Вече втори български парламент не успява да излъчи правителство. Защо

Вече втори български парламент не съумява да излъчи държавно управление. Защо " партиите на смяната " не могат да се оправят със задачата? Георги Лозанов показва пет от аргументите за това.

Ситуацията от последната година по един печален метод припомня на тази от последните трийсет. След падането на комунизма изглеждаше, че движещата политическа мощ в страната ще е антикомунистическата десница, която ще построи народна власт от западен вид. Не единствено че не стана по този начин, ами десницата, назад на всякаква историческа логичност, последователно се маргинализира и за прочут интервал даже изчезна от Народно събрание.

След рухването на ГЕРБ изглеждаше, че „ партиите на митинга “, изразители на площадното неодобрение от 2020-та, ще вземат властта и ще извършат нужната историческа смяна, с цел да може най-сетне демокрацията от западен вид да се състои и у нас. Това освен, че не се случва, ами те между тях като че ли влязоха в по-остри несъгласия, в сравнение с с останалите партии и се появиха съмнения за зависимости от тези, против които стачкуват. В 46-то Народно събрание естествено зародилата „ коалиция на смяната “ беше взривена. Какви са политическите неточности, причините, довели до подобен поврат?

Партийно сатирично шоу

Първата „ бомба със закъснител “, както съм писал нееднократно, беше заложена още по време на митингите, когато всички без ГЕРБ трябваше да се обединят против ГЕРБ, а за това, което ще последва, трябваше героичен да се мълчи. Избирателят беше уверен да гледа на бъдещето с едно око, а другото да си затвори непринудено. Но щом е задоволително единствено да разобличиш общия „ зложелател “, няма изненада, че напред в българската политика излезе едно партийно пакетирано сатирично шоу. Политиците се правят оценка съгласно това какъв брой мощно могат да викат от цялата си душа „ Долу! “ и „ Вън! “, а не съгласно концепциите си за смяна и персоналния си капацитет да я осъществят. Ако на политическия пазар бяха изнесени дружно с плодовете на гнева и плодовете на разсъдъка, вотът за партиите на митинга, като се изключи че щеше да се преструктурира, щеше и да се разшири към негласувалите гласоподаватели, които не са за Борисов, Гешев, Пеевски и прочие, само че не желаят да се усещат отговорни, че не са протестирали против тях.

Политическата връзка е сведена до препирня

Втората причина е, че „ старите муцуни “ и този път не позволиха нови лица в политиката. Много бързо се не помни, че митингът стартира като поколенчески – от младите, които желаеха заслужен, точно съгласно стандартите на западната народна власт, живот за родителите си. Никой от тях не беше притеглен от партиите на митинга и въведен в „ обществено послание “, с цел да се чуе разказът на идващото потомство за ориста на нацията. Това е тъкмо противоположното на „ дикторски текст “ със описи на непознати претенденти за постове в очакване да ги приемеш на доверие и по насила. И няма нищо общо с прехвърлянето на познати персони от екрана в Народното събрание, където да продължат да вършат същото.

Манолова, Дончева, ген. Атанасов, Слави, сценаристите му… клаустрофобията на все същите играчи от единствено себе си ги прави свадливи и трансформира политическата връзка в препирня посред им, вместо в разговор с обществото. Вярно, Има Такъв Народ вкараха малко пресен въздух с Мика Зайкова и Ева Митева, само че те наподобяват все по-разочаровани от мястото, на което са попаднали.

Политическата пренебрежителност на Има Такъв Народ

Трето – безпочвената горделивост, че в 46-то Народно събрание Има Такъв Народ са изпреварили ГЕРБ с двама депутати, която им даде самочувствието да постановат „ по волята на гласоподавателя “ своята воля. Пак нямаше да е добър звук, само че държанието им можеше да бъде целесъобразно, в случай че имаха болшинство. В случая обаче волята на гласоподавателя явно е друга – властта да се разпределя по допирателната сред целите на партиите на митинга и солидарно да се извършва от всяка съгласно опциите ѝ. Но по този начин и никой не посмя уверено да възрази против мантрата „ Има Такъв Народ – първа политическа мощ “, което докара до идващия парадокс: на претенциите за министерски кресла, отвън прочетените от Слави, да се гледа като на срамна лакомия, като че ли властта е политическа премия, а не инструмент за политическа работа. Къде-къде по почтено към гласоподавателя щеше да бъде, да вземем за пример, в случай че на Демократична България, за които правосъдната промяна от дълго време е основен въпрос, беше поверено Министерството на правораздаването, вместо неловките кадрови импровизации по тематиката на Има Такъв Народ. Дори Мая Манолова щеше да е по-подходящо предложение за министър на труда и обществената политика от извадената от цилиндъра на Слави китаистка Теодора Пенева – ако не за друго, то най-малко като жест към площадната интензивност през 2020-а, вкарала през 2021-а Има Такъв Народ в Народното събрание.

Разграничението ляво-дясно

Четвърто – обикалянето на пръсти към идентификационното разграничаване ляво-дясно, с цел да не би някой от шарената анти-ГЕРБ натрупа да се засегне и отпадне. Но по този начин, като се изключи че Демократична България – като правоприемник на антикомунистическата десница – губеше историческия си капацитет, а промяната в развиването на страната към народна власт от западен вид се осуетяваше несъзнателно или умишлено. Само Христо Иванов се опита да върне разграничителната линия ляво-дясно в български условия като от трибуната на 45-то Народно събрание заприказва за лустрация, само че тематиката увисна в празното. Дайте ни на нас да си разчистим сметките с днешна дата, пък за предишното и за бъдещето други да му мислят.

Много президент

Пето – Президентът Слънце. Опростяването на политическото уравнение единствено до анти-ГЕРБ взаимност докара до пренебрегването на разделянето сред управляващите – и по-специално сред парламентарната и президентската. Президентът още от площада стартира да въздейства върху парламентарния избор и в продължение 45-то Народно събрание, а най-вероятно и 46-то му сервират личните си пълномощия на тепсия и го карат да преяжда с власт. Ако и 47-то Народно събрание възпроизведе обстановката от предходните две, Президентът ще има всички учредения да каже като Луи XIV „ Държавата това съм аз “.

За да не стане по този начин и парламентарната република у нас най-сетне да си върне славата, в идната предизборна акция за парламент партиите, които в действителност са за смяна, би трябвало да престанат да разчитат единствено на углавен избор и да привлекат гласове точно за смяна. Но не като повтарят думата до погнуса, а като опишат на гласоподавателите си (по опция увлекателно) в какво ще се състои тя и кой и по какъв начин ще съумее да я извърши. Защото електоратът, който не гласоподава за ГЕРБ, може да желае отмъщение за политиците и антуража им, само че доста повече желае различен живот за себе си.

Автор: Георги Лозанов

Източчник: