Дядо Йоцо-2 пак гледа
Верният глас на епохата е възхитата от всичко, дето става
Вазовият дядо Йоцо „ починал в навечерието на Освобождението ” и „ възкръснал при типа на освободена България ”. Умрял, щото ослепял дни преди Руско-турската война. И възкръснал, щото след Освобождението, за разлика от зрящите, потънали в грижи и терзания, почнал да „ вижда ” хубавините на свободата. На които простодушният селяндур се радвал като дете: на околийския шеф с еполети, на боеца от селото му, на княза и армията и най-вече на издигнатата от български инженери железница.
Ходил всеки ден да маха на влака и пасажерите. Изградил си новото от невидяни или невъзможни преди неща и с лустрото на своята обич към Отечеството.
Дядо Йоцо-2 е прероденият Вазов воин. Но не мисля това да става по схемата на бай Пешо. Според който жена му била португалски мореплавател от ХVІ век в предходния живот. И по тази причина не я свъртало у дома единствено при един абориген. Работата ми наподобява по-национална. Главните герои на едно време се прераждат в същите герои на друго. И единствено в рамките на Татковината, както споделяше един левент, трансформирал я в бащиния. Не намирам тезата си за космична, само че най-малко в границите на новата българска история е вярна.
Дядо Йоцо-2 живя до Демокрацията помирен и с съмненията към политическата му благонадеждност, и с недостигнати началнически столове, и с височайшата непросветеност. Не искаше нищо да трансформира и гледаше да спастря други старания с изключение на достатъчните да просъществува. Колкото се може по-добре в границите на осъзнавана съдба.
Поради тази причина дядо Йоцо-2 не възкръсна незабавно след 1989 година Той чакаше да види и чуе какво става. И последователно сменяше перушината си, което одобри за възкресение в края на процеса. А то означаваше – ослепял за предишното и всевиждащ за сегашното и бъдещето. Вазовият дядо Йоцо също научи от другите, че е свободен: „ Свободата се показваше за него в думите: Няма турци към този момент! ” Дядо Йоцо-2 назоваваше свободата в благозвучие с гръмък хор от себеподобни: „ Има комунисти още. ” И се опияняваше от ругатните като врабец от синевата.
Началото на възкресението на дядо Йоцо-2 съответства с бурното отмиране на стопанската система и селското стопанство. Това беше съдбовно за общото благополучие. И естествено не можеше да съставлява обект за национално трогване. В подмяна на това се произвеждаха думи, думи. Думи на яростна предходна безпомощност; на насъбрана злоба, прикрита като неотменна справедливост; на плашеща и злокобна реплика на подигравка. Но и на привлекателен вик за жадувано друго време. Много избледнели в предходната си приложимост думи търсеха себе си и напираха за значителност, нечувана преди този момент. Всъщност, чувана преди от други думи, към този момент отхвърлени като подправени. Сега непогрешимите мъничета, на които им предстоеше да станат титани на демокрацията, човешките права, либерализацията, пазарното стопанство, междинната класа, не понасяха предишното и не имаха вяра, че други думи са имали своите славни времена.
Те се самооблъщаваха, че носят бъдеще, хилядолетно бъдеще. Почти Райх. И въпреки мъничета, нахлуваха във всяка глава, изпълваха я и по този начин растяха. До планувания им голям растеж, до тяхната неизбежна словесна сплав на новото време.
Ала дядо Йоцо-2, въпреки да се ресурси с голям брой нови думи, не ги приемаше за собствен олтар. Искаше му се да бъде един от хората, които като се изключи че врят в общия разгар, ковяха и направляваха думите. И правеха събитията с към този момент узрелия негов нов взор към предишното: „ Има комунисти още. ” Но и това не му стигаше. Щеше му се производството на думи да породи нещо ново, превъзхождащо тогавашното. Да можеше да уточни и да викне: „ Вижте, слепци. Вие не можахте да го дадете. Стига сте опявали и величали предишното. Нямало български артикули, плодове, зеленчуци. Я се огледайте какъв парадайс доближава. Децата не учели както би трябвало?! А какво учеха в миналото – Маркс, Ленин, Живков, употреба, стачки. Ще се изучат по друга система! ”
Първо го обнадеждиха колите, последователно прогонили Москвичите, Трабантите и Запорожците. „ Никъде няма повече Мерцедеси от София. Вървиш и се радваш. Втора ръка били ” – ръмжеше той против съперниците. Те, съперниците му, произлизали съгласно него от един и същи кошер. Някой някъде ги викал и инструктирал да дрънкат срещу демокрацията. „ Говорите едно и също ” – отсичаше той, щом някой му опонираше. Значи – невалидно! Защото правилният глас на епохата е възхитата. От всичко, дето става.
А той виждаше, че става нещо прелестно. Извисяваха снага жилищни постройки, фамилни къщи и офис здания, напълно разнообразни от кутиестите панелки. Каква хубост бяха в началото, тъй като не се разпознаваха роднинските задгранични силуети. После се оказа, че няма безпределно многообразие и че български талант като барселонския Гауди не се яви. И най-после се върнаха отново кутиите, единствено че по-високи и стъклени. Във фамилните къщи се пръкнаха кули. С такава грозна повтаряемост, че получиха свое име за ретростил – мутренски барок. Дядо Йоцо-2 кипваше, като чуеше тези думи. Но се овладяваше и със съскащо равнодушие подхвърляше: „ Не знам някой да не завижда на съумелите хора у нас. ”
Аутобаните и новите околовръстни пътища вкараха дядо Йоцо-2 в разтапящо го самодоволство, в осъществена Нирвана. Обикаляше към София, спираше и се наслаждаваше на доста ленти и на фучащите коли. Радваше се, че столицата замязва на видените от него огромни европейски градове.
Но всичко това едвам не му докара краха като дядо Йоцо-2. Спрял на някакво уширение и се потопил в негата си. Наблизо застаналият служител на реда го гледал дълго и най-после не издържал, въпреки там прекъсването да не било неразрешено.
Почнали възпитано, само че служителят на реда по длъжностен дълг не можал да повярва, че някакъв дядка ще клечи по този начин, воден от екстаз по обновлението. Накрая единствено дето не тръгнал да го обискира за оръжие. И докарал нашия воин до обичайния му бяс: „ Има комунисти още. И то на значими места. ” Полицаят също се вбесил, става известно от засегнато родствено себелюбие. Та викнал: „ Ти на мене ли, дето баба ми беше най-видният демократ в махалата. ” И това не ги сдобрило, разделяйки се със заканата на потомствения демократ-полицай, че в случай че още веднъж … я книжката, я колата.
Всичко това ми описа дядо Йоцо-2 малко след произшествието. Не кълнеше, само че беше покъртен и подготвен да прати възторга си вдън гори Тилилейски. Изведнъж ме обзе такова състрадание към потомъка-брат на дядо Йоцо, че си разреших да го излъжа. Помолих го да ми елементарни за тъпата смешка над неговите екстази. За която съм намерил този служител на реда и сме се уговорили той да му дръпне юздите за въодушевените излети до светите места на демокрацията. Даже го изпреварих: „ Виж в този момент, никой не ме инструктира да ти вържа номера. ”
И това съгласно мене го убеди, дето произшествието не е инцидентно. Заприлича му на номер от мястото, отдето се управлява мърморенето и недоволството. За мене щастието се състоеше в това, че живна. Че в очите му блесна изчезналата жадност да открива нови и нови велики преимущества на демокрацията. Така дядо Йоцо-2 не издъхна, поздравявайки нова България.
Вазовият дядо Йоцо „ починал в навечерието на Освобождението ” и „ възкръснал при типа на освободена България ”. Умрял, щото ослепял дни преди Руско-турската война. И възкръснал, щото след Освобождението, за разлика от зрящите, потънали в грижи и терзания, почнал да „ вижда ” хубавините на свободата. На които простодушният селяндур се радвал като дете: на околийския шеф с еполети, на боеца от селото му, на княза и армията и най-вече на издигнатата от български инженери железница.
Ходил всеки ден да маха на влака и пасажерите. Изградил си новото от невидяни или невъзможни преди неща и с лустрото на своята обич към Отечеството.
Дядо Йоцо-2 е прероденият Вазов воин. Но не мисля това да става по схемата на бай Пешо. Според който жена му била португалски мореплавател от ХVІ век в предходния живот. И по тази причина не я свъртало у дома единствено при един абориген. Работата ми наподобява по-национална. Главните герои на едно време се прераждат в същите герои на друго. И единствено в рамките на Татковината, както споделяше един левент, трансформирал я в бащиния. Не намирам тезата си за космична, само че най-малко в границите на новата българска история е вярна.
Дядо Йоцо-2 живя до Демокрацията помирен и с съмненията към политическата му благонадеждност, и с недостигнати началнически столове, и с височайшата непросветеност. Не искаше нищо да трансформира и гледаше да спастря други старания с изключение на достатъчните да просъществува. Колкото се може по-добре в границите на осъзнавана съдба.
Поради тази причина дядо Йоцо-2 не възкръсна незабавно след 1989 година Той чакаше да види и чуе какво става. И последователно сменяше перушината си, което одобри за възкресение в края на процеса. А то означаваше – ослепял за предишното и всевиждащ за сегашното и бъдещето. Вазовият дядо Йоцо също научи от другите, че е свободен: „ Свободата се показваше за него в думите: Няма турци към този момент! ” Дядо Йоцо-2 назоваваше свободата в благозвучие с гръмък хор от себеподобни: „ Има комунисти още. ” И се опияняваше от ругатните като врабец от синевата.
Началото на възкресението на дядо Йоцо-2 съответства с бурното отмиране на стопанската система и селското стопанство. Това беше съдбовно за общото благополучие. И естествено не можеше да съставлява обект за национално трогване. В подмяна на това се произвеждаха думи, думи. Думи на яростна предходна безпомощност; на насъбрана злоба, прикрита като неотменна справедливост; на плашеща и злокобна реплика на подигравка. Но и на привлекателен вик за жадувано друго време. Много избледнели в предходната си приложимост думи търсеха себе си и напираха за значителност, нечувана преди този момент. Всъщност, чувана преди от други думи, към този момент отхвърлени като подправени. Сега непогрешимите мъничета, на които им предстоеше да станат титани на демокрацията, човешките права, либерализацията, пазарното стопанство, междинната класа, не понасяха предишното и не имаха вяра, че други думи са имали своите славни времена.
Те се самооблъщаваха, че носят бъдеще, хилядолетно бъдеще. Почти Райх. И въпреки мъничета, нахлуваха във всяка глава, изпълваха я и по този начин растяха. До планувания им голям растеж, до тяхната неизбежна словесна сплав на новото време.
Ала дядо Йоцо-2, въпреки да се ресурси с голям брой нови думи, не ги приемаше за собствен олтар. Искаше му се да бъде един от хората, които като се изключи че врят в общия разгар, ковяха и направляваха думите. И правеха събитията с към този момент узрелия негов нов взор към предишното: „ Има комунисти още. ” Но и това не му стигаше. Щеше му се производството на думи да породи нещо ново, превъзхождащо тогавашното. Да можеше да уточни и да викне: „ Вижте, слепци. Вие не можахте да го дадете. Стига сте опявали и величали предишното. Нямало български артикули, плодове, зеленчуци. Я се огледайте какъв парадайс доближава. Децата не учели както би трябвало?! А какво учеха в миналото – Маркс, Ленин, Живков, употреба, стачки. Ще се изучат по друга система! ”
Първо го обнадеждиха колите, последователно прогонили Москвичите, Трабантите и Запорожците. „ Никъде няма повече Мерцедеси от София. Вървиш и се радваш. Втора ръка били ” – ръмжеше той против съперниците. Те, съперниците му, произлизали съгласно него от един и същи кошер. Някой някъде ги викал и инструктирал да дрънкат срещу демокрацията. „ Говорите едно и също ” – отсичаше той, щом някой му опонираше. Значи – невалидно! Защото правилният глас на епохата е възхитата. От всичко, дето става.
А той виждаше, че става нещо прелестно. Извисяваха снага жилищни постройки, фамилни къщи и офис здания, напълно разнообразни от кутиестите панелки. Каква хубост бяха в началото, тъй като не се разпознаваха роднинските задгранични силуети. После се оказа, че няма безпределно многообразие и че български талант като барселонския Гауди не се яви. И най-после се върнаха отново кутиите, единствено че по-високи и стъклени. Във фамилните къщи се пръкнаха кули. С такава грозна повтаряемост, че получиха свое име за ретростил – мутренски барок. Дядо Йоцо-2 кипваше, като чуеше тези думи. Но се овладяваше и със съскащо равнодушие подхвърляше: „ Не знам някой да не завижда на съумелите хора у нас. ”
Аутобаните и новите околовръстни пътища вкараха дядо Йоцо-2 в разтапящо го самодоволство, в осъществена Нирвана. Обикаляше към София, спираше и се наслаждаваше на доста ленти и на фучащите коли. Радваше се, че столицата замязва на видените от него огромни европейски градове.
Но всичко това едвам не му докара краха като дядо Йоцо-2. Спрял на някакво уширение и се потопил в негата си. Наблизо застаналият служител на реда го гледал дълго и най-после не издържал, въпреки там прекъсването да не било неразрешено.
Почнали възпитано, само че служителят на реда по длъжностен дълг не можал да повярва, че някакъв дядка ще клечи по този начин, воден от екстаз по обновлението. Накрая единствено дето не тръгнал да го обискира за оръжие. И докарал нашия воин до обичайния му бяс: „ Има комунисти още. И то на значими места. ” Полицаят също се вбесил, става известно от засегнато родствено себелюбие. Та викнал: „ Ти на мене ли, дето баба ми беше най-видният демократ в махалата. ” И това не ги сдобрило, разделяйки се със заканата на потомствения демократ-полицай, че в случай че още веднъж … я книжката, я колата.
Всичко това ми описа дядо Йоцо-2 малко след произшествието. Не кълнеше, само че беше покъртен и подготвен да прати възторга си вдън гори Тилилейски. Изведнъж ме обзе такова състрадание към потомъка-брат на дядо Йоцо, че си разреших да го излъжа. Помолих го да ми елементарни за тъпата смешка над неговите екстази. За която съм намерил този служител на реда и сме се уговорили той да му дръпне юздите за въодушевените излети до светите места на демокрацията. Даже го изпреварих: „ Виж в този момент, никой не ме инструктира да ти вържа номера. ”
И това съгласно мене го убеди, дето произшествието не е инцидентно. Заприлича му на номер от мястото, отдето се управлява мърморенето и недоволството. За мене щастието се състоеше в това, че живна. Че в очите му блесна изчезналата жадност да открива нови и нови велики преимущества на демокрацията. Така дядо Йоцо-2 не издъхна, поздравявайки нова България.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ