Откъс от "Невероятните приключения на барон Мюнхаузен от Рудолф Ерих Распе
Вече са по книжарниците преразказаните от Ангел Каралийчев " Невероятните завършения на барон Мюнхаузен ", заяви издателство " Колибри ". Книгата съдържа истинските илюстрации на Гюстав Доре.
През 1785 година в Лондон се появила на бял свят една дребна книга за приключенията и пътуванията на барон Мюнхаузен. Читателите разграбили тая книга като топъл самун. Германският публицист Бюргер превел текста от петото британско издание на немски език и дълго време литераторите считали, че точно той е нейният създател. Но през 1824 година животописецът на Бюргер разкрил, че същинският създател на тая книга не е Бюргер, а Рудолф Ерих Распе (1737-1794), прочут преди време публицист, археолог и естественик. Распе е бил високообразован човек, роден в Хановер. Твърде овреме той отпътувал за Англия и там спечелил необятна популярност.
Човекът, който въодушевил Распе да напише своите радостни разкази, не е фиктивен. Той се назовава Карл-Фридрих-Иероним барон декор Мюнхаузен. Родил се е през 1720 година в Баденвердер, покрай Хановер. Няколко години той служил като кавалерийски офицер в съветската армия и през 1737-1739 година се бил срещу турците. Като напуснал Русия, Мюнхаузен се прибрал в родния си град и там останал до края на живота си - 1781 година. По сведенията, оставени от А. Елизен, академик от Гьотинген, барон Мюнхаузен с огромно вдъхновение разказвал на приятелите си за невероятните и невероятни свои завършения и пътувания. Неговите разкази били фантастични, радостни и наситени с парлива ирония. Те обикаляли от уста на уста из цяла Европа.
През 1773 година Рудолф Ерих Распе гостува на известния барон и съумява да запише и да издаде тези истории.
" Детски Дневник " показва фрагмент от " Невероятните завършения на барон Мюнхаузен " от Рудолф Ерих Распе, възложен от издателство " Колибри ":
Пътуването в Русия
Когато потеглих за Русия, на всички места върлуваше дълбока зима. Преди да поема тоя дълъг път, аз си рекох: " Сега му е времето за пътешестване - разкаляните пътища са замръзнали от студа и снегът ги е покрил с мека снежна пелена. Шосета като длан пресичат Северна Германия, Полша, Естония и Литва. И тия пътища са станали комфортни, без да ги поддържат и да поставят за тях каквито и да било грижи усърдните локални управляващи ".
Пътувах на кон. Този е, то се знае, най-приятният метод да се трансферира човек от едно място на друго, несъмнено, единствено в случай че конят и ездачът са на мястото си. Като пътуваш по тоя метод, не зависиш най-малко от коларите с тяхната неутолима жадност, която ги кара да вършат престои пред всяка крайпътна механа.
Бях облечен доста леко и колкото повече задълбавах на североизток, толкоз повече усещах студа. Можете да си визиите моето удивление, когато таман в това грубо време внезапно попаднах в Полша на един трагичен полугол дъртак. Той лежеше на земята измежду пътя, загърнат в жалка дрипава дреха. Тая дреха, то се знае, по никакъв начин не можеше да отбрани премръзналия човек от острия вятър. Сърцето ми се сви, като го видях. Макар че самичък бях измръзнал до мозъка на костите си, аз му хвърлих своето покривало. В тоя момент дочух глас, който като че ли идеше да насърчи моята милостива постъпка.
- Пътнико, твоето положително дело няма да остане без премия!
Продължих пътя си по-нататък. Ето че ме настигна нощта в тъмнината. Нито огън, нито тон. Цялата местност - надлъж и нашир - беше покрита със сняг и аз не виждах нито път, нито пътечка.
Уморен и изстрадал, взех решение да сляза от седлото. Озърнах се. Видях наоколо един подострен прът - стърчи над снега. Вързах за него своя кон. Събух си ботушите и с цел да бъда сигурен, че никой няма да ме нападне, стиснах с десницата си единия от моите револвери и се изтегнах на снега. Спах непробудно и толкоз хубаво, че когато отворих очи, видях, че беше настанал ден. Не можете да си визиите какъв брой бях изумен, като разбрах, че лежа измежду едно село в черковния двор. Потърсих коня си. Няма го. Но внезапно го чух да цвили. Вдигнах очи нагоре и що да видя? - Моят злощастен кон виси най-горе, завързан с юздата на камбанарията. Изведнъж ми стана ясно какво се е случило: аз съм спрял инцидентно над едно затрупано под снега село. През нощта времето внезапно се трансформирало. Задухал южен вятър. И до момента в който съм спал, снегът почнал да се топи. Заедно с топенето и аз съм слизал към земята. А това, което в тъмнината бях взел за прът, било заостреният като шило връх на камбанарията. Без да мисля доста, аз насочих нагоре към увисналия кон револвера си и гръмнах. Улучих юздата му. Само след един момент конят ми падна на земята върху краката си. Оседлах го и продължих пътуването си. Додето стигнах в Русия, всичко вървеше добре. В тая северна земя не е разрешено зимно време човек да пътува на кон. И защото аз имам едно главно предписание: постоянно да почитам обичаите на страната, в която се намирам, намерих си една дребна шейна с кон и бодро полетях към Петербург.
Не мога тъкмо да ви кажа къде се случи това - в Естония или в Литва, - само че помня добре, че случката стана привечер в една тъмна гора. Най-напред, като се обърнах обратно, видях един противен вълк, който, подгонен от заплашителен апетит, тичаше след мен. Ето го - още малко и ще ме настигне, а нямах никаква опция да побягна от него. Без да ща, паднах на очите си, оставих коня самичък да се измъкне от това мъчно състояние както откри за добре. И се случи таман това, което желаех, само че за което не смеех да се надявам. Вълкът, без да обръща никакво внимание на моята оскъдна персона, прескочи през мен и гневно се хвърли върху коня. За няколко мига излапа цялата задница на бедното животно, което от болежка и смут се понесе още по-бързо Аз бях избавен. Повдигнах скришом глава и с смут видях, че вълкът, по този начин да се каже, се е намъкнал във вътрешността в корема на коня. Без да мисля доста, сграбчих камшика и с гняв почнах да натрапвам този нов кон. Неочакваното пиршество принуди звяра да се втурне още по-бързо, трупът на моя кон падна на земята и - какво знамение! - тогава вълкът се впрегна вместо коня. Аз от своя страна все по-силно и по-силно работех с камшика, вълкът бягаше лудо напред и за прекомерно късо време стигнахме наред в Петербург. Гражданите по улиците, като ни видяха, останаха доста учудени.
Ловни разкази
Не желая да трепя читателите си с брътвежи за нравите, изкуствата, науките и другите забележителности на блестящия град - столицата на Русия.
Няма да описвам за радостните завършения, в които постоянно съм бил наблюдаващ или настоящо лице. Такива събития се случват на всички места, по тази причина ще опиша за моите невероятни и по-занимателни ловни завършения.
Не е потребно да предизвестявам читателите си, че обичана тайфа са ми били постоянно ония хора, които имат огромна пристрастеност към благородното забавление - лова. Чудните детайлности, дето постоянно са придружавали моите завършения, моето благополучие и моите триумфи, придават особена хубост на спомените ми.
Една заран от прозореца на спалнята си видях, че близкото езеро е цялото покрито с диви патици. Мигом сграбчих от къта пушката си и така бързо се втурнах по стълбата, че си ударих лицето в гредата над вратата. Искри изскочиха от очите ми, само че въпреки всичко аз не изгубих нито един момент. Подир малко бях на един хвърлей разстояние от езерото, но за най-голямо мое обезсърчение, като подвигнах пушката си, забелязах, че при мощния удар върху гредата на вратата кремъкът, който възпламенява барута, е паднал. А освен това времето летеше. За мой шанс незабавно си спомних какво се случи с мен, когато се ударих, спомних си за искрите, които изскочиха от очите ми. Като подвигнах ударника на пушката, аз се прицелих към птиците и се ударих с пестник по очите. От мощния удар очите ми още веднъж пуснаха искри, тия искри възпламениха барута. Екна пукот. Останаха на място простреляни пет двойки патици, четири качулатки и две водни кокошки. Ето едно чудесно доказателство, че най-важното нещо в човешките каузи е наличието на духа.
Ако бойците и моряците неведнъж дължат своето избавление на самообладанието, би трябвало да не забравяте, че от време на време и с ловците се случва същото. Така да вземем за пример един път, като скитах по крайбрежията на някакво езеро, видях ято диви патици. Те бяха пръснати в едно огромно пространство по този начин, че мъчително можех с един пукот да убия повече от две-три двойки. За злощастие, можех да гръмна единствено веднъж, а ми се искаше да занеса у дома всичките патици. (Трябва да ви кажа, че бях поканил доста другари на обяд.) Тогава ми пристигна мислено, че в моята ловна чанта има парче сланина, което бях взел за закуска. Тая сланина аз вързах за крайчето на кучешкия ремък и го разтегнах хубаво. Сетне се потулих в близката тръстика и хвърлих примамката. Подир малко с наслада забелязах по какъв начин се приближи първата патица и клъвна сланината. Подир нея се навървиха и другите. Сланината, нали е доста плъзгава, бързо мина през гушата на патицата и като излезе на открито, още веднъж плувна над водата. В същия момент втора патица протегна шия и я клъвна. Заредиха се една след друга и останалите птици. Само в няколко минути сланината направи едно пътешестване през гушите на всички патици и тия небогати птици внезапно се видяха нанизани на ремъка като зърна от броеница. Напълно удовлетворен, аз извлякох патиците на брега, навих пет или шест пъти ремъка с дивеча към тялото си и потеглих към къщи.
Имах още дълъг път за вървене, а ремъкът с патиците тежеше доста. Вече съвсем се разкайвах, задето се полакомих и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всичките патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата нерешителност, те почнаха да махат с криле и до момента в който схвана какво става, бързо ме подвигнаха във въздуха. Всеки различен на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото мога, използвах и тоя летеж. Развях двата края на куртката си като две весла и насочих по тоя метод патиците към моята къща. Когато стигнахме над дома, трябваше да се спусна в двора. Но патиците не пожелаха да слязат. Тогава почнах да им късам главите една след друга. Работата не беше доста лесна, тъй като трябваше да почна от най-първата патица и моят опит съумя, откакто направих един умел скок. И аз подскочих толкоз пъти, колкото бяха птиците. Най-сетне, като свърших и с последната, безшумно се спуснах през комина и паднах за огромно удивление на готвача върху огнището. За благополучие, то не беше накладено. Но уплахата на моя готвач бързо мина и очите му светнаха, като видя, че от небето дружно с господаря му атакуваха още цялостен панер заклани птици. Запретна ръкави готвачът и сготви дивеча. Добре си похапнахме, като пристигнаха гостите.
Нещо сходно ми се случи и с ято яребици. Тръгнах да изпитам новата си пушка. Бях изгърмял всичките си патрони, когато, без да чакам, видях, че над мен летят двайсетина яребици. Пожелах да имам няколко бройки от тях на обеда си и това предпочитание ми подсказа да употребя едно средство, което предлагам на всеки ловджия, който е приключил патроните. Щом видях къде кацнаха яребиците, аз натъпках в пушката си наместо сачми самия шомпол. След това приближих до яребиците, подплаших ги и като се подвигнаха, гръмнах. На няколко крачки от мен шомполът тупна на земята, а на него - нанизани седем яребици. Струва ми се, че и те бяха много учудени, като се видяха нанизани на стоманения шиш. Да, не току-така има поговорка: " Бог дава, но в кошара не вкарва ". Но чудото не свърши тук. Когато подвигнах шомпола да си прибера яребиците в чантата, видях, че всичките са се опекли от нажеженото желязо. Перушината им беше окапала и те се бяха зачервили толкоз сладко, че оставаше единствено да бъдат изядени. Изпечените дреболии вътре имаха усет на пъстърва. Друг път срещнах в някаква огромна съветска гора една превъзходна лисица със сребърно кожухче. Жално ми беше да изрешетя с патрони и сачми скъпоценната ѝ кожа. Лисицата стоеше под едно дърво. Само за момент измъкнах патрона от пушката си и го замених с дълъг пирон. След това гръмнах така майсторски, че улучих опашката на лисицата и я приковах към дървото. Затекох се към плененото животно, изкарах своя ловджийски нож, разсякох на кръст кожата на лисичата зурла и замахнах с камшика. Захванах да плющя. Тогава животното завчас се измъкна от своята прелестна кожа и побягна. Изчезна от очите ми. Върнах се у дома с богат лов. Ето кое назовавам аз същинска удача!
Случаят и шансът неведнъж поправят нашите несполуки. В това се убедих неотдавна след срещата ми с лисицата. Веднъж, като скитах през тъмните гори, съгледах огромна дива свиня. Напреде ѝ тичаше малко свинче. Гръмнах, но не можах да я улуча. Свинчето, уплашено от гърмежа, побягна напред, само че свинята спря и остана като закована на мястото си. Приближих се да схвана за какво свинята не бяга и видях, че тя страда от старешка слепота и по тази причина се е държала за опашката на свинчето, което от обич към майка си е било нещо като лидер. Свинята държеше в устата си прасешката опашка. Излезе, че моят патрон е минал сред двете животни и за тяхно благополучие и мое злощастие, сварил да откъсне единствено парче от опашката на свинчето. И защото свинчето към този момент не теглеше остарялата свиня, тя се беше спряла и чакаше. Аз се наведох, хванах опашката и поведох свинята към къщи. Безпомощното животно потегли подире ми най-покорно. Заведох я вкъщи.
Дивите прасета са в действителност страшни, но глиганите са още по-опасни. Аз имах едно нещастно приключение с глиган. Срещнах свирепия звяр в гората.
През 1785 година в Лондон се появила на бял свят една дребна книга за приключенията и пътуванията на барон Мюнхаузен. Читателите разграбили тая книга като топъл самун. Германският публицист Бюргер превел текста от петото британско издание на немски език и дълго време литераторите считали, че точно той е нейният създател. Но през 1824 година животописецът на Бюргер разкрил, че същинският създател на тая книга не е Бюргер, а Рудолф Ерих Распе (1737-1794), прочут преди време публицист, археолог и естественик. Распе е бил високообразован човек, роден в Хановер. Твърде овреме той отпътувал за Англия и там спечелил необятна популярност.
Човекът, който въодушевил Распе да напише своите радостни разкази, не е фиктивен. Той се назовава Карл-Фридрих-Иероним барон декор Мюнхаузен. Родил се е през 1720 година в Баденвердер, покрай Хановер. Няколко години той служил като кавалерийски офицер в съветската армия и през 1737-1739 година се бил срещу турците. Като напуснал Русия, Мюнхаузен се прибрал в родния си град и там останал до края на живота си - 1781 година. По сведенията, оставени от А. Елизен, академик от Гьотинген, барон Мюнхаузен с огромно вдъхновение разказвал на приятелите си за невероятните и невероятни свои завършения и пътувания. Неговите разкази били фантастични, радостни и наситени с парлива ирония. Те обикаляли от уста на уста из цяла Европа.
През 1773 година Рудолф Ерих Распе гостува на известния барон и съумява да запише и да издаде тези истории.
" Детски Дневник " показва фрагмент от " Невероятните завършения на барон Мюнхаузен " от Рудолф Ерих Распе, възложен от издателство " Колибри ":
Пътуването в Русия
Когато потеглих за Русия, на всички места върлуваше дълбока зима. Преди да поема тоя дълъг път, аз си рекох: " Сега му е времето за пътешестване - разкаляните пътища са замръзнали от студа и снегът ги е покрил с мека снежна пелена. Шосета като длан пресичат Северна Германия, Полша, Естония и Литва. И тия пътища са станали комфортни, без да ги поддържат и да поставят за тях каквито и да било грижи усърдните локални управляващи ".
Пътувах на кон. Този е, то се знае, най-приятният метод да се трансферира човек от едно място на друго, несъмнено, единствено в случай че конят и ездачът са на мястото си. Като пътуваш по тоя метод, не зависиш най-малко от коларите с тяхната неутолима жадност, която ги кара да вършат престои пред всяка крайпътна механа.
Бях облечен доста леко и колкото повече задълбавах на североизток, толкоз повече усещах студа. Можете да си визиите моето удивление, когато таман в това грубо време внезапно попаднах в Полша на един трагичен полугол дъртак. Той лежеше на земята измежду пътя, загърнат в жалка дрипава дреха. Тая дреха, то се знае, по никакъв начин не можеше да отбрани премръзналия човек от острия вятър. Сърцето ми се сви, като го видях. Макар че самичък бях измръзнал до мозъка на костите си, аз му хвърлих своето покривало. В тоя момент дочух глас, който като че ли идеше да насърчи моята милостива постъпка.
- Пътнико, твоето положително дело няма да остане без премия!
Продължих пътя си по-нататък. Ето че ме настигна нощта в тъмнината. Нито огън, нито тон. Цялата местност - надлъж и нашир - беше покрита със сняг и аз не виждах нито път, нито пътечка.
Уморен и изстрадал, взех решение да сляза от седлото. Озърнах се. Видях наоколо един подострен прът - стърчи над снега. Вързах за него своя кон. Събух си ботушите и с цел да бъда сигурен, че никой няма да ме нападне, стиснах с десницата си единия от моите револвери и се изтегнах на снега. Спах непробудно и толкоз хубаво, че когато отворих очи, видях, че беше настанал ден. Не можете да си визиите какъв брой бях изумен, като разбрах, че лежа измежду едно село в черковния двор. Потърсих коня си. Няма го. Но внезапно го чух да цвили. Вдигнах очи нагоре и що да видя? - Моят злощастен кон виси най-горе, завързан с юздата на камбанарията. Изведнъж ми стана ясно какво се е случило: аз съм спрял инцидентно над едно затрупано под снега село. През нощта времето внезапно се трансформирало. Задухал южен вятър. И до момента в който съм спал, снегът почнал да се топи. Заедно с топенето и аз съм слизал към земята. А това, което в тъмнината бях взел за прът, било заостреният като шило връх на камбанарията. Без да мисля доста, аз насочих нагоре към увисналия кон револвера си и гръмнах. Улучих юздата му. Само след един момент конят ми падна на земята върху краката си. Оседлах го и продължих пътуването си. Додето стигнах в Русия, всичко вървеше добре. В тая северна земя не е разрешено зимно време човек да пътува на кон. И защото аз имам едно главно предписание: постоянно да почитам обичаите на страната, в която се намирам, намерих си една дребна шейна с кон и бодро полетях към Петербург.
Не мога тъкмо да ви кажа къде се случи това - в Естония или в Литва, - само че помня добре, че случката стана привечер в една тъмна гора. Най-напред, като се обърнах обратно, видях един противен вълк, който, подгонен от заплашителен апетит, тичаше след мен. Ето го - още малко и ще ме настигне, а нямах никаква опция да побягна от него. Без да ща, паднах на очите си, оставих коня самичък да се измъкне от това мъчно състояние както откри за добре. И се случи таман това, което желаех, само че за което не смеех да се надявам. Вълкът, без да обръща никакво внимание на моята оскъдна персона, прескочи през мен и гневно се хвърли върху коня. За няколко мига излапа цялата задница на бедното животно, което от болежка и смут се понесе още по-бързо Аз бях избавен. Повдигнах скришом глава и с смут видях, че вълкът, по този начин да се каже, се е намъкнал във вътрешността в корема на коня. Без да мисля доста, сграбчих камшика и с гняв почнах да натрапвам този нов кон. Неочакваното пиршество принуди звяра да се втурне още по-бързо, трупът на моя кон падна на земята и - какво знамение! - тогава вълкът се впрегна вместо коня. Аз от своя страна все по-силно и по-силно работех с камшика, вълкът бягаше лудо напред и за прекомерно късо време стигнахме наред в Петербург. Гражданите по улиците, като ни видяха, останаха доста учудени.
Ловни разкази
Не желая да трепя читателите си с брътвежи за нравите, изкуствата, науките и другите забележителности на блестящия град - столицата на Русия.
Няма да описвам за радостните завършения, в които постоянно съм бил наблюдаващ или настоящо лице. Такива събития се случват на всички места, по тази причина ще опиша за моите невероятни и по-занимателни ловни завършения.
Не е потребно да предизвестявам читателите си, че обичана тайфа са ми били постоянно ония хора, които имат огромна пристрастеност към благородното забавление - лова. Чудните детайлности, дето постоянно са придружавали моите завършения, моето благополучие и моите триумфи, придават особена хубост на спомените ми.
Една заран от прозореца на спалнята си видях, че близкото езеро е цялото покрито с диви патици. Мигом сграбчих от къта пушката си и така бързо се втурнах по стълбата, че си ударих лицето в гредата над вратата. Искри изскочиха от очите ми, само че въпреки всичко аз не изгубих нито един момент. Подир малко бях на един хвърлей разстояние от езерото, но за най-голямо мое обезсърчение, като подвигнах пушката си, забелязах, че при мощния удар върху гредата на вратата кремъкът, който възпламенява барута, е паднал. А освен това времето летеше. За мой шанс незабавно си спомних какво се случи с мен, когато се ударих, спомних си за искрите, които изскочиха от очите ми. Като подвигнах ударника на пушката, аз се прицелих към птиците и се ударих с пестник по очите. От мощния удар очите ми още веднъж пуснаха искри, тия искри възпламениха барута. Екна пукот. Останаха на място простреляни пет двойки патици, четири качулатки и две водни кокошки. Ето едно чудесно доказателство, че най-важното нещо в човешките каузи е наличието на духа.
Ако бойците и моряците неведнъж дължат своето избавление на самообладанието, би трябвало да не забравяте, че от време на време и с ловците се случва същото. Така да вземем за пример един път, като скитах по крайбрежията на някакво езеро, видях ято диви патици. Те бяха пръснати в едно огромно пространство по този начин, че мъчително можех с един пукот да убия повече от две-три двойки. За злощастие, можех да гръмна единствено веднъж, а ми се искаше да занеса у дома всичките патици. (Трябва да ви кажа, че бях поканил доста другари на обяд.) Тогава ми пристигна мислено, че в моята ловна чанта има парче сланина, което бях взел за закуска. Тая сланина аз вързах за крайчето на кучешкия ремък и го разтегнах хубаво. Сетне се потулих в близката тръстика и хвърлих примамката. Подир малко с наслада забелязах по какъв начин се приближи първата патица и клъвна сланината. Подир нея се навървиха и другите. Сланината, нали е доста плъзгава, бързо мина през гушата на патицата и като излезе на открито, още веднъж плувна над водата. В същия момент втора патица протегна шия и я клъвна. Заредиха се една след друга и останалите птици. Само в няколко минути сланината направи едно пътешестване през гушите на всички патици и тия небогати птици внезапно се видяха нанизани на ремъка като зърна от броеница. Напълно удовлетворен, аз извлякох патиците на брега, навих пет или шест пъти ремъка с дивеча към тялото си и потеглих към къщи.
Имах още дълъг път за вървене, а ремъкът с патиците тежеше доста. Вече съвсем се разкайвах, задето се полакомих и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всичките патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата нерешителност, те почнаха да махат с криле и до момента в който схвана какво става, бързо ме подвигнаха във въздуха. Всеки различен на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото мога, използвах и тоя летеж. Развях двата края на куртката си като две весла и насочих по тоя метод патиците към моята къща. Когато стигнахме над дома, трябваше да се спусна в двора. Но патиците не пожелаха да слязат. Тогава почнах да им късам главите една след друга. Работата не беше доста лесна, тъй като трябваше да почна от най-първата патица и моят опит съумя, откакто направих един умел скок. И аз подскочих толкоз пъти, колкото бяха птиците. Най-сетне, като свърших и с последната, безшумно се спуснах през комина и паднах за огромно удивление на готвача върху огнището. За благополучие, то не беше накладено. Но уплахата на моя готвач бързо мина и очите му светнаха, като видя, че от небето дружно с господаря му атакуваха още цялостен панер заклани птици. Запретна ръкави готвачът и сготви дивеча. Добре си похапнахме, като пристигнаха гостите.
Нещо сходно ми се случи и с ято яребици. Тръгнах да изпитам новата си пушка. Бях изгърмял всичките си патрони, когато, без да чакам, видях, че над мен летят двайсетина яребици. Пожелах да имам няколко бройки от тях на обеда си и това предпочитание ми подсказа да употребя едно средство, което предлагам на всеки ловджия, който е приключил патроните. Щом видях къде кацнаха яребиците, аз натъпках в пушката си наместо сачми самия шомпол. След това приближих до яребиците, подплаших ги и като се подвигнаха, гръмнах. На няколко крачки от мен шомполът тупна на земята, а на него - нанизани седем яребици. Струва ми се, че и те бяха много учудени, като се видяха нанизани на стоманения шиш. Да, не току-така има поговорка: " Бог дава, но в кошара не вкарва ". Но чудото не свърши тук. Когато подвигнах шомпола да си прибера яребиците в чантата, видях, че всичките са се опекли от нажеженото желязо. Перушината им беше окапала и те се бяха зачервили толкоз сладко, че оставаше единствено да бъдат изядени. Изпечените дреболии вътре имаха усет на пъстърва. Друг път срещнах в някаква огромна съветска гора една превъзходна лисица със сребърно кожухче. Жално ми беше да изрешетя с патрони и сачми скъпоценната ѝ кожа. Лисицата стоеше под едно дърво. Само за момент измъкнах патрона от пушката си и го замених с дълъг пирон. След това гръмнах така майсторски, че улучих опашката на лисицата и я приковах към дървото. Затекох се към плененото животно, изкарах своя ловджийски нож, разсякох на кръст кожата на лисичата зурла и замахнах с камшика. Захванах да плющя. Тогава животното завчас се измъкна от своята прелестна кожа и побягна. Изчезна от очите ми. Върнах се у дома с богат лов. Ето кое назовавам аз същинска удача!
Случаят и шансът неведнъж поправят нашите несполуки. В това се убедих неотдавна след срещата ми с лисицата. Веднъж, като скитах през тъмните гори, съгледах огромна дива свиня. Напреде ѝ тичаше малко свинче. Гръмнах, но не можах да я улуча. Свинчето, уплашено от гърмежа, побягна напред, само че свинята спря и остана като закована на мястото си. Приближих се да схвана за какво свинята не бяга и видях, че тя страда от старешка слепота и по тази причина се е държала за опашката на свинчето, което от обич към майка си е било нещо като лидер. Свинята държеше в устата си прасешката опашка. Излезе, че моят патрон е минал сред двете животни и за тяхно благополучие и мое злощастие, сварил да откъсне единствено парче от опашката на свинчето. И защото свинчето към този момент не теглеше остарялата свиня, тя се беше спряла и чакаше. Аз се наведох, хванах опашката и поведох свинята към къщи. Безпомощното животно потегли подире ми най-покорно. Заведох я вкъщи.
Дивите прасета са в действителност страшни, но глиганите са още по-опасни. Аз имах едно нещастно приключение с глиган. Срещнах свирепия звяр в гората.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ