Срамната изповед на една 45-годишна жена: Кокаинът ме караше да се чувствам жива, но всъщност ме убиваше
Вероятно нещата се случваха по-лесно поради метода ми на живот. Нямам нито мъж до себе си, нито деца. Работя в областта на медиите и рекламата, където смъркането на кокаин не е нещо шокиращо. Вече обаче се популяризира и в други среди измежду хората над 40 и над 50.
Имам другари с деца, които също друсат. Миналата събота срещнах инцидентно една двойка познати, които имат щерка. Беше явно, че са използвали нещо, бяха изцяло несъответстващи.
Онова, което ме порази предходната Коледа, е, че цялата тази работа с кокаина не е просто идиотска, а трагична. Реших да мина на терапия, без която, почтено казано, нямаше по какъв начин да се оправя. Спрях и алкохола, защото пиенето подклаждаше друсането. Разбрах, че алкохолът и кокаинът са били моята опора за увереността, която в действителност нямах. И за чувството, че не съм задоволително добра, което ме ядеше от вътрешната страна още от детството ми. Просто нямаше по какъв начин да бъда сърцето и душата на компанията, в случай че не взема някакъв стимулант.
Кокаинът ме караше да се усещам жива. Правеше ме център на вниманието, правеше ме дръзка и въодушевена. Израснах с родители, които на драго сърце пийваха и пушеха на фамилни сбирки, само че по този начин и не се научих да бъда обществена без субстанциите, от които ми падаха всевъзможни бариери и задръжки.
В огромна част от зрелия ми живот се борих с безпокойствие и меланхолия. И когато завърших с дрогата, смяната се оказа осезаема. Вече нямам тези прочувствени терзания. Не ме гризе съвестта, че съм се излагала пияна и надрусана пред други хора. Без алкохол и кокаин към този момент не пострадвам от махмурлук. Ходя във фитнес залата 3 или 4 пъти седмично. Осъзнах, че мозъкът ми работи доста по-добре, когато си набирам естествени дози ендорфин (хормон на щастието) от физически извършения. Това няма по какъв начин да се случи, когато си толкоз надрусан, че едвам се докопваш до дивана. И като бях наясно с съществуването на сърдечна болест и високо кръвно в рода ми, си дадох сметка, че мога да се докарам до съдбовен край във всеки един миг. Кокаинът ме караше да се усещам жива, само че в действителност постепенно ме убиваше.
Понеже го правех за мое положително, изглеждаше по-лесно да се откажа от коката и пиенето. По-рано тази година обаче получих паник офанзива седмица преди сватбеното празненство на мои другари. В предишното бях усещала безпокойствие (до тази година, когато се почистих от дрогата и алкохола), само че в никакъв случай не бях получавала паник офанзиви. Изплаши ме мисълта, че след броени дни цяла банда ще честваме дружно на едно място и евентуално всички ще смъркат кокаин без мен. Разбира се, доста желаех да съм в сърцето на купона оня уикенд. И до момента в който на първата нощ се оказа същинско предизвикателство да остана изцяло трезва, на втората се усещах надалеч по-добре. Нямах предпочитание да се надрусам безпаметно, нито да прекарам две безсънни нощи. Нямах желание да отида на работа в понеделник с ужасното чувство за виновност.
Възрастта евентуално също има значение. Миналата година си купих апартамент и от този момент нещата вървят доста по-спокойно. Една от моите приятелки, с която постоянно смъркахме дружно, също завърши с кокаина и пиенето. И тя като мен си даде сметка, че безпаметните нощи и махмурлукът не си костват към този момент. Да се науча да обичам себе си, бе нещото към което най-дълго съм се стремяла. А в действителност кокаинът и алкохолът ме отдалечаваха от тази цел. Сигурно звучи налудничаво, само че на 45 години за пръв път върша нещата на трезва глава. Когато избягаш от порока и виновността, животът става по-чист.
Източник: Уикенд
