Младият сирийски режисьор, който започна нов живот в България
Вдъхновени истории Младият сирийски режисьор, който стартира нов живот в България Как Рикардо попада у нас и какво го стимулира да продължи след ужаса на войната 
21 януари 2020, 12:28 
Младият сирийски режисьор, който стартира нов живот в България
Великият български публицист, който беше преведен на 37 езика
Маскираните феминистки на Чили
Как издателството на една българка трансформира три страни
Това момче губи зрението си, само че не стопира да се бори за правата си
От Филиповци до чина в учебно заведение – Ирина, която не стопира да се потвърждава
Актьор в Съединени американски щати и модел в Азия - Мони Демиров
Как в София можете да застанете с главата надолу (ВИДЕО)
дин сив град в Сирия. Но този колорит не е синоним на скуката, даже в противен случай. За Рикардо Ибрахим това е цветът, който демонстрира неутралитет. Показва общество, движено от обща съвест.
Но в за къс момент – всичко това рухва .
„ Беше като сън. Много спорен и несъответстващ. Все едно някой е изтрил огромна част от паметта ти. Целият опит от детството и тийнейджърството го няма. Започваш още веднъж живота си на 21-годишна възраст. Ново общество, нови хора, нови правила, нов език. “
Така войната влиза в живота на Рикардо.
Какво е да напуснеш страната си – евентуално вечно и да започнеш живота изначало, какво се случва с него 6 години, откакто идва в България, младият сирийски режисьор споделя за Вдъхновените.
Раната Сирия
Сирия се трансформира в една същинска жива рана. Трагедия, която се разиграва онлайн, пред очите на света. Трагедия, от която едни не съумяват да се спасят. Други – бягат от страната си, като носят мъчителния спомен за нея. И с времето, се учат да живеят с него.
Рикардо си спомня за детството в град Хомс.
„ Сивият “ град. Град, изпълнен и с джамии, и с църкви.
„ В града, където съм роден, има доста малко високи здания. Повечето са до 3 етажа и остарелият град е прочут с черните камъни и алените керемиди по покривите. Много прекрасен контрастност сред черно и алено “, спомня си Рикардо и споделя още: „ Да, градът беше сив, само че на 30 км отвън него стартира да става по-зелено и по-красиво.
Прекарвахме цялото лято на планината, където имаме къща до гората. Тези планини се покриват със сняг до два метра през зимата. Има и река, където се събирахме да пием, да пеем и да свирим музика съвсем всяка вечер. “
Изгубеният парадайс
Днес обаче, за Рикардо това е по-скоро изгубеният парадайс.
Въпреки че и в този парадайс, животът не е бил елементарен. И е имало правила на оцеляване: „ Сирия беше като социалистическа страна. Много тоталитарна. Но хората знаеха по какъв начин да маневрират. Абсолютно всичко съществува на тази част от Земята. Това, което правеше мястото по-красиво, са хората. Много са разнообразни, само че ги движи една обща съвест. “
В тези години той надали е предполагал, че ще се наложи да стартира живота си изначало. В тези времена, той мечтае за изкуство и по-точно – за кино. „ Обичам изкуството, тъй като е различен метод да задаваме въпроси и да отговаряме без думи “, споделя Рикардо. Именно тази обич го води в Ливан, където учи постановка.
„ В началото отидох в Ливан да изучавам, а след това стартира войната в Сирия. Който имаше друго мнение от държавната агитация, беше наказван - употребен като урок пред другите . Излизането през границите беше сполучливо, само че влизането назад е доста рисково “, спомня си Рикардо за метода, по който си потегля от родината.
Попада в България преди 6 години. И не крие, че началото е било доста мъчно. „ Да намеря работа, или другари, или моята среда. Да оцелея без език… “, това са част от провокациите, с които се сблъсква Рикардо първоначално.
Постепенно обаче стартира да се интегрира. „ Малко по малко започвах да виждам приликите сред България и Сирия, и ставах по-спокоен. “ Рикардо обобщава какво прави двете страни близки: „ Новото потомство в двете страни е доста по-умно от остарялото, готово е да задава нови въпроси и не приема опаковани истини. Новото потомство учи без преподавател . “
Рикардо усеща, че се оправя, когато си намира работа и стартира уроците по български език. Благодарен е на преподавателката му по български език, която доста му е помогнала.
Намира вдъхновението в ежедневните обстановки: „ Когато изучавам нещо ново, или когато изсвирвам. Обичам да отивам на тренировките с моят тим по ултимейт фризби. “
Иска да се почувства по-стабилен, с цел да може да помогне на хората към себе си.
Последен взор обратно
Връщаме се още веднъж в детството на Рикардо, който е имал живот, в който всички порти са били отворени.
„ Имах шумно детство, цялостно с живот и хора в близост. Вратите не се заключваха. Винаги имаше посетители и съвсем всяка вечер имаше събитие. Пеене, свирене, филми, литература... у нас или при другари “, спомня си той за Хомс.
Наричат града „ столица на сирийската гражданска война “. Рикардо ни загатва един забавен факт: „ Само в моя квартал има 7 джамии и 7 църкви. Там е живял Св. Мчк. Юлиян Емески, покрай църквата, където Дева Мария е оставила пояса си “, споделя ни младият режисьор.
И с мъка добавя, че въпреки в мястото да има толкоз доста знаци на вярата – нищо не ги е избавило от падащите бомби.
Но всичко това е зад него. Днес, той прави първите си крачки в режисурата. Казва ни: „ Щастието при мен не е обвързвано с мястото. Трудностите са свързани с мястото. Но щом към момента мога да се развъртвам с темпото, което ме задоволява, значи съм благополучен . “
21 януари 2020, 12:28 Младият сирийски режисьор, който стартира нов живот в България
Великият български публицист, който беше преведен на 37 езика
Маскираните феминистки на Чили
Как издателството на една българка трансформира три страни
Това момче губи зрението си, само че не стопира да се бори за правата си
От Филиповци до чина в учебно заведение – Ирина, която не стопира да се потвърждава
Актьор в Съединени американски щати и модел в Азия - Мони Демиров
Как в София можете да застанете с главата надолу (ВИДЕО)
дин сив град в Сирия. Но този колорит не е синоним на скуката, даже в противен случай. За Рикардо Ибрахим това е цветът, който демонстрира неутралитет. Показва общество, движено от обща съвест.
Но в за къс момент – всичко това рухва .
„ Беше като сън. Много спорен и несъответстващ. Все едно някой е изтрил огромна част от паметта ти. Целият опит от детството и тийнейджърството го няма. Започваш още веднъж живота си на 21-годишна възраст. Ново общество, нови хора, нови правила, нов език. “
Така войната влиза в живота на Рикардо.
Какво е да напуснеш страната си – евентуално вечно и да започнеш живота изначало, какво се случва с него 6 години, откакто идва в България, младият сирийски режисьор споделя за Вдъхновените.
Раната Сирия
Сирия се трансформира в една същинска жива рана. Трагедия, която се разиграва онлайн, пред очите на света. Трагедия, от която едни не съумяват да се спасят. Други – бягат от страната си, като носят мъчителния спомен за нея. И с времето, се учат да живеят с него.
Рикардо си спомня за детството в град Хомс.
„ Сивият “ град. Град, изпълнен и с джамии, и с църкви.
„ В града, където съм роден, има доста малко високи здания. Повечето са до 3 етажа и остарелият град е прочут с черните камъни и алените керемиди по покривите. Много прекрасен контрастност сред черно и алено “, спомня си Рикардо и споделя още: „ Да, градът беше сив, само че на 30 км отвън него стартира да става по-зелено и по-красиво.
Прекарвахме цялото лято на планината, където имаме къща до гората. Тези планини се покриват със сняг до два метра през зимата. Има и река, където се събирахме да пием, да пеем и да свирим музика съвсем всяка вечер. “
Изгубеният парадайс
Днес обаче, за Рикардо това е по-скоро изгубеният парадайс.
Въпреки че и в този парадайс, животът не е бил елементарен. И е имало правила на оцеляване: „ Сирия беше като социалистическа страна. Много тоталитарна. Но хората знаеха по какъв начин да маневрират. Абсолютно всичко съществува на тази част от Земята. Това, което правеше мястото по-красиво, са хората. Много са разнообразни, само че ги движи една обща съвест. “
В тези години той надали е предполагал, че ще се наложи да стартира живота си изначало. В тези времена, той мечтае за изкуство и по-точно – за кино. „ Обичам изкуството, тъй като е различен метод да задаваме въпроси и да отговаряме без думи “, споделя Рикардо. Именно тази обич го води в Ливан, където учи постановка.
„ В началото отидох в Ливан да изучавам, а след това стартира войната в Сирия. Който имаше друго мнение от държавната агитация, беше наказван - употребен като урок пред другите . Излизането през границите беше сполучливо, само че влизането назад е доста рисково “, спомня си Рикардо за метода, по който си потегля от родината.
Попада в България преди 6 години. И не крие, че началото е било доста мъчно. „ Да намеря работа, или другари, или моята среда. Да оцелея без език… “, това са част от провокациите, с които се сблъсква Рикардо първоначално.
Постепенно обаче стартира да се интегрира. „ Малко по малко започвах да виждам приликите сред България и Сирия, и ставах по-спокоен. “ Рикардо обобщава какво прави двете страни близки: „ Новото потомство в двете страни е доста по-умно от остарялото, готово е да задава нови въпроси и не приема опаковани истини. Новото потомство учи без преподавател . “
Рикардо усеща, че се оправя, когато си намира работа и стартира уроците по български език. Благодарен е на преподавателката му по български език, която доста му е помогнала.
Намира вдъхновението в ежедневните обстановки: „ Когато изучавам нещо ново, или когато изсвирвам. Обичам да отивам на тренировките с моят тим по ултимейт фризби. “
Иска да се почувства по-стабилен, с цел да може да помогне на хората към себе си.
Последен взор обратно
Връщаме се още веднъж в детството на Рикардо, който е имал живот, в който всички порти са били отворени.
„ Имах шумно детство, цялостно с живот и хора в близост. Вратите не се заключваха. Винаги имаше посетители и съвсем всяка вечер имаше събитие. Пеене, свирене, филми, литература... у нас или при другари “, спомня си той за Хомс.
Наричат града „ столица на сирийската гражданска война “. Рикардо ни загатва един забавен факт: „ Само в моя квартал има 7 джамии и 7 църкви. Там е живял Св. Мчк. Юлиян Емески, покрай църквата, където Дева Мария е оставила пояса си “, споделя ни младият режисьор.
И с мъка добавя, че въпреки в мястото да има толкоз доста знаци на вярата – нищо не ги е избавило от падащите бомби.
Но всичко това е зад него. Днес, той прави първите си крачки в режисурата. Казва ни: „ Щастието при мен не е обвързвано с мястото. Трудностите са свързани с мястото. Но щом към момента мога да се развъртвам с темпото, което ме задоволява, значи съм благополучен . “
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ