Не биваше България да е разхайтена срещу COVID-19
Вече е ясно. COVID-19 пълзи към този момент като страшилище измежду нас и даже неверниците („ Няма вирус, бе! ”) са застинали в смут. Ситуацията е на ръба – лечебните заведения изнемогват, търсят кревати, а като ги намерят, няма кой да обслужва пациентите. Всичко това е като живот под ръба на димен вулкан през Средновековието - прекомерно е евентуално лавата да ни залее, против нея се изправяме с молебствия. И други страни са в същото състояние, няма панацея. Но е реалност, че България
дозабатачи нещата на личната си територия.
Грешките са невидими само за слепците, а в основата на всичко е инерцията.
В началото бе елементарно. Ужасът в Китай и Италия изплаши света, страните (с 1-2 изключения) сложиха здравето като приоритет пред стопанската система. Някои страни като Испания, Англия и Съединени американски щати се позачудиха за малко колкото тъкмо е значимо здравето, заплатиха тежка цена в човешки животи. После бързо влязоха в общия коловоз. Повечето страни дисциплинирано извършиха директивите за затваряне и България бе измежду тях, за благополучие. Тя като дребна страна просто нямаше какво друго да направи. Днес, откакто въпреки всичко изтече вода и има емпиричния опит за оценка, е ясно –
само затварянето избави страната ни от ужас;
отново то избави и други страни. И тук би трябвало да бъде направено уточнението, че не ловенето на вируса във въздуха бе задачата на всеобщите усилия; нито пък някой е имал желание да трансформира живота във всестранно предпазен (дори елементарният грип предизвиква жертви). Основата цел бе да се направи по този начин, че здравните системи да са в положение да обслужват пациентите. Тоест при упования растеж от болни да няма болен, на който да не може да се обезпечи доктор, легло, инсталация, медикаменти и така нататък (което стана в Италия).
През лятото общата карантина падна, страните започнаха независимо да балансират сред здравето и стопанската система. У нас – изненадващо, парадоксално и необяснимо до през днешния ден, настана пълно разпищолване. Факт е, че препълнените нощни заведения, рейсове, храмове по празниците и браншове в стадионите не доведоха до колапс през лятото, както чакаха мнозина. Но е реалност също, че
с тях продължихме да се носим по течението и през есента.
А се знаеше от дълго време, чя те ще и рискова. Междувременно няколко пъти водачи на огромни страни намекнаха, че стопанската система става предпочитана пред здравето - ограниченията ще бъдат местни и частични. За България явно това означаваше да се спуска още по-силно по инерция. До в този момент в четвъртък, когато затварят игрища, нощни заведения и класните стаи в гимназиалния курс, дейностите бяха точно палиативни – в обособени учиища, обособени градове по преценка на кметовете и така нататък
Само че България има една специфичност. Заради нея бе длъжна да се вземе в ръце. Особеността е неповторимото състояние с лекарите. Младите измежду тях от дълго време емигрират (три четвърти от завършващите медицина всяка година), междинната възраст е висока, в лечебните заведения из дребните обитаеми места личният състав по принцип е в категорията „ 65 + ”... Ясно бе, че някой от тях ще изоставен, откакто са в рисковия диапазон. Ясно бе също, че и те подлежат на карантина при носителство или същинско заболяване, което още повече стеснява фрагментите. И през днешния ден огромната рецесия е обвързвана тъкмо с тях. Лекари са принудени да се преквалифицират, дават безчовечен наряди, сестрите почват да правят неприсъщи работи,
погазват се стандартите за лекуване, единствено и единствено да го има някак...
Силите са на лимита (РЗИ – Варна да вземем за пример пусна публикация за търсене на лекари, които да лекуват COVID-19). Така сега България, в случай че все пак намира кревати и лекарства, е на ръба да се провали тъкмо с медиците – с това изобщо и против ковид. А можеше ли да се направи нещо през всички тези месеци? Да. Не е панацея, само че несъмнено следваше да се обезпечи дейно възнаграждение на медиците на първа линия, да им се предоставят повече защитни средства, да се обезпечи по-добра съгласуваност сред звената. И, несъмнено, да няма привилегии за кръчмари и футболни босове. Привилегиите бяха като кръвен налог за лекарите, тъй като
поселението от нощните заведения и стадионите се озоваваше при тях.
И втора специфичност си има България, поради която също не биваше да си разрешава разпасаност - възрастното като цяло население, което е и болно на всичко от горната страна (в доста случаи – с нерегистрирани заболявания). Всичко това демонстрира, че предварителната защита и контролът у нас трябваше да бъдат много по-голям от месец май нататък спрямо другите страни. Гимназиите да вземем за пример трябваше да затворят още в средата на октомври, откакто се видя накъде вървят нещата.
Но анализът явно не бе изработен. Тактиката бе щраусов непукизъм. Иначе болничното заведение в Златоград нямаше да насочва апели за дарения от картофи, лекарите в Свищов
да разчитат на духалки, предоставени от Делян Пеевски,
а буферни центрове за делене на пациентите да има единствено в Бургас (на всичко от горната страна и бургаските потеглиха с фалстарт). Всичко планувано явно остана единствено на хартия. Няма създадени логаритми. Абсурдно е също здравният министър и основният здравен контрольор да се карат на каква карантина подлежат политическите първенци. А още по-абсурдно е никакви карантини да не ловят футболистите, контактни на инфектиран съотборник. И всички да се вършат, че проблем с футбола не съществува. Но с това отново навлизаме в международните проблеми, защото мачове се играят с цялостна пара навсякъде.
Българската неволя е ясна – липса на адекватност тогава, когато независимо би трябвало да се вземат решения, огромна част от които непопулярни. В резултат не се оказахме готови за от дълго време плануваната есенна вълна.
дозабатачи нещата на личната си територия.
Грешките са невидими само за слепците, а в основата на всичко е инерцията.
В началото бе елементарно. Ужасът в Китай и Италия изплаши света, страните (с 1-2 изключения) сложиха здравето като приоритет пред стопанската система. Някои страни като Испания, Англия и Съединени американски щати се позачудиха за малко колкото тъкмо е значимо здравето, заплатиха тежка цена в човешки животи. После бързо влязоха в общия коловоз. Повечето страни дисциплинирано извършиха директивите за затваряне и България бе измежду тях, за благополучие. Тя като дребна страна просто нямаше какво друго да направи. Днес, откакто въпреки всичко изтече вода и има емпиричния опит за оценка, е ясно –
само затварянето избави страната ни от ужас;
отново то избави и други страни. И тук би трябвало да бъде направено уточнението, че не ловенето на вируса във въздуха бе задачата на всеобщите усилия; нито пък някой е имал желание да трансформира живота във всестранно предпазен (дори елементарният грип предизвиква жертви). Основата цел бе да се направи по този начин, че здравните системи да са в положение да обслужват пациентите. Тоест при упования растеж от болни да няма болен, на който да не може да се обезпечи доктор, легло, инсталация, медикаменти и така нататък (което стана в Италия).
През лятото общата карантина падна, страните започнаха независимо да балансират сред здравето и стопанската система. У нас – изненадващо, парадоксално и необяснимо до през днешния ден, настана пълно разпищолване. Факт е, че препълнените нощни заведения, рейсове, храмове по празниците и браншове в стадионите не доведоха до колапс през лятото, както чакаха мнозина. Но е реалност също, че
с тях продължихме да се носим по течението и през есента.
А се знаеше от дълго време, чя те ще и рискова. Междувременно няколко пъти водачи на огромни страни намекнаха, че стопанската система става предпочитана пред здравето - ограниченията ще бъдат местни и частични. За България явно това означаваше да се спуска още по-силно по инерция. До в този момент в четвъртък, когато затварят игрища, нощни заведения и класните стаи в гимназиалния курс, дейностите бяха точно палиативни – в обособени учиища, обособени градове по преценка на кметовете и така нататък
Само че България има една специфичност. Заради нея бе длъжна да се вземе в ръце. Особеността е неповторимото състояние с лекарите. Младите измежду тях от дълго време емигрират (три четвърти от завършващите медицина всяка година), междинната възраст е висока, в лечебните заведения из дребните обитаеми места личният състав по принцип е в категорията „ 65 + ”... Ясно бе, че някой от тях ще изоставен, откакто са в рисковия диапазон. Ясно бе също, че и те подлежат на карантина при носителство или същинско заболяване, което още повече стеснява фрагментите. И през днешния ден огромната рецесия е обвързвана тъкмо с тях. Лекари са принудени да се преквалифицират, дават безчовечен наряди, сестрите почват да правят неприсъщи работи,
погазват се стандартите за лекуване, единствено и единствено да го има някак...
Силите са на лимита (РЗИ – Варна да вземем за пример пусна публикация за търсене на лекари, които да лекуват COVID-19). Така сега България, в случай че все пак намира кревати и лекарства, е на ръба да се провали тъкмо с медиците – с това изобщо и против ковид. А можеше ли да се направи нещо през всички тези месеци? Да. Не е панацея, само че несъмнено следваше да се обезпечи дейно възнаграждение на медиците на първа линия, да им се предоставят повече защитни средства, да се обезпечи по-добра съгласуваност сред звената. И, несъмнено, да няма привилегии за кръчмари и футболни босове. Привилегиите бяха като кръвен налог за лекарите, тъй като
поселението от нощните заведения и стадионите се озоваваше при тях.
И втора специфичност си има България, поради която също не биваше да си разрешава разпасаност - възрастното като цяло население, което е и болно на всичко от горната страна (в доста случаи – с нерегистрирани заболявания). Всичко това демонстрира, че предварителната защита и контролът у нас трябваше да бъдат много по-голям от месец май нататък спрямо другите страни. Гимназиите да вземем за пример трябваше да затворят още в средата на октомври, откакто се видя накъде вървят нещата.
Но анализът явно не бе изработен. Тактиката бе щраусов непукизъм. Иначе болничното заведение в Златоград нямаше да насочва апели за дарения от картофи, лекарите в Свищов
да разчитат на духалки, предоставени от Делян Пеевски,
а буферни центрове за делене на пациентите да има единствено в Бургас (на всичко от горната страна и бургаските потеглиха с фалстарт). Всичко планувано явно остана единствено на хартия. Няма създадени логаритми. Абсурдно е също здравният министър и основният здравен контрольор да се карат на каква карантина подлежат политическите първенци. А още по-абсурдно е никакви карантини да не ловят футболистите, контактни на инфектиран съотборник. И всички да се вършат, че проблем с футбола не съществува. Но с това отново навлизаме в международните проблеми, защото мачове се играят с цялостна пара навсякъде.
Българската неволя е ясна – липса на адекватност тогава, когато независимо би трябвало да се вземат решения, огромна част от които непопулярни. В резултат не се оказахме готови за от дълго време плануваната есенна вълна.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ