Велосипедистът – лос или елф
Велосипедизмът не е просто някой да кара колело. Де да беше! Вярно, има хиляди хора, които употребяват велосипед, с цел да си свършат някоя работа, да отидат по-удобно и по-евтино от едно място на друго. Ние обаче не приказваме за тях. Има също по този начин хиляди хора, които спортуват с колела, както биха спортували и с всичко останало – упражняват, състезават се и прочие. Ние обаче и за тях не приказваме. Най-сетне, има хиляди деца, които карат дребни и огромни велосипедчета, с цел да си играят и да се забавляват – несъмнено, ние не приказваме и за тях. Говорим за велосипедизма като търсене на личностна реализация и обществена еднаквост. Оттук нататък и до кая на текста, като кажем „ велосипедисти “, ще разбираме тъкмо такива и само такива велосипедисти.
Повод за тези приказки ни дава една вест от предходната седмица. От нея научаваме, че велосипедистите се бунтуват задето се плануват промени в Закона за придвижване по пътищата, съгласно които ще би трябвало да се явяват измежду другите участници в придвижването с каски и светлоотразителни жилетки. Това, наподобява, по някакъв метод ги наскърбява, унизява ги, прекършва крилата на волния им полет, пречи им да търсят и да показват себе си. Но дано забележим (както би споделил Теофраст) какъв човек е велосипедистът.
Той е герой за цивилен права и свободи, води война за строги правила за всички. Когато обаче на него някой се опита да наложи правила, реве като ранен лос, тъй като са накърнени свободите му. Именно тези свободи го тласкат да се държи ту като пешеходец, ту като автомобил – съгласно това по какъв начин му е угодно – кара по тротоара, по пешеходните зони и пътеки, само че в идващия миг е на улицата измежду колите, очаквайки да му оказват нужното ценене. Преминава кръстовищата на алено и от самото начало гледа другите участници в придвижването свъсено, предизвикателно, с възприятие на недооценено достолепие и трагизъм от погазени права.
Често съм го виждал из дребните еднопосочни улички в квартала. Ако не кара по тротоарите, то върти педали против придвижването, мятайки гневни погледи на колите. Вечер постоянно няма светлини на велосипеда си. На кръстовище изскача от противоположната страна (защото се движи в нарушение) и без да понижи или да се огледа, профучава пред обезверено набиващите спирачки коли. Държи се като баснословен горски дух в гора цялостна с кални глигани.
Може да бъде забелязан с ярка и причудлива каска (но единствено по избор, без никой да го задължава), върху която мигат диоди или пък кой знае за какво има камера. На устата си е поставил хирургическа маска, с цел да не диша отровите на колите (калните глигани), а от време на време откъм гърба на багажника има и столче с бебе в него, като бебето няма нито каска, нито маска.
Кой е този велосипедист? Той е относително млад, съвременен човек, таман усетил сладостта от кариерата. В множеството случаи е чиновник в офис, където му заплащат повече, в сравнение с е очаквал. Създал е семейство и е родил деца. Може би ги е родил не в болница, а у дома, тъй като по този начин е по-природосъобразно. Когато пораснат, може би няма да ги прати на учебно заведение, а ще ги образова самичък, с цел да не се повредят от порочната система в клас, където вървят децата на водачите на коли и където от дребни ги учат, че на алено не се пресича.
Дошъл да покори огромния град и да се реализира в него, велосипедистът е почнал да гледа на себе си като на последващо (и евентуално последно) еволюционно ходило. Живее здравословно, храни се с био артикули, даже може да е веган, несъмнено върви и на йога – с две думи: готви се да живее постоянно. И не просто постоянно, само че постоянно, качествено и екологично. Политическата му сила е фокусирана върху това да се възмущава от нови хотели по морето, нови лифтове в планините и от потискането на опциите за себеизява на най-различни неофициални групи и малцинства.
Велосипедистите не са принудени да карат колела от някаква потребност. Правят го от каприз, който ние би трябвало да поносим и го поносим, тъй като сме по-толерантни от велосипедистите (ето тук ще е най-големият рев и скърцане със зъби от тяхна страна – по какъв начин може някой да е по-толерантен, по-цивилизован и по-коректен от тях!). Искаме просто да се държат като виновни участници в уличното придвижване. Да съблюдават светофарите, да съблюдават знаците, в това число и тези, които им не разрешават да се появяват на една или друга улица, в една или друга пешеходна зона, както вършат, да речем, мотористите. Ако (не дай, Боже!) се появи каруца на централна улица, където е неразрешено това, надига се писък и воня до небесата. Когато обаче се появи велосипедист, би трябвало да затаим мирис и да го приветстваме. Да си записват велосипедите и както ние слагаме защитни колани, и те да поставят каквото там им е предписано. Нали сякаш са най, но най-цивилизованите и виновни членове на обществото!
Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Той е специфична порода от бъдещето
Велосипедистът не е просто човек, който си прави работата или се забавлява с колело. Той е специфична порода човек от бъдещето. Ето за какво е възмутително, когато някой се пробва да го лимитира, да го вкарва в рамки и клишета като го кара да си поставя каска и жилетка и да се преценява с разпоредбите за придвижване по пътищата. То е все едно да назначиш на Икар РВД (ръководство на въздушното движение)!
Но дано бъдем признателни, тъй като това, че въпросният човек от бъдещето се придвижва с велосипед, е просто една щастлива случайност. Можеше да изрази себе си, като се придвижва с кану или с каяк и тогава щеше да желае от нас да му изкопаем канали по улиците.
(От – sulla.bg)
Повод за тези приказки ни дава една вест от предходната седмица. От нея научаваме, че велосипедистите се бунтуват задето се плануват промени в Закона за придвижване по пътищата, съгласно които ще би трябвало да се явяват измежду другите участници в придвижването с каски и светлоотразителни жилетки. Това, наподобява, по някакъв метод ги наскърбява, унизява ги, прекършва крилата на волния им полет, пречи им да търсят и да показват себе си. Но дано забележим (както би споделил Теофраст) какъв човек е велосипедистът.
Той е герой за цивилен права и свободи, води война за строги правила за всички. Когато обаче на него някой се опита да наложи правила, реве като ранен лос, тъй като са накърнени свободите му. Именно тези свободи го тласкат да се държи ту като пешеходец, ту като автомобил – съгласно това по какъв начин му е угодно – кара по тротоара, по пешеходните зони и пътеки, само че в идващия миг е на улицата измежду колите, очаквайки да му оказват нужното ценене. Преминава кръстовищата на алено и от самото начало гледа другите участници в придвижването свъсено, предизвикателно, с възприятие на недооценено достолепие и трагизъм от погазени права.
Често съм го виждал из дребните еднопосочни улички в квартала. Ако не кара по тротоарите, то върти педали против придвижването, мятайки гневни погледи на колите. Вечер постоянно няма светлини на велосипеда си. На кръстовище изскача от противоположната страна (защото се движи в нарушение) и без да понижи или да се огледа, профучава пред обезверено набиващите спирачки коли. Държи се като баснословен горски дух в гора цялостна с кални глигани.
Може да бъде забелязан с ярка и причудлива каска (но единствено по избор, без никой да го задължава), върху която мигат диоди или пък кой знае за какво има камера. На устата си е поставил хирургическа маска, с цел да не диша отровите на колите (калните глигани), а от време на време откъм гърба на багажника има и столче с бебе в него, като бебето няма нито каска, нито маска.
Кой е този велосипедист? Той е относително млад, съвременен човек, таман усетил сладостта от кариерата. В множеството случаи е чиновник в офис, където му заплащат повече, в сравнение с е очаквал. Създал е семейство и е родил деца. Може би ги е родил не в болница, а у дома, тъй като по този начин е по-природосъобразно. Когато пораснат, може би няма да ги прати на учебно заведение, а ще ги образова самичък, с цел да не се повредят от порочната система в клас, където вървят децата на водачите на коли и където от дребни ги учат, че на алено не се пресича.
Дошъл да покори огромния град и да се реализира в него, велосипедистът е почнал да гледа на себе си като на последващо (и евентуално последно) еволюционно ходило. Живее здравословно, храни се с био артикули, даже може да е веган, несъмнено върви и на йога – с две думи: готви се да живее постоянно. И не просто постоянно, само че постоянно, качествено и екологично. Политическата му сила е фокусирана върху това да се възмущава от нови хотели по морето, нови лифтове в планините и от потискането на опциите за себеизява на най-различни неофициални групи и малцинства.
Велосипедистите не са принудени да карат колела от някаква потребност. Правят го от каприз, който ние би трябвало да поносим и го поносим, тъй като сме по-толерантни от велосипедистите (ето тук ще е най-големият рев и скърцане със зъби от тяхна страна – по какъв начин може някой да е по-толерантен, по-цивилизован и по-коректен от тях!). Искаме просто да се държат като виновни участници в уличното придвижване. Да съблюдават светофарите, да съблюдават знаците, в това число и тези, които им не разрешават да се появяват на една или друга улица, в една или друга пешеходна зона, както вършат, да речем, мотористите. Ако (не дай, Боже!) се появи каруца на централна улица, където е неразрешено това, надига се писък и воня до небесата. Когато обаче се появи велосипедист, би трябвало да затаим мирис и да го приветстваме. Да си записват велосипедите и както ние слагаме защитни колани, и те да поставят каквото там им е предписано. Нали сякаш са най, но най-цивилизованите и виновни членове на обществото!
Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Той е специфична порода от бъдещето
Велосипедистът не е просто човек, който си прави работата или се забавлява с колело. Той е специфична порода човек от бъдещето. Ето за какво е възмутително, когато някой се пробва да го лимитира, да го вкарва в рамки и клишета като го кара да си поставя каска и жилетка и да се преценява с разпоредбите за придвижване по пътищата. То е все едно да назначиш на Икар РВД (ръководство на въздушното движение)!
Но дано бъдем признателни, тъй като това, че въпросният човек от бъдещето се придвижва с велосипед, е просто една щастлива случайност. Можеше да изрази себе си, като се придвижва с кану или с каяк и тогава щеше да желае от нас да му изкопаем канали по улиците.
(От – sulla.bg)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ