Имперски митове стоят зад Брексит
Великобритания по едно и също време има вяра, че е била непобедима империя и смелчак, изправен против по-силен съперник - разкази, които я отклоняват от действителните проблеми в процесите й на взимане на решения, написа английската историчка Алекс декор Тънзълман за изданието "Атлантик ".
От повече от три години светът следи опитите на Англия да работи съгласно резултатите от извършения през 2016-а референдум и да напусне Европейския съюз. И въпреки че аргументите за вота за Брексит са сложни, аргументите за пагубния метод, по който се организира процесът на Брексит, би трябвало да са известни за всеки, осведомен с имперската и постимперската история на Англия.
В основата им е
вярата в английската изключителност
- концепцията, че Англия в самата си същина е друга от другите страни и империи и ги превъзхожда.
Маргарет Тачър съобщи английската изключителност във връзка с Европейски Съюз с тирада през 1988-а и всеки от последните трима министър председатели подхождаше към блока от тази позиция - с убеждението, че Англия заслужава преференциално отношение и статут, поставящ я над другите.
Те имаха вяра и в своята персонална изключителност. Дейвид Камерън смяташе, че може да завоюва референдума и да спре електоралната опасност против партията си, идваща отдясно. Не съумя. Тереза Мей вярваше, че може да трансформира вота за излизане от Европейски Съюз с дребна разлика от 52 на 48 % в мандат за "твърд Брексит ", при който Англия да получи всичко, което желае, без да не даде нищо. Не съумя. Сега
Борис Джонсън целеустремено основава рецесия
към вероятно излизане без договорка, при което Англия ще напусне Европейски Съюз без съглашение за разпоредбите и регулациите, определящи по какъв начин тя ще търгува и ще работи с блока и което може да провокира разрушителни земетресения във Англия, Ирландия и останалата част от Европейски Съюз.
Много се обсъждаше ролята на историята и паметта по отношение на Брексит. Лесно може да се уточни опростенческа, буквалистка връзка сред империята, която в визиите на британците е славна и несправедливо изгубена, и импулса за излизане от Европейски Съюз. И въпреки всичко не може да се отхвърли, че възприятието, залегнало зад Брексит, е нещо като "Да създадем Англия още веднъж велика ". Още по-остър паралел може да се направи сред груповата памет на британците за ролята им във Втората международна война, която е мощно митологизирана като миг, в който Англия се е изправила сама против Адолф Хитлер, и отношението на последователите на Брексит към изолацията и компликациите, които излизането от Европейски Съюз може да донесе.
Макар че митовете, построени към историята на империята и Втората международна война, укрепват английското чувство за изключителност, те са спорни. Първият дефинира Англия като свръхсила, а вторият - като смелчак, изправен против по-силен съперник. Това противоречие нито е ново, нито се отнася само за процеса на Брексит. То и преди е допринасяло за
произшествия от интернационален мащаб
Суецката рецесия, при която Англия нито съумя да сложи под контрола си Суецкия канал, нито да в профил египетския антиимпериалистки водач Гамал Абдел Насър, постоянно е посочвана като предходник на сегашната.
Брексит е обществено отдръпване от непринуден съюз, а Суец бе осъществено под прикритие настъпление в суверенна страна. Напълно са разнообразни. И все пак ги свързват огромните упоритости, подкопани от повърхностно и изпълнено със самозаблуди стратегическо планиране; неистовият ентусиазъм да се работи, въпреки и да е ясно, че всички разновидности за деяние ще провокират щети; водачите, закрепени върху това да следват път, който мнозина виждат, че ще свърши зле.
Като цяло Англия помни Суец като малко петънце на фона на считаната другояче за изпълнена с положителни планове и способена имперска политика. Катастрофата освен не постави завършек на английското възприятие за изключителност, само че го укрепи. Суец може да бъде считан за единично отклоняване, в случай че виновността за него бъде хвърлена върху неправилно одобряваното като изменничество държание на Съединените щати или
безразсъдството на един човек
- физически и умствено изтощения министър председател Антъни Идън. Това може да попречи на задаването на по-смущаващи въпроси за това дали не е имало по-дълбоки проблеми в процеса на взимане на решения в кабинета, в препоръките от военните, във външната политика, в политическата просвета като цяло и даже в разбирането на страната за самата себе си.
Едно английско управление, което желае да реализира безвреден Брексит и не е в плен на възприятието за изключителност, би могло да вземе поука от предишните неточности. Суец би могъл да го научи да слага действителността пред фантазията, компромиса и спогаждането пред арогантността и тщеславието. И би могъл да го научи, че в никакъв случай, но в никакъв случай не трябва да си въобразяваш, че разполагаш с задоволително специалисти.
Но с цел да се поучиш от грешките си, би трябвало да застанеш лице в лице с тях, а възприятието за изключителност допуска, че в никакъв случай не правиш по този начин. Успехите са доказателства за английското великолепие, а
неуспехите в същността си са нещо небританско
Трябва да отбележим и че възприятието за изключителност не е присъщо единствено на тези, които поддържат Брексит. Както показва историкът Робърт Сондърс, "идеята, че Англия би трябвало да е водач на Европейски Съюз, необятно развивана от последователите на оставането в Европейски Съюз през 2016-а, е демонстрация на същото мощно имперско завещание като устрема за излизане от Европейски Съюз ". Къде би отишла изключителността, в случай че смирено се одобри еднакъв статут с останалите 27?
Брексит изважда на показ недостатъци на английската политическа система и просвета, само че те не са нови. Чувството за изключителност дълго време допринасяше за уединяване на тази система от рецензия и от промените, от които се нуждае.
И за покровителите, и за съперниците на Брексит може да е изкушаващо да си показват един златен век, в който Англия е била способена, сигурна, постоянна и здравомислеща. Като се вгледаме в историята й обаче, не би трябвало да сме сюрпризирани, в случай че тя не има нито едно от изброените качества.
(със съкращения)
От повече от три години светът следи опитите на Англия да работи съгласно резултатите от извършения през 2016-а референдум и да напусне Европейския съюз. И въпреки че аргументите за вота за Брексит са сложни, аргументите за пагубния метод, по който се организира процесът на Брексит, би трябвало да са известни за всеки, осведомен с имперската и постимперската история на Англия.
В основата им е
вярата в английската изключителност
- концепцията, че Англия в самата си същина е друга от другите страни и империи и ги превъзхожда.
Маргарет Тачър съобщи английската изключителност във връзка с Европейски Съюз с тирада през 1988-а и всеки от последните трима министър председатели подхождаше към блока от тази позиция - с убеждението, че Англия заслужава преференциално отношение и статут, поставящ я над другите.
Те имаха вяра и в своята персонална изключителност. Дейвид Камерън смяташе, че може да завоюва референдума и да спре електоралната опасност против партията си, идваща отдясно. Не съумя. Тереза Мей вярваше, че може да трансформира вота за излизане от Европейски Съюз с дребна разлика от 52 на 48 % в мандат за "твърд Брексит ", при който Англия да получи всичко, което желае, без да не даде нищо. Не съумя. Сега
Борис Джонсън целеустремено основава рецесия
към вероятно излизане без договорка, при което Англия ще напусне Европейски Съюз без съглашение за разпоредбите и регулациите, определящи по какъв начин тя ще търгува и ще работи с блока и което може да провокира разрушителни земетресения във Англия, Ирландия и останалата част от Европейски Съюз.
Много се обсъждаше ролята на историята и паметта по отношение на Брексит. Лесно може да се уточни опростенческа, буквалистка връзка сред империята, която в визиите на британците е славна и несправедливо изгубена, и импулса за излизане от Европейски Съюз. И въпреки всичко не може да се отхвърли, че възприятието, залегнало зад Брексит, е нещо като "Да създадем Англия още веднъж велика ". Още по-остър паралел може да се направи сред груповата памет на британците за ролята им във Втората международна война, която е мощно митологизирана като миг, в който Англия се е изправила сама против Адолф Хитлер, и отношението на последователите на Брексит към изолацията и компликациите, които излизането от Европейски Съюз може да донесе.
Макар че митовете, построени към историята на империята и Втората международна война, укрепват английското чувство за изключителност, те са спорни. Първият дефинира Англия като свръхсила, а вторият - като смелчак, изправен против по-силен съперник. Това противоречие нито е ново, нито се отнася само за процеса на Брексит. То и преди е допринасяло за
произшествия от интернационален мащаб
Суецката рецесия, при която Англия нито съумя да сложи под контрола си Суецкия канал, нито да в профил египетския антиимпериалистки водач Гамал Абдел Насър, постоянно е посочвана като предходник на сегашната.
Брексит е обществено отдръпване от непринуден съюз, а Суец бе осъществено под прикритие настъпление в суверенна страна. Напълно са разнообразни. И все пак ги свързват огромните упоритости, подкопани от повърхностно и изпълнено със самозаблуди стратегическо планиране; неистовият ентусиазъм да се работи, въпреки и да е ясно, че всички разновидности за деяние ще провокират щети; водачите, закрепени върху това да следват път, който мнозина виждат, че ще свърши зле.
Като цяло Англия помни Суец като малко петънце на фона на считаната другояче за изпълнена с положителни планове и способена имперска политика. Катастрофата освен не постави завършек на английското възприятие за изключителност, само че го укрепи. Суец може да бъде считан за единично отклоняване, в случай че виновността за него бъде хвърлена върху неправилно одобряваното като изменничество държание на Съединените щати или
безразсъдството на един човек
- физически и умствено изтощения министър председател Антъни Идън. Това може да попречи на задаването на по-смущаващи въпроси за това дали не е имало по-дълбоки проблеми в процеса на взимане на решения в кабинета, в препоръките от военните, във външната политика, в политическата просвета като цяло и даже в разбирането на страната за самата себе си.
Едно английско управление, което желае да реализира безвреден Брексит и не е в плен на възприятието за изключителност, би могло да вземе поука от предишните неточности. Суец би могъл да го научи да слага действителността пред фантазията, компромиса и спогаждането пред арогантността и тщеславието. И би могъл да го научи, че в никакъв случай, но в никакъв случай не трябва да си въобразяваш, че разполагаш с задоволително специалисти.
Но с цел да се поучиш от грешките си, би трябвало да застанеш лице в лице с тях, а възприятието за изключителност допуска, че в никакъв случай не правиш по този начин. Успехите са доказателства за английското великолепие, а
неуспехите в същността си са нещо небританско
Трябва да отбележим и че възприятието за изключителност не е присъщо единствено на тези, които поддържат Брексит. Както показва историкът Робърт Сондърс, "идеята, че Англия би трябвало да е водач на Европейски Съюз, необятно развивана от последователите на оставането в Европейски Съюз през 2016-а, е демонстрация на същото мощно имперско завещание като устрема за излизане от Европейски Съюз ". Къде би отишла изключителността, в случай че смирено се одобри еднакъв статут с останалите 27?
Брексит изважда на показ недостатъци на английската политическа система и просвета, само че те не са нови. Чувството за изключителност дълго време допринасяше за уединяване на тази система от рецензия и от промените, от които се нуждае.
И за покровителите, и за съперниците на Брексит може да е изкушаващо да си показват един златен век, в който Англия е била способена, сигурна, постоянна и здравомислеща. Като се вгледаме в историята й обаче, не би трябвало да сме сюрпризирани, в случай че тя не има нито едно от изброените качества.
(със съкращения)
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ