“Отвъд границите: Историята на Велина Минкова, написана на три езика
Велина Минкова живее в Париж, където преподава, превежда и написа. Наскоро издаде и първия си разказ на френски език – превод и акомодация на “Доклад на зелената амеба за химическия молив ”, в който споделя за детското си пътешестване на пионерски лагер в Северна Корея през ’80-те, както и сборника с разкази “Бразилски шубрак ” на български език. За гения като успокоение, вечерите на три езика, Лос Анджелис, Париж и София, която продължава да “ми е всичко ”, в “Отвъд границите " ви представяме писателката Велина Минкова.
С Велина беседваме малко откакто се е прибрала от малко пътешестване “из френските села ”. Съпругът ѝ е французин и дружно с него и двамата им сина са гостували на другари в района Нормандия. Посетили са остаряла плантация, която е реставрирана като фамилна къща.
“Беше доста цветно и шарено, имаше и алергии и сенна хрема, присъщи на пролетта, само че добре въоръжени с антихистамини оцеляхме. ”
Велина се смее, до момента в който ми споделя за перипетиите с полените. В първия ни диалог въобще, тя е извънредно лъчезарна и отворена. Личи си, че пътуванията и времето, прекарано със фамилията, я зареждат. А малко по-късно самата тя ще ми показа, че най-добре споделя истории, когато е щастлива и спокойна. Явно съм уцелил точния миг, с цел да ми пресъздаде вълнуващия си житейски път.
Вечеря на три езика
От какъв брой години си във Франция и съумя ли да я опознаеш?
Във Франция съм от 10 години. Мъжът ми е парижанин. Интересното е, че парижани по-скоро гледат да опознаят света, в сравнение с личната си страна. Когато множеството ни познати тук имат свободно време или пък през уикенда, хващат самолета и отиват да опознаят някоя друга страна. Може би затова и аз не съм съумяла добре да опозная Франция, с изключение на Париж. Което е малко тъжно, тъй като Франция е толкоз богата на природа, история, виновност, сирена даже.
Какво те докара в Париж – любовта или специалността?
Колко сантиментално факсимиле. В града на любовта ме докара любовта. С моя брачен партньор се запознахме в Амстердам, където аз следвах. Париж беше за мен terra incognita (от латински “непозната земя ” – б.а.), тъй като аз не говорех френски. Ние първо живяхме в Амстердам, там се оженихме. След това последва опит да живеем в България. Големият ни наследник се роди в София. Аз бях доста щастлива, че след дълги години отвън страната, имах опцията да се върна. Мъжът ми стартира да учи български, с цел да може да чете, да върви на пазар, да беседва с баба и дядо, които бяха още живи.
Имаме доста благи мемоари от този интервал в живота си, само че за жалост не успяхме да се интегрираме (прави пауза). Не знам, някак си бяхме чужденци, беше ни мъчно да си намерим работа и да успеем да си намерим още веднъж среда, макар всичките ми остарели другари, които още живееха в София. Решихме да заминем за Щатите. Моят брачен партньор отиде за първи път в Лос Анджелис, където аз бях живяла 10 години преди този момент. Стори му се доста необичайно място. Не тъкмо град, по-скоро едни големи 5-лентови автомагистрали, които свързват дребни градчета, които са кварталите на този мегаполис. Той не съумя да обикне Лос Анджелис по този начин както аз. Пробвахме и в Чикаго, който припомня повече на европейски град. Но след известно време се оказа, че на него доста му липсва Париж и взехме решение да заживеем тук.
И ти се сблъска с френския.
Да, огромният ми наследник потегли на учебно заведение тук и аз започнах да изучавам езика дружно с него. Сега имаме второ момченце, с него откривам към този момент на друго равнище този град и просвета.
На какъв език си говорите у дома?
(смее се) Ами, доста е радостно. С моя брачен партньор като се запознахме си говорихме на британски, тъй като аз не знаех и дума френски. И до ден сегашен по този начин си остана. На двете деца приказвам на български, а той – на френски. И когато седнем на вечеря, езиците са три.
И всички се разбирате.
Ами да, моят брачен партньор си упражнява българския пасивно, до момента в който ни слуша, аз – френския. Децата пък се оказа, че от нас двамата са попивали британски език. И когато вървим в Щатите, разбрахме, че те могат да беседват на британски, без даже да сме подозирали.
Където всяко мнение е добре пристигнало
Велина приключва Английската гимназия в София и се насочва към фантазията си – да учи Английска лингвистика в Софийския университет. Спъват я обаче оценките.
Оценките ми на кандидат-студентските изпити бяха доста вълнуващи – 6.00 по британски и 2.00 по литература (смее се). Така открих, че няма да последвам британска лингвистика в Софийския университет, както си бях мечтала, и аплайвах в лицей в Щатите, където ме одобриха. Заминах през 1992 година. Бях на 18. Започнах да изучавам в лицей в Лос Анджелис, а по-късно се трансферирах в UCLA (Калифорнийския университет в Лос Анджелис – б.а.), където сбъднах фантазията си и и учих компетентност “Литература ” с профил “Творческо писане ” и род “Кратък роман ”.
Програмата за креативно писане дава опция на 15 създатели да се образоват дружно с американски писатели, които управляват ателиетата. Конкуренцията за влизане в тях е огромна.
Дадох си сметка тази година, когато излезе българският алманах с разкази “Бразилски шубрак ”, че първият ми роман написах на британски език тъкмо преди 20 години – през 1998 година, когато аплайвах “Творческо писане ” в университета и тогава беше най-подходящия миг да напиша нещо, с цел да видя дали въобще става. Написах един роман, който ме върна в България. Оказа се, че България е нещото, за което най-вече желаех да пиша, изключително там в тези години. Разказът беше за една остаряла къща, изоставена с един орех начело, който към този момент е отсечен. С него бях призната в програмата за “Творческо писане ” на Калифорнийския университет. И през днешния ден, с един разказ зад тила си, късият роман си остана обичания ми род.
Един мой роман кръстих "Бразилски шубрак " - преглежда Париж през призмата на една нова интимна прическа. Той даде заглавието на новия ми алманах с разкази.
Как протичаше работата в ателието?
Всяка седмица беше отдадена на един от 15-те създатели, които са селектирани да вземат участие в ателието през съответния учебен срок. И сме разграничени по един или двама души на седмица. Работата им е да разпечатат 15 екземпляра на новия си роман и да го раздадат на всички сътрудници и на преподаващия публицист, които в продължение на няколко дни четат и дават хрумвания, поправят. Много са значими и похвалите – “тук се получило ужасно ”, “тук се впечатлих ”, “тук се разчувствах ”,и тъй наречените Важно е да има баланс сред “браво ” и “тук би трябвало да поработиш повече ”. Това, което се получава е, че като пристигна твоят ред, ти сядаш и получаваш 15 надраскани екземпляра на твоя роман и всеки се обосновава за това, което е предложил като рецензия. Накрая, аз съм длъжна да предам нова разработка на този роман като последното решение е мое, дали да взема или не взема поради всичко, което сътрудниците са ми предложили. Хубавото е, че след толкоз доста противоположна връзка, получаваш напълно друг прочит на своя личен текст.
Така се ражда и първият алманах, който Велина издава през 2001 година – “Red Shorts ”. Той включва разказите, които “бяха приключили семестъра ”.
Всички те описват за България, за детство, има го този автобиографичен детайл, който повлиява творбите на множеството създатели.
“Едно красиво и слънчево място, в което се сбъдваха всичките ми фантазии ”
Спомняш ли си първия полет до Лос Анджелис?
Спомням си го доста добре. Както стартира един от разказите в “Бразилски шубрак ” – “Летяхме през Франкфурт ”. Качих се в големия американски аероплан, който щеше да ни заведе в страната, за която всички мечтаехме. Самолетът беше колосален, а от дръжките на седалките излизаше музика, американска музика. И то музиката, която бях слушала по “Гласът на Америка ” (Voice of America – американска радиопрограма, предавана в чужбина).
Кажи ми някоя от обичаните си песни тогава?
Тази я слушах непрекъснато:
За едно 18-годишно момиче от Източна Европа не беше ли ужасно – пътя на хиляди километри от вкъщи, франфуртското летище, огромния аероплан?
Много, може би бях като упоена. Толкова мъчно се откъснах от родителите ми, от дребния ми брат, който беше едвам на 10, може би още съм била дребна. Тази болежка си остана, имам възприятието, че още е някъде вътре в мен. Тогава светът беше голям – пишехме си писма, пращахме ги с марки, без да знаем дали въобще ще дойдат. Спомням си по какъв начин се уговарях с цялата фамилия, по кое време тъкмо ще звънна на една малко по-ниска цена късно през нощта, с цел да мога да чуя всички. Имах чувството, че може би в никакъв случай няма да се върна още веднъж, тъй като Калифорния е толкоз надалеч от София.
Освен роднините и приятелите, какво ти липсваше?
Идеята за у дома. И за храната. Аз отпътувах за Америка и в никакъв случай през живота си не бях готвила. Ама нищо не можех да сготвя, камо ли някоя от манджите, с които бях израснала. Ужас. А безумието е, че ми липсваше всичко. Дори и софийските улици, площад “Славейков ” с кашоните с книгите, градинките, в които ходихме да пушим. Липсваха ми тролейте и трамвайте. По простата причина, че в Калифорния няма градски превоз. Трябваше небрежно да се науча да карам кола. Приятелите ми от българската общественост ми обясниха, че няма нищо комплицирано в това да караш автоматик, че било като че ли да караш тролей. Разбира се, аз в никакъв случай не бях карала тролей (смее се). Докато се учех да карам първия си 25-годишен “Шевролет ”, който си купих за 400 $, се успокоявах, че в случай че някой ден ми се наложи да подкарам тролей, ще знам по какъв начин (смее се).
Спомена българската общественост, какъв брой индивида заминахте?
Заминахме с най-хубавата ми другарка, а като отидохме се оказа, че имаме и други познати там, които са се сприятели с българи в Лос Анджелис. Най-близка ми стана общността към българската черква “Св. Георги ”. Това беше един дребен бял храм в източен Лос Анджелис, който всяка неделя събираше голямо количество българи с всевъзможни специалности и истории на разнообразни възрасти. Всички имахме своите страдания и премеждия по България и въпреки те да бяха разнообразни, тази черква ни сплотяваше извънредно доста, ходихме си на посетители, излизахме дружно. Във времената преди обществените мрежи и интернет физическото наличие на хората в близост беше най-важното нещо.
Кои неща ти направиха най-силно усещане в Калифорния?
Това, което ме изплаши, но то напряко беше шок, бяха тези чудовищни автомагистрали. Не мога да го опиша. Беше несравнимо с всичко, което бях виждала в България. Осъзнавах, че се чака от мен да се слея с този поток със лична кола. Това ме беше изплашило дотам, че с цялата си непримиримост взех решение да се науча бързо да карам и да се оправям из града. Разучавах града, улиците, местата, имената им. Качвах се на автомагистралата и слизах от нея. Много ми се искаше да трансформира най-големия си призрачен сън в едно от най-ценните преживявания в този мегаполис.
Никога няма да не помни едно от най-първите неща, които направих с приятелите си в Лос Анджелис. Това беше да си купя едно доста огромно американско кафе. Една голяма част, два-три пъти колкото кафеварката, с която мама правеше кафе заран в София за цялото семейство. Когато отидох до Лос Анджелис да си купя за първи път кафе, откакто последното кафе, което бях изпила в София беше не повече от 10 сантиметра. Много се зарадвах, тъй като другояче кафето в никакъв случай не ти стига, искаш още, а тази голяма чаша беше единствено за мен. Дори в този момент като спра на американска бензиностанция с носталгия си взимам една такава огромна чаша филтърно кафе, което другояче е доста разводнено, едва, само че ми направи толкоз мощно усещане тогава.
Дневникът, трансформирал се в разказ “Историята на “Доклад на зелената амеба за химическия молив ” стартира около семинарите на фондация “Елизабет Костова ”. Бяхме в Созопол с разнообразни създатели и в диалози с тях ме посъветваха да напиша разказ. Аз тогава се пробвах да пиша още по-кратки разкази, мислех да понижавам формата, само че получих различен съвет. През същата година, 2014-а, се навършваха 25 години от 10 ноември (1989 година – б.а.). И аз тогава се замислих – боже, по какъв начин 25 години, та аз си го припомням като че ли беше през вчерашния ден. Спомням си къде бях, какво върших. ”
А къде беше?
Бях в час (смее се). Клас по химия. И беше най-голямата наслада тъй като той не се организира, а аз имах много двойки по химия. (смее се)
И по този начин стартира историята на “Доклад на зелената амеба за химическия молив ”, първият разказ на Велина, който излиза на пазара през 2015 година. Подготовката за написването му изкарва нескрито мемоари и преоткриване на детските дневници.
Започнах да проучвам ’89-а година в целия свят и попаднах на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян през същата тази 1989 година. Ние бяхме там като пионерчета няколко години по-рано и още тогава целият град беше облепен с плакати за този фестивал. Целият град беше в градежи – най-високият хотел на света, най-големият стадион ( “Първи май ” с потенциал 150 хиляди индивида, най-големият стадион в света и до през днешния ден – б.а.). Ние бяхме на 12-13 години, а те ни мъкнеха по жегата по градежите, с цел да ни покажат какви големи здания ще има на тяхно място. Ние искахме да плуваме в басейни, да вървим на дискотека, нещо напълно друго.Видях в интернет по какъв начин този фестивал действително се е състоял в Пхенян през 1989 година и по този начин ме развълнува всичко това, че си открих пионерските дневници от този лагер, преработих ги и взех решение да ги трансформира в един разказ.
Как ти изглеждаше Северна Корея през ’80-те години?
Тогава Северна Корея беше витрина на социализма. Всички се разхождаха по улицата под строй, поздравяваха и пееха дружно. Идеята на това пътешестване и на учителите, които ни водеха беше да ни покажат какъв брой е чисто, подредено, по какъв начин всичко става под строй. За нас, децата, беше толкоз пространно, нямаше никакви коли, което аз в книгата като едно примерно пионерче съм отбелязала, че значи, че най-малко въздухът им е чист (смее се). За мен най-важното при писането на романа беше да запазя балончето на времето. Това дете, лирическата героиня, си остава през 1989 година, без да е схванала нищо от това, което ние сме научили в последвалите 25 години.
Как сте стигна до това книгата да бъде преведена на френски?
Запознах с професор Патрик Морюс, който от 50 години се занимава единствено с Корея, по време на семинар за превод на художествена литература. Разказах му върху какво работя и по какъв начин извършвам непостижимата задача да преведа личния си разказ от български на британски (смее се). Споделих му защо става въпрос в романа и той по този начин се заинтригува, че ме помоли сега, в който завърша превода, да му го изпратя. Той го прочете, сподели, че се заема с превода на френски и сега, в който е подготвен стартира да го изпраща по издателства. Явно на този професор кореист му беше убегнало от всичките изследвания тъкмо това, по какъв начин едно 13-годишно пионерче от социалистическа България се разхожда из Пхенян (смее се).
Велина показва романа си в Париж
Всъщност той преведе романа от британски на френски. Английският превод следваше разпоредбите на американската школа – без бележки под линия и в случай че нещо има потребност от пояснение, да бъде създадено в текста. Затова аз направих доста корекции, развих обособени моменти и британската версия стана по-богата от българския разказ. Това в действителност е версията, която излезе преди месец във Франция със заглавие “Великият водач ще пристигна да ни види ”. За професор Патрик Морюс най-интересно беше по какъв начин пионерчетата са гледали на вожда Ким Ир Сен.
Нека разшифроваме българското заглавие.
В шести клас по биология учехме за зелената еуглена. Тези уроци тогава ни се костваха толкоз нереални, че би трябвало да ги назубрим. С моята най-хубава другарка учехме наизуст уроците и още си припомням по какъв начин тя един път се обърка и сподели “зелена амеба ” вместо “зелена еуглена ”. “Зеланата амеба ” придвижва тъкмо това зубрене на уроци единствено, с цел да се изкара оценката най-после. Използвах го, с цел да илюстрирам, в едно общество, изключително идеологически обременено такова, какъв брой от нас схващат какво се случва и какъв брой в действителност назубрят едно всекидневие и карат по него. А химическият молив са двата цвята, които са в непрекъсната съпротива (червено и синьо – б.а.). Както се получи незабавно след ’89-а с двете флагове, синьото като знак на народна власт, аленото – на комунизъм. Това беше огромна част от детския ми спомен – по какъв начин в един миг знамената не бяха единствено червени, имаше и сини. Продължавам да си мисля по какъв начин в България след толкоз години към момента се усеща това разделяне. И ми е токсично, тъкмо като химическия молив.
“София ми е всичко ”
Как ти се коства България през днешния ден – 29 години по-късно?
България ми се коства като най-прекрасното място на света. Самата мисъл за България, даже с всичките ѝ проблеми и неща, които няма по какъв начин да не проследявам (прави пауза) няма по-зареждащо и същинско за мен място. А и за мен изкуството в България е на международно равнище – има музиканти, писатели, актьори, постановки, подиуми и места, на които да се организират такива срещи. Много ми е скъпа България, през днешния ден и вечно. За всички нас, които сме в чужбина, тя е толкоз скъпа. И от ден на ден се приказва за България по света, посредством и на нас. Защото ние описваме. Ето, в този момент във Франция, когато излезе този разказ, “Доклад на зелената амеба за химическия молив ” на френски език, отново се споделя и приказва за България. Да, той споделя за България през соца с един комичен звук, само че отново провокира интерес към нашата страна.
Къде е у дома?
Оказва се, че у дома ми е на доста места. В Париж ми е у дома, в Щатите, даже в Амстердам, където живяхме с мъжа ми откакто се запознахме. Големият проблем на пътуващите е, че особено за мен, когато отида някъде за малко повече време, започвам да си мечтая по какъв начин това е новото ми у дома. И си мисля: “Ако живеех тук, си представям по какъв начин ще върша това и това, по какъв начин ще вървя да пия кафе на това място ” и така нататък Вкъщи с децата е в Париж, родителите ми са в София, имам шанс, че полетът е единствено два часа. Но обичаното ми у дома е в София.
“Мечо Пух ” и градината на спокойствието
Спомняш ли си първата книга, която ти стана обичана като дребна?
Разбира се, че я помня. Аз даже я преписах цялата. “Мечо Пух ”. Това за мен беше един дребна Вселена, в която усещах всяко клонче трева и чувах всеки глас по друг метод. Мечо Пух е най-забавният и доброжелателен център на тази галактика.
Кой е обичаният ти миг от книгата?
Любимото ми нещо беше когато магарето (Йори – б.а.) имаше рожден ден, Прасчо му беше надул балон за подарък, а Мечо Пух беше тръгнал да му носи буркан с мед. По пътя обаче Мечо Пух изяде меда, а Прасчо падна върху балона и го спука. Накрая отидоха на рождения ден с един празен буркан и един гнусен влажен парцал, който беше спуканият балон. Тогава магарето реши, че това са прелестни дарове, тъй като си има буркан, в който може да си поставя неща. И какво да си постави вътре? Ами парцалчето. И по този начин щастливото магаре 100 пъти постави спукания балон в буркана, извади го и го постави отново. Това за мен е толкоз незабравим миг, тъй като когато всичко се срутва и си казваш: “Край ”, се оказва, че зависи от гледната точка и постоянно може, в случай че сме задоволително положителни и смели.
Рисунка: Paul K, Flickr
Любимата дума на британски, френски, български?
На всички езици, които употребяваме на вечеря у дома, обичаната ми дума е " градина " – " garden ", " jardin ". Когато чуя тази дума, сходно на края на главата за рождения ден в “Мечо Пух ” си споделям: “Дори през днешния ден да ми е било погрешно и нещо да не се е случило както би трябвало, постоянно мога да отида в някоя градина, да седна, да се огледам в близост, да усетя спокойствието и всичко ще бъде наред. Белият лист Мога да пиша единствено когато съм щастлива и спокойна. Когато съм свършила работа, когато съм си изчистила къщата. Нещата, които са ме наранили, мога да ги опиша чак когато съм ги претърпяла, преглътнала, дала прошка. Тогава мога да намеря някакъв урок в тях.
Какъв % от писането е гений и какъв – упорита работа и научаване на техники?
Много солено съм осъзнала, че всичко е работа. Относно гения – не знам. Не мога да кажа, тъй като за мен особено всичко идва от доста четене, писане, обсъждане, визуализиране на това, което четем и доста работа.
Има хора, които четат доста, само че все пак не обичат да пишат, като че ли не се усещат удобно, когато застанат пред един бял лист. Дали пък геният не се крие в това да усещаш успокоение, когато си самичък пред празния лист?
Това е тъкмо по този начин. Ти се връщаш назад към това, което ти споделих - че би трябвало да съм си свършила всичката работа, с цел да стартира да пиша. Защото свързвам писането с едно успокоение. Ако в това се крие този един % гений, както го назоваваме, то съм безусловно съгласна.
В кои моменти от деня пишеш?
Аз не пиша непрекъснато. Сякаш ми би трябвало причина да седна да пиша и краен период, това ме стимулира. Първият си роман, който написах на български беше по отношение на това, че фондацията “Елизабет Костова ” беше оповестила конкурс и аз си споделих: “А, какъв брой от дълго време съм си мислела да седна да напиша нещо на български. ” Времето беше допустимо най-неподходящото, тъй като вторият ми наследник таман се беше родил. Но когато видях някакъв мотив, седнах да напиша нещо и главата ми се реалокира в дневници, бележници, мемоари, всичко, което съм носила в себе си и по този начин сътворих първия си роман на български.
Морето, кестените и свободата " Асоциирам София с кестени. Тези кестени, които есенно време ти падат на главата, до момента в който се разхождаш. И първо се ядосваш, само че след това си казваш: “Ами да, в София съм сега и по тази причина ми падна кестен на главата, нищо, че имам цицина ” (смее се) Като бях дребна един кестен падна, отскочи и ме бошунира право в окото и си вървях насинена. И в този момент даже това си го асоциирам с прекрасен спомен. " С какво асоциираш...Лос Анджелис? - " Палми "
Амстердам? - " Велосипеди "
Париж? - " Покриви "
София? - " Кестени "
Любимо място за отмора?
Любимото място за отмора ми е брегът на морето. Когато си събуя обувките и потегли по пясъка. Почивката се случва, когато песъчинките допрян ходилата ми и стартирам да си почивам, последователно, няколко крачки до водата, когато вълните залеят краката ми.
Коя е мечтаната дестинация?
Като тръгнем по нашето Черноморие - от най-северната до най-южната точка. Но имам и още една мечтана дестинация, която свързвам с едно мое пътешестване, когато посрещахме 1999 година. Наближаваше края на хилядолетието и посрещахме ’99-а с голяма компания другари от Лос Анджелис на един от градските плажове в Хонолулу. Бяхме взели самолета до Хавай, единствено на няколко часа от Калифорния. Плувахме в морето и си казвахме: “Честита нова година! ”. Беше толкоз вълшебно, че след толкоз доста години си мисля, че съм го сънувала. Мечтая си да отида още веднъж на Хавайските острови.
Какво е свободата?
Свободата е да се уважаваш дотам, че да решаваш какво да правиш и кой да бъдеш, само че и да схванеш какъв брой е значимо да уважаваш и другите, с цел да бъдат и те себе си. Във Франция това е доста постоянно срещано, уважението към правото на другия, то не постоянно се дава на драго сърце, обаче се дава и по този начин се чувстваш свободен, само че разбираш какъв брой отговорно е това.
" Жак имаше невероятния шанс да живее в огромен апартамент на площад „ Сен Мишел ”, на пъпа на Париж. Родителите му, прехласнати по Америка и всичко американско като немалка част от французите, бяха отпътували още като студенти. Там даже не се дипломираха, тъй като образованието се оказало доста скъпо, само че все пак изцяло не помниха да се върнат. Заживяха в Сан Франсиско и отвориха френски ресторант, където прехласнатите по Франция американци да си показват, че са в парижко бистро. Твърдяха, че калифорнийското вино от долината Напа е по-хубаво от френското и че не могат да си показват да се върнат в мръсния претъпкан Париж, където човек би трябвало да се придвижва подземен в претъпканото метро. Жак не разбираше какво не му харесваха на метрото. Старите тунели миришеха на реката, мръсно беше в действителност, само че хората възпитано си пътуваха в мотрисите и това беше най-удобният метод да се придвижат из града. Майката на Жак беше се върнала в Париж едвам го роди, и съвсем незабавно си беше тръгнала назад за Калифорния при татко му, оставяйки бебето на баба Сесил и дядо Робер. Защото в Америка доста мъчно се гледали дребни деца. Пишеха дълги писма и изпращаха американски маркови дънки, тениски и маратонки за Жак, които по това време в Париж бяха и необичайност, и безбожно скъпи. Баба Сесил и дядо Робер четяха, препрочитаха и преразказваха на Жак писмата, като прибавяха свои си мнения за цялото изтървано потомство на родителите му, загърбило и дребното останали във Франция след войната фамилни полезности. Жак беше виждал майка си и татко си единствено на фотоси, които баба му и дядо му слагаха в рамки и подреждаха над камината незабавно щом ги извадеха от пощенските пликове. "
Из " Плъх " ( " Бразилски шубрак ", разкази от Велина Минкова, ИК Колибри, 2018)
С Велина беседваме малко откакто се е прибрала от малко пътешестване “из френските села ”. Съпругът ѝ е французин и дружно с него и двамата им сина са гостували на другари в района Нормандия. Посетили са остаряла плантация, която е реставрирана като фамилна къща.
“Беше доста цветно и шарено, имаше и алергии и сенна хрема, присъщи на пролетта, само че добре въоръжени с антихистамини оцеляхме. ”
Велина се смее, до момента в който ми споделя за перипетиите с полените. В първия ни диалог въобще, тя е извънредно лъчезарна и отворена. Личи си, че пътуванията и времето, прекарано със фамилията, я зареждат. А малко по-късно самата тя ще ми показа, че най-добре споделя истории, когато е щастлива и спокойна. Явно съм уцелил точния миг, с цел да ми пресъздаде вълнуващия си житейски път.
Вечеря на три езика
От какъв брой години си във Франция и съумя ли да я опознаеш?
Във Франция съм от 10 години. Мъжът ми е парижанин. Интересното е, че парижани по-скоро гледат да опознаят света, в сравнение с личната си страна. Когато множеството ни познати тук имат свободно време или пък през уикенда, хващат самолета и отиват да опознаят някоя друга страна. Може би затова и аз не съм съумяла добре да опозная Франция, с изключение на Париж. Което е малко тъжно, тъй като Франция е толкоз богата на природа, история, виновност, сирена даже.
Какво те докара в Париж – любовта или специалността?
Колко сантиментално факсимиле. В града на любовта ме докара любовта. С моя брачен партньор се запознахме в Амстердам, където аз следвах. Париж беше за мен terra incognita (от латински “непозната земя ” – б.а.), тъй като аз не говорех френски. Ние първо живяхме в Амстердам, там се оженихме. След това последва опит да живеем в България. Големият ни наследник се роди в София. Аз бях доста щастлива, че след дълги години отвън страната, имах опцията да се върна. Мъжът ми стартира да учи български, с цел да може да чете, да върви на пазар, да беседва с баба и дядо, които бяха още живи.
Имаме доста благи мемоари от този интервал в живота си, само че за жалост не успяхме да се интегрираме (прави пауза). Не знам, някак си бяхме чужденци, беше ни мъчно да си намерим работа и да успеем да си намерим още веднъж среда, макар всичките ми остарели другари, които още живееха в София. Решихме да заминем за Щатите. Моят брачен партньор отиде за първи път в Лос Анджелис, където аз бях живяла 10 години преди този момент. Стори му се доста необичайно място. Не тъкмо град, по-скоро едни големи 5-лентови автомагистрали, които свързват дребни градчета, които са кварталите на този мегаполис. Той не съумя да обикне Лос Анджелис по този начин както аз. Пробвахме и в Чикаго, който припомня повече на европейски град. Но след известно време се оказа, че на него доста му липсва Париж и взехме решение да заживеем тук.
И ти се сблъска с френския.
Да, огромният ми наследник потегли на учебно заведение тук и аз започнах да изучавам езика дружно с него. Сега имаме второ момченце, с него откривам към този момент на друго равнище този град и просвета.
На какъв език си говорите у дома?
(смее се) Ами, доста е радостно. С моя брачен партньор като се запознахме си говорихме на британски, тъй като аз не знаех и дума френски. И до ден сегашен по този начин си остана. На двете деца приказвам на български, а той – на френски. И когато седнем на вечеря, езиците са три.
И всички се разбирате.
Ами да, моят брачен партньор си упражнява българския пасивно, до момента в който ни слуша, аз – френския. Децата пък се оказа, че от нас двамата са попивали британски език. И когато вървим в Щатите, разбрахме, че те могат да беседват на британски, без даже да сме подозирали.
Където всяко мнение е добре пристигнало
Велина приключва Английската гимназия в София и се насочва към фантазията си – да учи Английска лингвистика в Софийския университет. Спъват я обаче оценките.
Оценките ми на кандидат-студентските изпити бяха доста вълнуващи – 6.00 по британски и 2.00 по литература (смее се). Така открих, че няма да последвам британска лингвистика в Софийския университет, както си бях мечтала, и аплайвах в лицей в Щатите, където ме одобриха. Заминах през 1992 година. Бях на 18. Започнах да изучавам в лицей в Лос Анджелис, а по-късно се трансферирах в UCLA (Калифорнийския университет в Лос Анджелис – б.а.), където сбъднах фантазията си и и учих компетентност “Литература ” с профил “Творческо писане ” и род “Кратък роман ”.
Програмата за креативно писане дава опция на 15 създатели да се образоват дружно с американски писатели, които управляват ателиетата. Конкуренцията за влизане в тях е огромна.
Дадох си сметка тази година, когато излезе българският алманах с разкази “Бразилски шубрак ”, че първият ми роман написах на британски език тъкмо преди 20 години – през 1998 година, когато аплайвах “Творческо писане ” в университета и тогава беше най-подходящия миг да напиша нещо, с цел да видя дали въобще става. Написах един роман, който ме върна в България. Оказа се, че България е нещото, за което най-вече желаех да пиша, изключително там в тези години. Разказът беше за една остаряла къща, изоставена с един орех начело, който към този момент е отсечен. С него бях призната в програмата за “Творческо писане ” на Калифорнийския университет. И през днешния ден, с един разказ зад тила си, късият роман си остана обичания ми род.
Един мой роман кръстих "Бразилски шубрак " - преглежда Париж през призмата на една нова интимна прическа. Той даде заглавието на новия ми алманах с разкази. Как протичаше работата в ателието?
Всяка седмица беше отдадена на един от 15-те създатели, които са селектирани да вземат участие в ателието през съответния учебен срок. И сме разграничени по един или двама души на седмица. Работата им е да разпечатат 15 екземпляра на новия си роман и да го раздадат на всички сътрудници и на преподаващия публицист, които в продължение на няколко дни четат и дават хрумвания, поправят. Много са значими и похвалите – “тук се получило ужасно ”, “тук се впечатлих ”, “тук се разчувствах ”,и тъй наречените Важно е да има баланс сред “браво ” и “тук би трябвало да поработиш повече ”. Това, което се получава е, че като пристигна твоят ред, ти сядаш и получаваш 15 надраскани екземпляра на твоя роман и всеки се обосновава за това, което е предложил като рецензия. Накрая, аз съм длъжна да предам нова разработка на този роман като последното решение е мое, дали да взема или не взема поради всичко, което сътрудниците са ми предложили. Хубавото е, че след толкоз доста противоположна връзка, получаваш напълно друг прочит на своя личен текст.
Така се ражда и първият алманах, който Велина издава през 2001 година – “Red Shorts ”. Той включва разказите, които “бяха приключили семестъра ”.
Всички те описват за България, за детство, има го този автобиографичен детайл, който повлиява творбите на множеството създатели.
“Едно красиво и слънчево място, в което се сбъдваха всичките ми фантазии ”
Спомняш ли си първия полет до Лос Анджелис?
Спомням си го доста добре. Както стартира един от разказите в “Бразилски шубрак ” – “Летяхме през Франкфурт ”. Качих се в големия американски аероплан, който щеше да ни заведе в страната, за която всички мечтаехме. Самолетът беше колосален, а от дръжките на седалките излизаше музика, американска музика. И то музиката, която бях слушала по “Гласът на Америка ” (Voice of America – американска радиопрограма, предавана в чужбина).
Кажи ми някоя от обичаните си песни тогава?
Тази я слушах непрекъснато:
За едно 18-годишно момиче от Източна Европа не беше ли ужасно – пътя на хиляди километри от вкъщи, франфуртското летище, огромния аероплан?
Много, може би бях като упоена. Толкова мъчно се откъснах от родителите ми, от дребния ми брат, който беше едвам на 10, може би още съм била дребна. Тази болежка си остана, имам възприятието, че още е някъде вътре в мен. Тогава светът беше голям – пишехме си писма, пращахме ги с марки, без да знаем дали въобще ще дойдат. Спомням си по какъв начин се уговарях с цялата фамилия, по кое време тъкмо ще звънна на една малко по-ниска цена късно през нощта, с цел да мога да чуя всички. Имах чувството, че може би в никакъв случай няма да се върна още веднъж, тъй като Калифорния е толкоз надалеч от София.
Освен роднините и приятелите, какво ти липсваше?
Идеята за у дома. И за храната. Аз отпътувах за Америка и в никакъв случай през живота си не бях готвила. Ама нищо не можех да сготвя, камо ли някоя от манджите, с които бях израснала. Ужас. А безумието е, че ми липсваше всичко. Дори и софийските улици, площад “Славейков ” с кашоните с книгите, градинките, в които ходихме да пушим. Липсваха ми тролейте и трамвайте. По простата причина, че в Калифорния няма градски превоз. Трябваше небрежно да се науча да карам кола. Приятелите ми от българската общественост ми обясниха, че няма нищо комплицирано в това да караш автоматик, че било като че ли да караш тролей. Разбира се, аз в никакъв случай не бях карала тролей (смее се). Докато се учех да карам първия си 25-годишен “Шевролет ”, който си купих за 400 $, се успокоявах, че в случай че някой ден ми се наложи да подкарам тролей, ще знам по какъв начин (смее се).
Спомена българската общественост, какъв брой индивида заминахте?
Заминахме с най-хубавата ми другарка, а като отидохме се оказа, че имаме и други познати там, които са се сприятели с българи в Лос Анджелис. Най-близка ми стана общността към българската черква “Св. Георги ”. Това беше един дребен бял храм в източен Лос Анджелис, който всяка неделя събираше голямо количество българи с всевъзможни специалности и истории на разнообразни възрасти. Всички имахме своите страдания и премеждия по България и въпреки те да бяха разнообразни, тази черква ни сплотяваше извънредно доста, ходихме си на посетители, излизахме дружно. Във времената преди обществените мрежи и интернет физическото наличие на хората в близост беше най-важното нещо.
Кои неща ти направиха най-силно усещане в Калифорния?
Това, което ме изплаши, но то напряко беше шок, бяха тези чудовищни автомагистрали. Не мога да го опиша. Беше несравнимо с всичко, което бях виждала в България. Осъзнавах, че се чака от мен да се слея с този поток със лична кола. Това ме беше изплашило дотам, че с цялата си непримиримост взех решение да се науча бързо да карам и да се оправям из града. Разучавах града, улиците, местата, имената им. Качвах се на автомагистралата и слизах от нея. Много ми се искаше да трансформира най-големия си призрачен сън в едно от най-ценните преживявания в този мегаполис.
Никога няма да не помни едно от най-първите неща, които направих с приятелите си в Лос Анджелис. Това беше да си купя едно доста огромно американско кафе. Една голяма част, два-три пъти колкото кафеварката, с която мама правеше кафе заран в София за цялото семейство. Когато отидох до Лос Анджелис да си купя за първи път кафе, откакто последното кафе, което бях изпила в София беше не повече от 10 сантиметра. Много се зарадвах, тъй като другояче кафето в никакъв случай не ти стига, искаш още, а тази голяма чаша беше единствено за мен. Дори в този момент като спра на американска бензиностанция с носталгия си взимам една такава огромна чаша филтърно кафе, което другояче е доста разводнено, едва, само че ми направи толкоз мощно усещане тогава.
Дневникът, трансформирал се в разказ “Историята на “Доклад на зелената амеба за химическия молив ” стартира около семинарите на фондация “Елизабет Костова ”. Бяхме в Созопол с разнообразни създатели и в диалози с тях ме посъветваха да напиша разказ. Аз тогава се пробвах да пиша още по-кратки разкази, мислех да понижавам формата, само че получих различен съвет. През същата година, 2014-а, се навършваха 25 години от 10 ноември (1989 година – б.а.). И аз тогава се замислих – боже, по какъв начин 25 години, та аз си го припомням като че ли беше през вчерашния ден. Спомням си къде бях, какво върших. ”
А къде беше?
Бях в час (смее се). Клас по химия. И беше най-голямата наслада тъй като той не се организира, а аз имах много двойки по химия. (смее се)
И по този начин стартира историята на “Доклад на зелената амеба за химическия молив ”, първият разказ на Велина, който излиза на пазара през 2015 година. Подготовката за написването му изкарва нескрито мемоари и преоткриване на детските дневници.
Започнах да проучвам ’89-а година в целия свят и попаднах на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян през същата тази 1989 година. Ние бяхме там като пионерчета няколко години по-рано и още тогава целият град беше облепен с плакати за този фестивал. Целият град беше в градежи – най-високият хотел на света, най-големият стадион ( “Първи май ” с потенциал 150 хиляди индивида, най-големият стадион в света и до през днешния ден – б.а.). Ние бяхме на 12-13 години, а те ни мъкнеха по жегата по градежите, с цел да ни покажат какви големи здания ще има на тяхно място. Ние искахме да плуваме в басейни, да вървим на дискотека, нещо напълно друго.Видях в интернет по какъв начин този фестивал действително се е състоял в Пхенян през 1989 година и по този начин ме развълнува всичко това, че си открих пионерските дневници от този лагер, преработих ги и взех решение да ги трансформира в един разказ.
Как ти изглеждаше Северна Корея през ’80-те години?
Тогава Северна Корея беше витрина на социализма. Всички се разхождаха по улицата под строй, поздравяваха и пееха дружно. Идеята на това пътешестване и на учителите, които ни водеха беше да ни покажат какъв брой е чисто, подредено, по какъв начин всичко става под строй. За нас, децата, беше толкоз пространно, нямаше никакви коли, което аз в книгата като едно примерно пионерче съм отбелязала, че значи, че най-малко въздухът им е чист (смее се). За мен най-важното при писането на романа беше да запазя балончето на времето. Това дете, лирическата героиня, си остава през 1989 година, без да е схванала нищо от това, което ние сме научили в последвалите 25 години.
Как сте стигна до това книгата да бъде преведена на френски?
Запознах с професор Патрик Морюс, който от 50 години се занимава единствено с Корея, по време на семинар за превод на художествена литература. Разказах му върху какво работя и по какъв начин извършвам непостижимата задача да преведа личния си разказ от български на британски (смее се). Споделих му защо става въпрос в романа и той по този начин се заинтригува, че ме помоли сега, в който завърша превода, да му го изпратя. Той го прочете, сподели, че се заема с превода на френски и сега, в който е подготвен стартира да го изпраща по издателства. Явно на този професор кореист му беше убегнало от всичките изследвания тъкмо това, по какъв начин едно 13-годишно пионерче от социалистическа България се разхожда из Пхенян (смее се).
Велина показва романа си в Париж
Всъщност той преведе романа от британски на френски. Английският превод следваше разпоредбите на американската школа – без бележки под линия и в случай че нещо има потребност от пояснение, да бъде създадено в текста. Затова аз направих доста корекции, развих обособени моменти и британската версия стана по-богата от българския разказ. Това в действителност е версията, която излезе преди месец във Франция със заглавие “Великият водач ще пристигна да ни види ”. За професор Патрик Морюс най-интересно беше по какъв начин пионерчетата са гледали на вожда Ким Ир Сен.
Нека разшифроваме българското заглавие.
В шести клас по биология учехме за зелената еуглена. Тези уроци тогава ни се костваха толкоз нереални, че би трябвало да ги назубрим. С моята най-хубава другарка учехме наизуст уроците и още си припомням по какъв начин тя един път се обърка и сподели “зелена амеба ” вместо “зелена еуглена ”. “Зеланата амеба ” придвижва тъкмо това зубрене на уроци единствено, с цел да се изкара оценката най-после. Използвах го, с цел да илюстрирам, в едно общество, изключително идеологически обременено такова, какъв брой от нас схващат какво се случва и какъв брой в действителност назубрят едно всекидневие и карат по него. А химическият молив са двата цвята, които са в непрекъсната съпротива (червено и синьо – б.а.). Както се получи незабавно след ’89-а с двете флагове, синьото като знак на народна власт, аленото – на комунизъм. Това беше огромна част от детския ми спомен – по какъв начин в един миг знамената не бяха единствено червени, имаше и сини. Продължавам да си мисля по какъв начин в България след толкоз години към момента се усеща това разделяне. И ми е токсично, тъкмо като химическия молив.
“София ми е всичко ”
Как ти се коства България през днешния ден – 29 години по-късно?
България ми се коства като най-прекрасното място на света. Самата мисъл за България, даже с всичките ѝ проблеми и неща, които няма по какъв начин да не проследявам (прави пауза) няма по-зареждащо и същинско за мен място. А и за мен изкуството в България е на международно равнище – има музиканти, писатели, актьори, постановки, подиуми и места, на които да се организират такива срещи. Много ми е скъпа България, през днешния ден и вечно. За всички нас, които сме в чужбина, тя е толкоз скъпа. И от ден на ден се приказва за България по света, посредством и на нас. Защото ние описваме. Ето, в този момент във Франция, когато излезе този разказ, “Доклад на зелената амеба за химическия молив ” на френски език, отново се споделя и приказва за България. Да, той споделя за България през соца с един комичен звук, само че отново провокира интерес към нашата страна.
Къде е у дома?
Оказва се, че у дома ми е на доста места. В Париж ми е у дома, в Щатите, даже в Амстердам, където живяхме с мъжа ми откакто се запознахме. Големият проблем на пътуващите е, че особено за мен, когато отида някъде за малко повече време, започвам да си мечтая по какъв начин това е новото ми у дома. И си мисля: “Ако живеех тук, си представям по какъв начин ще върша това и това, по какъв начин ще вървя да пия кафе на това място ” и така нататък Вкъщи с децата е в Париж, родителите ми са в София, имам шанс, че полетът е единствено два часа. Но обичаното ми у дома е в София.
“Мечо Пух ” и градината на спокойствието
Спомняш ли си първата книга, която ти стана обичана като дребна?
Разбира се, че я помня. Аз даже я преписах цялата. “Мечо Пух ”. Това за мен беше един дребна Вселена, в която усещах всяко клонче трева и чувах всеки глас по друг метод. Мечо Пух е най-забавният и доброжелателен център на тази галактика.
Кой е обичаният ти миг от книгата?
Любимото ми нещо беше когато магарето (Йори – б.а.) имаше рожден ден, Прасчо му беше надул балон за подарък, а Мечо Пух беше тръгнал да му носи буркан с мед. По пътя обаче Мечо Пух изяде меда, а Прасчо падна върху балона и го спука. Накрая отидоха на рождения ден с един празен буркан и един гнусен влажен парцал, който беше спуканият балон. Тогава магарето реши, че това са прелестни дарове, тъй като си има буркан, в който може да си поставя неща. И какво да си постави вътре? Ами парцалчето. И по този начин щастливото магаре 100 пъти постави спукания балон в буркана, извади го и го постави отново. Това за мен е толкоз незабравим миг, тъй като когато всичко се срутва и си казваш: “Край ”, се оказва, че зависи от гледната точка и постоянно може, в случай че сме задоволително положителни и смели.
Рисунка: Paul K, Flickr
Любимата дума на британски, френски, български?
На всички езици, които употребяваме на вечеря у дома, обичаната ми дума е " градина " – " garden ", " jardin ". Когато чуя тази дума, сходно на края на главата за рождения ден в “Мечо Пух ” си споделям: “Дори през днешния ден да ми е било погрешно и нещо да не се е случило както би трябвало, постоянно мога да отида в някоя градина, да седна, да се огледам в близост, да усетя спокойствието и всичко ще бъде наред. Белият лист Мога да пиша единствено когато съм щастлива и спокойна. Когато съм свършила работа, когато съм си изчистила къщата. Нещата, които са ме наранили, мога да ги опиша чак когато съм ги претърпяла, преглътнала, дала прошка. Тогава мога да намеря някакъв урок в тях.
Какъв % от писането е гений и какъв – упорита работа и научаване на техники?
Много солено съм осъзнала, че всичко е работа. Относно гения – не знам. Не мога да кажа, тъй като за мен особено всичко идва от доста четене, писане, обсъждане, визуализиране на това, което четем и доста работа.
Има хора, които четат доста, само че все пак не обичат да пишат, като че ли не се усещат удобно, когато застанат пред един бял лист. Дали пък геният не се крие в това да усещаш успокоение, когато си самичък пред празния лист?
Това е тъкмо по този начин. Ти се връщаш назад към това, което ти споделих - че би трябвало да съм си свършила всичката работа, с цел да стартира да пиша. Защото свързвам писането с едно успокоение. Ако в това се крие този един % гений, както го назоваваме, то съм безусловно съгласна.
В кои моменти от деня пишеш?
Аз не пиша непрекъснато. Сякаш ми би трябвало причина да седна да пиша и краен период, това ме стимулира. Първият си роман, който написах на български беше по отношение на това, че фондацията “Елизабет Костова ” беше оповестила конкурс и аз си споделих: “А, какъв брой от дълго време съм си мислела да седна да напиша нещо на български. ” Времето беше допустимо най-неподходящото, тъй като вторият ми наследник таман се беше родил. Но когато видях някакъв мотив, седнах да напиша нещо и главата ми се реалокира в дневници, бележници, мемоари, всичко, което съм носила в себе си и по този начин сътворих първия си роман на български.
Морето, кестените и свободата " Асоциирам София с кестени. Тези кестени, които есенно време ти падат на главата, до момента в който се разхождаш. И първо се ядосваш, само че след това си казваш: “Ами да, в София съм сега и по тази причина ми падна кестен на главата, нищо, че имам цицина ” (смее се) Като бях дребна един кестен падна, отскочи и ме бошунира право в окото и си вървях насинена. И в този момент даже това си го асоциирам с прекрасен спомен. " С какво асоциираш...Лос Анджелис? - " Палми "
Амстердам? - " Велосипеди "
Париж? - " Покриви "
София? - " Кестени "
Любимо място за отмора?
Любимото място за отмора ми е брегът на морето. Когато си събуя обувките и потегли по пясъка. Почивката се случва, когато песъчинките допрян ходилата ми и стартирам да си почивам, последователно, няколко крачки до водата, когато вълните залеят краката ми.
Коя е мечтаната дестинация?
Като тръгнем по нашето Черноморие - от най-северната до най-южната точка. Но имам и още една мечтана дестинация, която свързвам с едно мое пътешестване, когато посрещахме 1999 година. Наближаваше края на хилядолетието и посрещахме ’99-а с голяма компания другари от Лос Анджелис на един от градските плажове в Хонолулу. Бяхме взели самолета до Хавай, единствено на няколко часа от Калифорния. Плувахме в морето и си казвахме: “Честита нова година! ”. Беше толкоз вълшебно, че след толкоз доста години си мисля, че съм го сънувала. Мечтая си да отида още веднъж на Хавайските острови.
Какво е свободата?
Свободата е да се уважаваш дотам, че да решаваш какво да правиш и кой да бъдеш, само че и да схванеш какъв брой е значимо да уважаваш и другите, с цел да бъдат и те себе си. Във Франция това е доста постоянно срещано, уважението към правото на другия, то не постоянно се дава на драго сърце, обаче се дава и по този начин се чувстваш свободен, само че разбираш какъв брой отговорно е това.
" Жак имаше невероятния шанс да живее в огромен апартамент на площад „ Сен Мишел ”, на пъпа на Париж. Родителите му, прехласнати по Америка и всичко американско като немалка част от французите, бяха отпътували още като студенти. Там даже не се дипломираха, тъй като образованието се оказало доста скъпо, само че все пак изцяло не помниха да се върнат. Заживяха в Сан Франсиско и отвориха френски ресторант, където прехласнатите по Франция американци да си показват, че са в парижко бистро. Твърдяха, че калифорнийското вино от долината Напа е по-хубаво от френското и че не могат да си показват да се върнат в мръсния претъпкан Париж, където човек би трябвало да се придвижва подземен в претъпканото метро. Жак не разбираше какво не му харесваха на метрото. Старите тунели миришеха на реката, мръсно беше в действителност, само че хората възпитано си пътуваха в мотрисите и това беше най-удобният метод да се придвижат из града. Майката на Жак беше се върнала в Париж едвам го роди, и съвсем незабавно си беше тръгнала назад за Калифорния при татко му, оставяйки бебето на баба Сесил и дядо Робер. Защото в Америка доста мъчно се гледали дребни деца. Пишеха дълги писма и изпращаха американски маркови дънки, тениски и маратонки за Жак, които по това време в Париж бяха и необичайност, и безбожно скъпи. Баба Сесил и дядо Робер четяха, препрочитаха и преразказваха на Жак писмата, като прибавяха свои си мнения за цялото изтървано потомство на родителите му, загърбило и дребното останали във Франция след войната фамилни полезности. Жак беше виждал майка си и татко си единствено на фотоси, които баба му и дядо му слагаха в рамки и подреждаха над камината незабавно щом ги извадеха от пощенските пликове. "
Из " Плъх " ( " Бразилски шубрак ", разкази от Велина Минкова, ИК Колибри, 2018)
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ