се е страхувал от истината за своето родословие и чиито родственици евентуално са с някакви профашистки прояви. Ако националната власт тогава си е поставяла за цел да поставя решето на тази основа, има ли значение какво самичък пишеш в своята автобиография? Това би било тествано. Особено за кандидатстващите по идеологическа дисциплинираност, каквато несъмнено е философията. Но подобен филтър просто не е имало, или в случай че е имало, е бил фиктивен. Авторът на публикацията съвсем си признава, че в потеклото му има някакво подозрение за " репресирано от комунистите семейство ". Но какво се получава - той освен е позволен в светая светих на комунистическата агитация - Философския факултет на СУ, ами като аспирант подробно е изучавал марксистко-ленинската философия, евентуално се е доказвал като болшевик, другояче не би бил признат в Института по философия на Българска академия на науките.
Сред моите другари и приятели има случаи, които опровергават " спомените " на професора. Първият бе момчето, с което бяхме в един клас, живеехме в една квартира, в една стая, деляхме самун и легло. Баща му бе някогашен съперник на отечественофронтовската власт, в чиято купа в двора му са открити огнестрелно оръжие и муниции, предопределени за събаряне на властта. Около година обитавал в лагера в Белене. И синът на този съперник на властта приключи висше обучение, стана инженер и пътуваше по света свободно. На различен мой другар от ученическите години татко му е бил съперник на колективизацията, имал прояви против построяването и работата на новото Трудово-кооперативно земеделско стопанство, уверен опозиционер на новата власт. Но неговият наследник, както и при първия случай, е признат в елитна плевенска гимназия. След гимназията служехме в един и същи взвод в армията. След това кандидатствахме за висше обучение и бяхме признати - той инженерство, аз в Софийския университет. Две години деляхме една и съща квартира в София. И той стана инженер. А на един от приятелите ми от войнишките години дядо му е съден след Девети за " каналджийство " - прекачване незаконно през границата на бягащи от България фашисти. И той като мен бе признат в СУ, а след неговото довеждане докрай стана щатен комсомолски служащ в регионален град.
Но основното в спомените на професора е пропуснато - то е какво е било нивото на образованието в България. На Девети септември България е освен бедна селска изостанала страна, само че и в голямата си част - безпросветна. По-младата възраст на професора не му разрешава да си спомни по какъв начин за няколко години бе извършена голяма за времето си акция за ограмотяване на популацията и за 10 години след 1944-та в България съвсем
не останаха необразовани хора
Изградени бяха хиляди нови учебни заведения, техникуми, професионални учебни заведения, просветни институции. Въведено бе наложително главно обучение. След това доста се усъвършенства качеството на познанията на българските възпитаници. И България застана в първата десетка на страните в света по равнище на образованието. За съпоставяне - в този момент, отново при наложително главно обучение, 25% са необразованите и страната ни по интернационалното относително проучване PISA към този момент е не в първата десетка, а след 50-о място в света.
Нещо повече, тези " неприятни комунисти " откриха голям брой висши учебни заведения в цялата страна - единствено в София - ВМЕИ (Технически университет), ВИИ (УНСС), ВХТИ (ХТМУ), Лесотехнически университет, Медицински университет. В страната се появиха редица нови висши учебни заведения като тези в Благоевград, Пловдив, Стара Загора, Варна, Бургас, Плевен, Габрово. И в тях гратис учеха даже децата на " наранени от мероприятията на националната власт след 1944 година ". А в този момент студентите на проф. Янакиев заплащат безбожни такси, с цел да учат при него. Благодарение на необятно обхватното и качествено инженерно обучение България разви огромна за своите мащаби машиностроителна и електротехническа промишленост, и даже по производството на мотокари и електрокари застана на трето място в света. Това, несъмнено, са неуместни за десните политици истини, само че това е истината за " омразния " социалистически интервал.
Четвъртото прикрито подстрекателство е, че когато става дума за персонална кариера, няма място за морал. Разбирам децата от фамилии на " наранени от националната власт ". Но не разбирам тези тогавашни студенти и професори, които преди се кълняха в светостта на марксизма-ленинизма, през днешния ден хулят всичко наред.
Уважавам тези, които не се движат по посоката на
политическия ветропоказател
- от ортодоксален болшевик към ортодоксален антикомунист. Не почитам тези, които ругаят обществено концепциите и делата на своите родители. Може да не сте съгласни с концепциите на своите родители, само че им спестете общественото идейно и политическо отцеругателство. Има ли по-голяма " морална погнуса " от това да си отцеругател?
Не почитам и тези, които априори отхвърлят целия социалистически интервал. Тогава България бе измежду първите 27 страни в света, в този момент е на към 60-о място. Истината може да бъде персонална, само че и социална. Който ругае предишното и постигнатите значими резултати на страната си, не е родолюбец, не обича народа си, просто е егоист.
Всеки академик добре знае, че в полза на истината е да има ясно определение какво се схваща под обещано разбиране. Терминът фашизъм има доста избрания. Кое от тях е годно за някои партии, виреещи върху русофобията, които стигнаха до парадокса да приказват за " пропутински " фашизъм?! Важното е да се лепне петното " путинист ". Изглежда и Янакиев не прави ясна разлика сред национализъм, шовинизъм и фашизъм. Патриотизмът не е фашизъм.
Истината се открива освен и не толкоз от спомените, от записките на който и да било, а от множеството тествани обстоятелства. Спомените са нетрайни, прекомерно постоянно политически оцветени и приспособени за реализиране на избрани цели. Всеки има своите мемоари, само че когато ги официализира, е добре да си служи с проверими обстоятелства. Иначе се получава преднамерено политическо антикомунистическо и антиморално четиво.
Янакиев вероятно преднамерено уголемява обсега на своя материал и като същински седесар и десебар се пробва да прави внушения, основавайки се не на обстоятелства, а на своите персонални " мемоари отпреди повече от 30 години ", на спомените си като възрастен човек. Аз съм малко по-възрастен обаче и имам други мемоари.
Първото подстрекателство
на Янакиев е, че в социалистическа България " дейците на тоталитарния комунистически режим прецизно (и задължително) обвързваха виталното занятие на всяка персона в страната с нейния фамилен и фамилен генезис ". Да, в България бе прогласен и в известни рамки се прилагаше класово-партийният метод при развиването на фрагментите. Той най-стриктно се прилагаше при приемане на работа в Министерство на вътрешните работи и в началния стадий - в офицерския състав на армията. Това беше в действие най-много в първите години след Девети септември. Съвсем естествено. Преди Девети септември комунисти и техни деца да са били одобрявани на работа в полицията или в армията? Не, в България от 1923 до 1944 година се е водила революция (по акад. Г. Марков). На комуниста Ал. Боримечков да вземем за пример, погубен от полицията, синът не е признат на работа в полицията, не е признат в армията, не е признат за студент в Софийския университет, а на идващия ден за възмездие просто е разстрелян, тъй като е имал " погрешен " татко. Няма по какъв начин след промяната на властта децата на фашистите-убийци да бъдат незабавно наети в държавните органи (милиция, войска, Държавна сигурност).
И тъй като боравим със мемоари, ще приведа от образец моя живот, тъй като е " политическа и морална погнуса " да се твърди, че тогава младите са зависели " абсолютно " от това дали имат " родственици и близки, наранени от мероприятията на националната власт ". Примерът е с мой съселянин, единствено с две години по-голям от мен. Баща му бе началник на николапетковистите в селото. Срещу него бе моят татко - член на Българска комунистическа партия. Ние бяхме деца и едва се ориентирахме в тези борби. След доста години пътищата ни с моето съселянче се пресякоха още веднъж - в Българска комунистическа партия. Той бе приключил висше обучение - нищо, че татко му е николапетковист, минал през образование в Съветския съюз и даже си бе довел от там булка. И той работеше в Централен комитет на Българска комунистическа партия, в отдел " Организационен ". След измененията през 1989 година и до края на живота си остана правилен на Българска комунистическа партия и на Българска социалистическа партия.
Второто подстрекателство е, че
приемането в университета
или във висше учебно заведение зависело от това имаш ли " родственици и близки, наранени от мероприятията на националната власт ". Пример за отричане на тази теза е биографията на самия създател на публикацията, който очевидно се е страхувал от истината за своето родословие и чиито родственици евентуално са с някакви профашистки прояви. Ако националната власт тогава си е поставяла за цел да поставя решето на тази основа, има ли значение какво самичък пишеш в своята автобиография? Това би било тествано. Особено за кандидатстващите по идеологическа дисциплинираност, каквато несъмнено е философията. Но подобен филтър просто не е имало, или в случай че е имало, е бил фиктивен. Авторът на публикацията съвсем си признава, че в потеклото му има някакво подозрение за " репресирано от комунистите семейство ". Но какво се получава - той освен е позволен в светая светих на комунистическата агитация - Философския факултет на СУ, ами като аспирант подробно е изучавал марксистко-ленинската философия, евентуално се е доказвал като болшевик, другояче не би бил признат в Института по философия на Българска академия на науките.
Сред моите другари и приятели има случаи, които опровергават " спомените " на професора. Първият бе момчето, с което бяхме в един клас, живеехме в една квартира, в една стая, деляхме самун и легло. Баща му бе някогашен съперник на отечественофронтовската власт, в чиято купа в двора му са открити огнестрелно оръжие и муниции, предопределени за събаряне на властта. Около година обитавал в лагера в Белене. И синът на този съперник на властта приключи висше обучение, стана инженер и пътуваше по света свободно. На различен мой другар от ученическите години татко му е бил съперник на колективизацията, имал прояви против построяването и работата на новото Трудово-кооперативно земеделско стопанство, уверен опозиционер на новата власт. Но неговият наследник, както и при първия случай, е признат в елитна плевенска гимназия. След гимназията служехме в един и същи взвод в армията. След това кандидатствахме за висше обучение и бяхме признати - той инженерство, аз в Софийския университет. Две години деляхме една и съща квартира в София. И той стана инженер. А на един от приятелите ми от войнишките години дядо му е съден след Девети за " каналджийство " - прекачване незаконно през границата на бягащи от България фашисти. И той като мен бе признат в СУ, а след неговото довеждане докрай стана щатен комсомолски служащ в регионален град.
Но основното в спомените на професора е пропуснато - то е какво е било нивото на образованието в България. На Девети септември България е освен бедна селска изостанала страна, само че и в голямата си част - безпросветна. По-младата възраст на професора не му разрешава да си спомни по какъв начин за няколко години бе извършена голяма за времето си акция за ограмотяване на популацията и за 10 години след 1944-та в България съвсем
не останаха необразовани хора
Изградени бяха хиляди нови учебни заведения, техникуми, професионални учебни заведения, просветни институции. Въведено бе наложително главно обучение. След това доста се усъвършенства качеството на познанията на българските възпитаници. И България застана в първата десетка на страните в света по равнище на образованието. За съпоставяне - в този момент, отново при наложително главно обучение, 25% са необразованите и страната ни по интернационалното относително проучване PISA към този момент е не в първата десетка, а след 50-о място в света.
Нещо повече, тези " неприятни комунисти " откриха голям брой висши учебни заведения в цялата страна - единствено в София - ВМЕИ (Технически университет), ВИИ (УНСС), ВХТИ (ХТМУ), Лесотехнически университет, Медицински университет. В страната се появиха редица нови висши учебни заведения като тези в Благоевград, Пловдив, Стара Загора, Варна, Бургас, Плевен, Габрово. И в тях гратис учеха даже децата на " наранени от мероприятията на националната власт след 1944 година ". А в този момент студентите на проф. Янакиев заплащат безбожни такси, с цел да учат при него. Благодарение на необятно обхватното и качествено инженерно обучение България разви огромна за своите мащаби машиностроителна и електротехническа промишленост, и даже по производството на мотокари и електрокари застана на трето място в света. Това, несъмнено, са неуместни за десните политици истини, само че това е истината за " омразния " социалистически интервал.
Четвъртото прикрито подстрекателство е, че когато става дума за персонална кариера, няма място за морал. Разбирам децата от фамилии на " наранени от националната власт ". Но не разбирам тези тогавашни студенти и професори, които преди се кълняха в светостта на марксизма-ленинизма, през днешния ден хулят всичко наред.
Уважавам тези, които не се движат по посоката на
политическия ветропоказател
- от ортодоксален болшевик към ортодоксален антикомунист. Не почитам тези, които ругаят обществено концепциите и делата на своите родители. Може да не сте съгласни с концепциите на своите родители, само че им спестете общественото идейно и политическо отцеругателство. Има ли по-голяма " морална погнуса " от това да си отцеругател?
Не почитам и тези, които априори отхвърлят целия социалистически интервал. Тогава България бе измежду първите 27 страни в света, в този момент е на към 60-о място. Истината може да бъде персонална, само че и социална. Който ругае предишното и постигнатите значими резултати на страната си, не е родолюбец, не обича народа си, просто е егоист.
Всеки академик добре знае, че в полза на истината е да има ясно определение какво се схваща под обещано разбиране. Терминът фашизъм има доста избрания. Кое от тях е годно за някои партии, виреещи върху русофобията, които стигнаха до парадокса да приказват за " пропутински " фашизъм?! Важното е да се лепне петното " путинист ". Изглежда и Янакиев не прави ясна разлика сред национализъм, шовинизъм и фашизъм. Патриотизмът не е фашизъм.
Истината се открива освен и не толкоз от спомените, от записките на който и да било, а от множеството тествани обстоятелства. Спомените са нетрайни, прекомерно постоянно политически оцветени и приспособени за реализиране на избрани цели. Всеки има своите мемоари, само че когато ги официализира, е добре да си служи с проверими обстоятелства. Иначе се получава преднамерено политическо антикомунистическо и антиморално четиво.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ