Фантастичното в настоящето и съвременната българска литература
Вероятно читателят се пита какво да мисли за текст, в чието заглавие участват взаимноизключващи се думи като " фантастично " и " настояще "? Не е ли сегашното към този момент случило се бъдеще и да мислим за още по-фантастични територии дори в литературата е ненужно занятие - та телефонът демонстрира неща, които преди двайсет години не сме и сънували. А и за нашата литература фантастичното наподобява неинтересно. Не е мъчно човек да си каже това при бърз взор към рафтовете в книжарниците. Но може да си рече също, че цялата белетристика е фантастична, тъй като е небивалица, фикция. Какво в действителност е фантастичното в литературата ни, има ли го, какво демонстрира бързият взор към рафтовете?
Нека напомним. Преди 1989 година фантастичното е канено по страниците на сп. " Дъга " и в издателските поредици на библиотеките " Фантастика " и " Галактика ". В тях са оповестени Павел Вежинов, Любен Дилов, Йордан Радичков. Преиздавани са произведения на писатели, представители на български диаболизъм, като Владимир Полянов и Светослав Минков. Диаболизмът е литературното събитие, което обогатява нашата литература от 20-те години с интереса към психоанализата, интимните гранични положения, раздвоението на личността. Чрез него за пръв път в нашата белетристика на читателите се приказва за невидими и даже неведоми неща. Изреждането на имената нагоре нашепва, че фантастичното не е личност нон грата у нас. Ето и по-старо доказателство: змейовете, самодивите и самовилите.
Фантастичното изниква от всяко двусмислие и неустановеност в описвания свят. То е във всяко съмнение, което изпитва вярващият в естествените закони. Това са част от мислите, изложени от Цветан Тодоров в известната му книга " Въведение във фантастичната литература ". Те могат да ни дават едно мислено, че фантастичното не намира леговище единствено в жанра на научната фантастика, а във всичко свръхестествено, включено в текст, което разколебава границите сред действително и мислено, само че в същото е обърнато към днешния ден.
Подобни съмнения се търсят от немного модерни български писатели, само че и нерядко те стоят настрана от обговаряните имена, или в случай че имената им са известни, тъкмо тези книги е евентуално да не са постоянно предмет на литературни диалози. Изключение от това изказване има, като да вземем за пример Йордан Радичков и неговите верблюди. Но една-две птички пролет не вършат и отсам е може би усещането за неналичието на интерес към фантастичното.
Причината за това е може би в изказванието, че в България писателят би трябвало да написа за съществени тематики, с цел да получи внимание. Но какво значи съществено? Казват - историята. Вера Мутафчиева е споделяла, че е невероятно историята да бъде възобновена като истинно събитие. За да има исторически текст - бил той теоретичен или живописен, немалка е ролята на фантазията. Ето че още веднъж стигаме до фантастичното. Оттук нататък е значимо по какъв начин ще бъде употребявано.
За мен са забавни тези произведения, които не се опасяват да боравят с измислицата, фантазма, чудесното. Защото, измисляйки, човек преодолява възприятието за самотност, в никакъв случай ненапускащата го мисъл за гибелта, пробва се да отговори на въпросите, свързани с идентичността, която го прави друг от другите, само че в същото време и обвързван с тях. Именно свързаността с другите се раздира в актуалния свят. Разкъсаната, проблематичната, изгубената еднаквост бива отначало набавяна и това нерядко става посредством фантастичното, антиутопичното или нереалното, наред с невероятните качества, които постоянно получават предметите. Подобни функционалности имат някои феномени в романа " Свети вълк " от Елена Алексиева, потреблението на които основава магнетично напрежение у читателя.
Неотдавна в диалог за издадената й у нас книга " В памет на Паметта " съветската писателка Мария Степанова показа за зараждащия се интерес към антиутопията в международен мащаб наред с този към историята. Бъдещето, сподели тя, за нас от последното десетилетие се свързва разнообразни типове произшествия. Катастрофата може да бъде политическа, психическа, извънземни, апетит, зараза. Но бъдещето непроменяемо е извънредно... когато сегашното е проблематично, бъдещето се оказва извънредно и по този начин за нас предишното се оказва всичко.
За българските писатели, които с внимание подхождат към граничните времеви или психологични положения, е особено изключително внимание към стила. Ролята на стила у всекиго е характерна и обвързвана с построявания свят. Психичните положения на героя на Владимир Полеганов, чиято книга " Другият сън " получи премията " Хеликон " за 2017 година, са показани посредством муден и постъпателен роман за приказен свят, за чието естество читателят до финала е обезверен, а самият край отваря романа към най-важно измежду раждането ни събитие. Сборникът от Миглена Николчина " Билет за Вега ", с двете си издания през 1990 година и 2015 година, вкарва фантастичното посредством погледа на непросветения повествовател. Просвещението е обвързвано с науката и законите й, със знанието за страданието, за разминаването сред истина и неистина, действителност и реалност и показва навлизането в света като галактическо събитие, което е белязано със ужас и с възприятие на поврат. Космическото и фантастичното и в разказите на М. Николчина, и в романа на Вл. Полеганов е психическо и персонално, то не е изведено като всеобщо събитие. Наскоро излезлият дебютен разказ Wi-Fi BG BAR от Светослав Тодоров борави със стилистичните игри на 90-те години, смесвайки акцент, латински изрази и скрити цитати и благодарение на граничното положение на приятелското алкохолно замайване реализира фантастично проваляне в антична Сердика. Опитът още веднъж е персонален, само че е отвън дълбинните психологични процеси.
Различен от упоменатите книги е сборникът " Пиле, змия, звяр и дюля " от Петко Симеонов заради това, че употребява фантастичното като неуместно. За читателите, които наблюдават политическите промени от 90-те години, името на създателя ще извика мемоари за Съюз на демократичните сили, само че той е публицист, освен политик, и това го потвърждават повестите в сборника, в които неуместното се употребява по подобен метод, че да се запитаме не се ли усеща той правоприемник на Светослав Минков. Абсурдът темпорално е поместен в социализма, в прехода и в сегашното. Преработен е на равнището на фантастичната визия за хората и обстановките, и това са хора и обстановки от гранични времена и места - герои с гадателски качества, пиещи нафта, или такива, чиято телесна температура е толкоз висока, че ги употребяват вместо отоплителни уреди. Те естествено съжителстват в свят, който не бихме могли да разпознаем като различен, с изключение на като автентичен и въпреки всичко не е напълно подобен. Абсурдът дава индиректна оценка на времето вместо директното позоваване, и това е нещо, което прави от повествованието литература. Такава е ролята на другия свят в " Другия сън ", или на света, погледнат откъм категориите на наивното, през което всичко - предмет, събитие, растение - е живо и мислещо. Така фантастичното се оказва нужно, с цел да се одобри сегашното. А в случай че сменяем бързия взор с деликатен, ще открием още заглавия, с изключение на упоменатите, излезли през тази година, като " Прояснение " от Янчо Чолаков или " Звездни гроздове " от Георги Анев. Накратко, помислете дали фантастичното в литературата не я направи по-пивка и пo литература?
Нека напомним. Преди 1989 година фантастичното е канено по страниците на сп. " Дъга " и в издателските поредици на библиотеките " Фантастика " и " Галактика ". В тях са оповестени Павел Вежинов, Любен Дилов, Йордан Радичков. Преиздавани са произведения на писатели, представители на български диаболизъм, като Владимир Полянов и Светослав Минков. Диаболизмът е литературното събитие, което обогатява нашата литература от 20-те години с интереса към психоанализата, интимните гранични положения, раздвоението на личността. Чрез него за пръв път в нашата белетристика на читателите се приказва за невидими и даже неведоми неща. Изреждането на имената нагоре нашепва, че фантастичното не е личност нон грата у нас. Ето и по-старо доказателство: змейовете, самодивите и самовилите.
Фантастичното изниква от всяко двусмислие и неустановеност в описвания свят. То е във всяко съмнение, което изпитва вярващият в естествените закони. Това са част от мислите, изложени от Цветан Тодоров в известната му книга " Въведение във фантастичната литература ". Те могат да ни дават едно мислено, че фантастичното не намира леговище единствено в жанра на научната фантастика, а във всичко свръхестествено, включено в текст, което разколебава границите сред действително и мислено, само че в същото е обърнато към днешния ден.
Подобни съмнения се търсят от немного модерни български писатели, само че и нерядко те стоят настрана от обговаряните имена, или в случай че имената им са известни, тъкмо тези книги е евентуално да не са постоянно предмет на литературни диалози. Изключение от това изказване има, като да вземем за пример Йордан Радичков и неговите верблюди. Но една-две птички пролет не вършат и отсам е може би усещането за неналичието на интерес към фантастичното.
Причината за това е може би в изказванието, че в България писателят би трябвало да написа за съществени тематики, с цел да получи внимание. Но какво значи съществено? Казват - историята. Вера Мутафчиева е споделяла, че е невероятно историята да бъде възобновена като истинно събитие. За да има исторически текст - бил той теоретичен или живописен, немалка е ролята на фантазията. Ето че още веднъж стигаме до фантастичното. Оттук нататък е значимо по какъв начин ще бъде употребявано.
За мен са забавни тези произведения, които не се опасяват да боравят с измислицата, фантазма, чудесното. Защото, измисляйки, човек преодолява възприятието за самотност, в никакъв случай ненапускащата го мисъл за гибелта, пробва се да отговори на въпросите, свързани с идентичността, която го прави друг от другите, само че в същото време и обвързван с тях. Именно свързаността с другите се раздира в актуалния свят. Разкъсаната, проблематичната, изгубената еднаквост бива отначало набавяна и това нерядко става посредством фантастичното, антиутопичното или нереалното, наред с невероятните качества, които постоянно получават предметите. Подобни функционалности имат някои феномени в романа " Свети вълк " от Елена Алексиева, потреблението на които основава магнетично напрежение у читателя.
Неотдавна в диалог за издадената й у нас книга " В памет на Паметта " съветската писателка Мария Степанова показа за зараждащия се интерес към антиутопията в международен мащаб наред с този към историята. Бъдещето, сподели тя, за нас от последното десетилетие се свързва разнообразни типове произшествия. Катастрофата може да бъде политическа, психическа, извънземни, апетит, зараза. Но бъдещето непроменяемо е извънредно... когато сегашното е проблематично, бъдещето се оказва извънредно и по този начин за нас предишното се оказва всичко.
За българските писатели, които с внимание подхождат към граничните времеви или психологични положения, е особено изключително внимание към стила. Ролята на стила у всекиго е характерна и обвързвана с построявания свят. Психичните положения на героя на Владимир Полеганов, чиято книга " Другият сън " получи премията " Хеликон " за 2017 година, са показани посредством муден и постъпателен роман за приказен свят, за чието естество читателят до финала е обезверен, а самият край отваря романа към най-важно измежду раждането ни събитие. Сборникът от Миглена Николчина " Билет за Вега ", с двете си издания през 1990 година и 2015 година, вкарва фантастичното посредством погледа на непросветения повествовател. Просвещението е обвързвано с науката и законите й, със знанието за страданието, за разминаването сред истина и неистина, действителност и реалност и показва навлизането в света като галактическо събитие, което е белязано със ужас и с възприятие на поврат. Космическото и фантастичното и в разказите на М. Николчина, и в романа на Вл. Полеганов е психическо и персонално, то не е изведено като всеобщо събитие. Наскоро излезлият дебютен разказ Wi-Fi BG BAR от Светослав Тодоров борави със стилистичните игри на 90-те години, смесвайки акцент, латински изрази и скрити цитати и благодарение на граничното положение на приятелското алкохолно замайване реализира фантастично проваляне в антична Сердика. Опитът още веднъж е персонален, само че е отвън дълбинните психологични процеси.
Различен от упоменатите книги е сборникът " Пиле, змия, звяр и дюля " от Петко Симеонов заради това, че употребява фантастичното като неуместно. За читателите, които наблюдават политическите промени от 90-те години, името на създателя ще извика мемоари за Съюз на демократичните сили, само че той е публицист, освен политик, и това го потвърждават повестите в сборника, в които неуместното се употребява по подобен метод, че да се запитаме не се ли усеща той правоприемник на Светослав Минков. Абсурдът темпорално е поместен в социализма, в прехода и в сегашното. Преработен е на равнището на фантастичната визия за хората и обстановките, и това са хора и обстановки от гранични времена и места - герои с гадателски качества, пиещи нафта, или такива, чиято телесна температура е толкоз висока, че ги употребяват вместо отоплителни уреди. Те естествено съжителстват в свят, който не бихме могли да разпознаем като различен, с изключение на като автентичен и въпреки всичко не е напълно подобен. Абсурдът дава индиректна оценка на времето вместо директното позоваване, и това е нещо, което прави от повествованието литература. Такава е ролята на другия свят в " Другия сън ", или на света, погледнат откъм категориите на наивното, през което всичко - предмет, събитие, растение - е живо и мислещо. Така фантастичното се оказва нужно, с цел да се одобри сегашното. А в случай че сменяем бързия взор с деликатен, ще открием още заглавия, с изключение на упоменатите, излезли през тази година, като " Прояснение " от Янчо Чолаков или " Звездни гроздове " от Георги Анев. Накратко, помислете дали фантастичното в литературата не я направи по-пивка и пo литература?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ