Вежди отказал по принуда пурите и пеенето
Вежди Рашидов още веднъж наруши канона – прославеният художник се изповяда в книга година преди юбилея си. Елегантното томче със знака на Университетското издателство „ Свети Климент Охридски “ ще има премиера в музея изложба „ Анел “. На страниците му участват изключителни персони – най-често хора на изкуството. Но шефът на парламентарната комисия за просвета и медии приказва и за фамилията си – откровено и от дълбините на сърцето си. Предлагаме ви фрагменти от " Вежди ".
Озадачава и омайва
„ Живот непредвидим, непредсказуем, цялостен с трудности, деликатност и проклятия. Посрещаш го с всяко утринно слънце с нова незнайна вяра... Ранното ми детство до моите зрели младежки години беше обвързвано с миньори – една специалност извънредно тежка, бих споделил, и героична. Хора, които непрекъснато работеха до 300 метра подземен. Те останаха от най-благородните и земните. Няма да не помни целия живот на моя татко, който 35 години прекара като миньор подземен, както и моят брат, който от ранните юношески години до края на дните си беше миньор. Самият аз през ваканциите работех на въжените линии в мина „ Бориева “ край Мадан и когато първата година не ме одобриха в Художествената гимназия, учих в минния колеж в Мадан “, връща лентата маестрото, за който Йордан Радичков споделя, че „ озадачава и смайва “, а Кеворк Кеворкян го назовава „ твърдоглав биткаджия “ и дефинира за най-голямата му уязвимост това, че все чака някаква правдивост. „ Открих, че се захласвам пред неговите статуи с доверчивостта на детето. Те имат обаянието на националните приказки – тези, които се раздират в загадъчен час, цялостни с вълшебни същества и омагьосано пространство, от което стърчи рог, в което звъни чан и свети желязна сълза. Той обладава редкия гений на портретиста, само че неговите произведения, даже когато са волни композиции, оставят усещането за портрети – одухотворени портрети на хрумвания. Чувството за корен, за земя, за националност и в същото време детската непорочност и ефирност, способна да лети и да те въздига – това е за мен Вежди Рашидов – художникът, който „ се препитава “ не от възнаграждения, а от интернационалните награди “, написа за него Любомир Левчев.
Крие се в тоалетната, с цел да плаче за майка си
„ Имах прелестно ранно детство, в което бях обгрижван с доста обич и майчини милувки. Но гибелта на моята майка промени напълно живота ми. Животът стовари коравия си темперамент, като ме отпрати в сиропиталище в село Студен бунар. Този факт изигра голяма роля да изградя мощен имунитет към живота, само че по едно и също време с това лиши смисъла на цялото ми щастливо детство. В такива обстановки сякаш децата бързо остаряват. Изходът от това сиропиталище бе в две направления. Там пътят се разделя – единият път е към трудово-възпитателните учебни заведения, а другият е към смисления живот. Поех по смисления път, тъй като мощно желаех любовта ми към моята майка и оня спомен за красивото, цялостно с любов детство, който ме придружаваше непрестанно - с възприятието да не посрамя паметта на мама. Именно по тази причина на тези години още пребивавам със загатна от моето детство. И по какъв начин в часовете по „ Сръчни ръце “, както се споделяше по това време, бях един от тези, които правеха сръчни неща с фикция. Но това, което за мен беше трагично, е по какъв начин на всеки Осми март се събирахме в учебното заведение и подарявахме на своите майки тези дарове. В този ден се криех в тоалетната на учебното заведение, където плачех, тъй като нямаше на кого да подаря моя подарък. Това остави доста мощен отпечатък у мен “.
Още като момче Вежди непрестанно рисува портрета на майка си - свършва единия и стартира идващия. Иска да реализира съвършения облик на дамата – да има освен образна аналогия, а да излъчва топлота, да внушава майчината обич. После момчето закачва рисунката на стената, а там към този момент са подредени доста сходни скици. Той е в четвърти клас, когато майка му, Кадрие Лятифова - ужасно одухотворена и умна жена, Славеят на Родопите, умира в автомобилна злополука. Вежди наследява от нея артистичност и нюх към изкуството. „ Смъртта на майка му го преобрази. Тя беше отключващ миг за неговия гений. Той се затвори. Започна непрестанно да рисува. Мислехме, че е превъртял. А тогава той е разкрил създателя в себе си. Тогава стана художник. Тогава порасна и самичък доближи всичко. Докато ние, приятелите му, бяхме още деца “, спомня си съученикът му от Кърджали Димитър Димитров.
Първа обич
„ Бях възпитаник в Художествената гимназия, когато се влюбих за първи път. Тя беше една година по-малка от мен и доста хубава – с кестенява коса, съразмерна, с меки кафяви очи. Учехме в едно и също учебно заведение и аз напряко я идеализирах, тъй като си мислех, че не е земно създание, а ангел, който лети в небесата. Не можех даже да си показва, че върви в тоалетната. Естествено, любовта ни беше платоническа – държахме си ръцете, ходехме на спектакъл, на опера. Едно лято заминахме на бригада в Разлог да берем ягоди. Там се правех на огромен мъж и джентълмен, като изпълнявах освен моята, само че и нейната норма. За страдание навръх тази бригада всичко свърши. Денят беше тъмен и като заваля дъжд, ние с нея тръгнахме към лагера. Изведнъж тя се спря за малко, след това ме настигна и уплашено ми сподели, че се е... напикала. Думите ѝ ме поляха като мразовит душ. Изведнъж нещо в мен се пресече. Бях ужасно отчаян, тъй като аз си мислех, че тя е ангел. Въпреки това ние с нея и до ден сегашен се виждаме. Пием по едно пиво и постоянно си припомняме тази много смешна преживелица. Няма да ѝ кажа името. Тя ми е колежка и си остава за мен най-хубавата жена, която познавам. “
Д-р Снежа Бахарова три месеца написа есемеси вместо него
Когато чува тежката диагноза на брачна половинка си, доктор Снежа Бахарова незабавно премисля всички вероятни разновидности за лекуване. „ Знаех какво ще се случи оттук насетне. Трябваше доста бързо да реагираме, по тази причина и се организирахме, и в границите на седмица посредством моите сътрудници, на които благодаря безпределно, заминахме за Германия. Защото тук това лекуване нямаше по какъв начин да бъде осъществено. Вежди не можеше да приказва. Всичко се случваше със есемеси. Всички звъняха на мен, а аз му споделях, той ми отговаряше, а аз препредавах. И по този начин 3 месеца. Не спираха да му звънят! Въпреки че знаеха, че е в болница. Телефонът звънеше непрекъснато “, споделя доктор Бахарова. „ В Германия той се държеше като същински Войник. Беше страховит! Правеха му химиотерапии по два пъти дневно, на всички места имаше тежко заболели хора, а неговата душа е на създател, само че все пак намираше по какъв начин да издържи. И сега, в който се прибрахме в България, аз си отидох у дома, а той непосредствено потегли към Ларгото, увит с голям шал. След това се прибра, легна и съвсем месец не можа да стане. Не можеше да върви, да се движи. Беше свалил към 28 кг. Не ядеше. Беше огромна драма. Съзнавах, че аз съм най-близкият му човек. И в случай че не му оказвам помощ и не го управлявам, няма по какъв начин да стане. Бях доста последна от време на време. Карали сме се свиреп, тъй като той не искаше да яде.
... Този пестник, който удря заболяването, трансформира съзнанието. Вече от ден на ден ме слуша. И се самонаблюдава, което е доста значимо. Първото, от което трябваше да се откаже, бяха пурите. После – и от лулите. От пеенето - той цялостен живот е пял необикновено родопски песни. От пиенето – също, макар че той не пие, сипва 20 грама водка и 100 грама вода. Също по този начин две години не влезе в ателието да работи “.
Само Бог разполага с бъдещето
Вежди: Имах едно качество в живота си, което и до през днешния ден не преставам да съблюдавам, а точно – да напущам удоволствието, преди то да ме е напуснало. Затова затварям последните страници на тази книга, тъй като всичко в живота има своя край. Нека към този момент това да бъде единствено с книгата. А останалото е това бъдеще, с което разполага различен. Може би единствено Бог...
Озадачава и омайва
„ Живот непредвидим, непредсказуем, цялостен с трудности, деликатност и проклятия. Посрещаш го с всяко утринно слънце с нова незнайна вяра... Ранното ми детство до моите зрели младежки години беше обвързвано с миньори – една специалност извънредно тежка, бих споделил, и героична. Хора, които непрекъснато работеха до 300 метра подземен. Те останаха от най-благородните и земните. Няма да не помни целия живот на моя татко, който 35 години прекара като миньор подземен, както и моят брат, който от ранните юношески години до края на дните си беше миньор. Самият аз през ваканциите работех на въжените линии в мина „ Бориева “ край Мадан и когато първата година не ме одобриха в Художествената гимназия, учих в минния колеж в Мадан “, връща лентата маестрото, за който Йордан Радичков споделя, че „ озадачава и смайва “, а Кеворк Кеворкян го назовава „ твърдоглав биткаджия “ и дефинира за най-голямата му уязвимост това, че все чака някаква правдивост. „ Открих, че се захласвам пред неговите статуи с доверчивостта на детето. Те имат обаянието на националните приказки – тези, които се раздират в загадъчен час, цялостни с вълшебни същества и омагьосано пространство, от което стърчи рог, в което звъни чан и свети желязна сълза. Той обладава редкия гений на портретиста, само че неговите произведения, даже когато са волни композиции, оставят усещането за портрети – одухотворени портрети на хрумвания. Чувството за корен, за земя, за националност и в същото време детската непорочност и ефирност, способна да лети и да те въздига – това е за мен Вежди Рашидов – художникът, който „ се препитава “ не от възнаграждения, а от интернационалните награди “, написа за него Любомир Левчев.
Крие се в тоалетната, с цел да плаче за майка си
„ Имах прелестно ранно детство, в което бях обгрижван с доста обич и майчини милувки. Но гибелта на моята майка промени напълно живота ми. Животът стовари коравия си темперамент, като ме отпрати в сиропиталище в село Студен бунар. Този факт изигра голяма роля да изградя мощен имунитет към живота, само че по едно и също време с това лиши смисъла на цялото ми щастливо детство. В такива обстановки сякаш децата бързо остаряват. Изходът от това сиропиталище бе в две направления. Там пътят се разделя – единият път е към трудово-възпитателните учебни заведения, а другият е към смисления живот. Поех по смисления път, тъй като мощно желаех любовта ми към моята майка и оня спомен за красивото, цялостно с любов детство, който ме придружаваше непрестанно - с възприятието да не посрамя паметта на мама. Именно по тази причина на тези години още пребивавам със загатна от моето детство. И по какъв начин в часовете по „ Сръчни ръце “, както се споделяше по това време, бях един от тези, които правеха сръчни неща с фикция. Но това, което за мен беше трагично, е по какъв начин на всеки Осми март се събирахме в учебното заведение и подарявахме на своите майки тези дарове. В този ден се криех в тоалетната на учебното заведение, където плачех, тъй като нямаше на кого да подаря моя подарък. Това остави доста мощен отпечатък у мен “.
Още като момче Вежди непрестанно рисува портрета на майка си - свършва единия и стартира идващия. Иска да реализира съвършения облик на дамата – да има освен образна аналогия, а да излъчва топлота, да внушава майчината обич. После момчето закачва рисунката на стената, а там към този момент са подредени доста сходни скици. Той е в четвърти клас, когато майка му, Кадрие Лятифова - ужасно одухотворена и умна жена, Славеят на Родопите, умира в автомобилна злополука. Вежди наследява от нея артистичност и нюх към изкуството. „ Смъртта на майка му го преобрази. Тя беше отключващ миг за неговия гений. Той се затвори. Започна непрестанно да рисува. Мислехме, че е превъртял. А тогава той е разкрил създателя в себе си. Тогава стана художник. Тогава порасна и самичък доближи всичко. Докато ние, приятелите му, бяхме още деца “, спомня си съученикът му от Кърджали Димитър Димитров.
Първа обич
„ Бях възпитаник в Художествената гимназия, когато се влюбих за първи път. Тя беше една година по-малка от мен и доста хубава – с кестенява коса, съразмерна, с меки кафяви очи. Учехме в едно и също учебно заведение и аз напряко я идеализирах, тъй като си мислех, че не е земно създание, а ангел, който лети в небесата. Не можех даже да си показва, че върви в тоалетната. Естествено, любовта ни беше платоническа – държахме си ръцете, ходехме на спектакъл, на опера. Едно лято заминахме на бригада в Разлог да берем ягоди. Там се правех на огромен мъж и джентълмен, като изпълнявах освен моята, само че и нейната норма. За страдание навръх тази бригада всичко свърши. Денят беше тъмен и като заваля дъжд, ние с нея тръгнахме към лагера. Изведнъж тя се спря за малко, след това ме настигна и уплашено ми сподели, че се е... напикала. Думите ѝ ме поляха като мразовит душ. Изведнъж нещо в мен се пресече. Бях ужасно отчаян, тъй като аз си мислех, че тя е ангел. Въпреки това ние с нея и до ден сегашен се виждаме. Пием по едно пиво и постоянно си припомняме тази много смешна преживелица. Няма да ѝ кажа името. Тя ми е колежка и си остава за мен най-хубавата жена, която познавам. “
Д-р Снежа Бахарова три месеца написа есемеси вместо него
Когато чува тежката диагноза на брачна половинка си, доктор Снежа Бахарова незабавно премисля всички вероятни разновидности за лекуване. „ Знаех какво ще се случи оттук насетне. Трябваше доста бързо да реагираме, по тази причина и се организирахме, и в границите на седмица посредством моите сътрудници, на които благодаря безпределно, заминахме за Германия. Защото тук това лекуване нямаше по какъв начин да бъде осъществено. Вежди не можеше да приказва. Всичко се случваше със есемеси. Всички звъняха на мен, а аз му споделях, той ми отговаряше, а аз препредавах. И по този начин 3 месеца. Не спираха да му звънят! Въпреки че знаеха, че е в болница. Телефонът звънеше непрекъснато “, споделя доктор Бахарова. „ В Германия той се държеше като същински Войник. Беше страховит! Правеха му химиотерапии по два пъти дневно, на всички места имаше тежко заболели хора, а неговата душа е на създател, само че все пак намираше по какъв начин да издържи. И сега, в който се прибрахме в България, аз си отидох у дома, а той непосредствено потегли към Ларгото, увит с голям шал. След това се прибра, легна и съвсем месец не можа да стане. Не можеше да върви, да се движи. Беше свалил към 28 кг. Не ядеше. Беше огромна драма. Съзнавах, че аз съм най-близкият му човек. И в случай че не му оказвам помощ и не го управлявам, няма по какъв начин да стане. Бях доста последна от време на време. Карали сме се свиреп, тъй като той не искаше да яде.
... Този пестник, който удря заболяването, трансформира съзнанието. Вече от ден на ден ме слуша. И се самонаблюдава, което е доста значимо. Първото, от което трябваше да се откаже, бяха пурите. После – и от лулите. От пеенето - той цялостен живот е пял необикновено родопски песни. От пиенето – също, макар че той не пие, сипва 20 грама водка и 100 грама вода. Също по този начин две години не влезе в ателието да работи “.
Само Бог разполага с бъдещето
Вежди: Имах едно качество в живота си, което и до през днешния ден не преставам да съблюдавам, а точно – да напущам удоволствието, преди то да ме е напуснало. Затова затварям последните страници на тази книга, тъй като всичко в живота има своя край. Нека към този момент това да бъде единствено с книгата. А останалото е това бъдеще, с което разполага различен. Може би единствено Бог...
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ