Калин Терзийски: Моите лични данни
Вчера, въврейки си по Графа, обзет от леко, пролетно въодушевление, ненадейно видях Моите персонални данни.
Те стояха до един продавач на обеци и дрънкалки за пиърсинг и разговаряха с него. Самият продавач беше целият надупчен с нитове, капси и пломби; с изключение на по ушите, имаше закачени металически предмети по езика, бузите, носа, веждите и може би даже по клепачите. Моите персонални данни най-нехайно ръкомахаха – евентуално разказваха някаква радостна история на продавача, а той се подсмихваше под тежестта на стоманената си декорация.
Прикрих се до един дребен магазин за парфюм, тъй като не желаех Моите персонални данни да ме видят и да си въобразят, че ги проследявам. Застанах във входа на магазина - полуобърнат към витрината, тъй че да мога да мятам взор през рамо към двамата обсъждащи. Почти незабавно ми направи усещане, че Моите персонални данни се държат, меко казано, непочтено. Те се смееха някак прекомерно кръшно, отмятаха глава и разтърсваха дългата си, чуплива коса предизвикателно. Ръцете им се движеха безкрай, опъваха полата си, приглаждаха блузата върху плоския си стомах, даже от време на време напълно хулигански се плясваха по задника.
Не бях виждал до момента Моите персонални данни да се държат толкоз нахакано и смело. В един момент продавачът на дрънкала за пиърсинг спусна нашарената си с разноцветни мастила ръка към гушата на Моите персонални данни и някак прекомерно по роднински ги погали, потупа ги по бузата... а по-късно и най-нахално ги повлече във вътрешността в магазинчето си.
Цялата ми кръв се качи в главата, блъсна се в темето, направи завой по вертебралните вени и се спусна назад в дясното предсърдие. Боже – споделих си, – какво става!
Гняв изригна в стомаха ми; чак корените на косата ми пламнаха и аз прозорливо сложих на тихия огън дребен котел да стопля вода за чай.
Но, Бога ми, по какъв начин по този начин! – изпищя моят безсънен собственически дух. – Та Моите персонални данни са... Та Моите персонални данни са не-при-кос-новени!
Кой е този безсрамник, който по този начин безсрамно ще им пуска ръка (макар и от кръста нагоре!), ще ги потупва и пощипва..., а най-после ще ги вкарва и в магазинчето си?! Как може такова безсрамие, запитвам аз!
Така крещеше изнервеният гражданин-собственик на персонални данни в мен и очевидно под негово влияние краката ми закрачиха решително към магазинчето за пиърсинг.
На витрината имаше доста прецизен макет на човешка ръка, със свити анонимен пръст и показалец, обграждащи изпружения междинен пръст, който някак неуместно сочеше към мирозданието и почтените му жители. Ръката беше покрита с татуировка, на която имаше надпис Amor vicit omnia (Любовта побеждава всичко), а към надписа бяха изрисувани черепи и рози в равни пропорции. Отворих вратата и уверено влязох вътре.
Вътрешността на магазинчето се оказа меко казано изненадваща. Всъщност самата дума „ магазинче ” се отдръпна от съзнанието ми със плахо скимтене и отстъпи мястото си на думи като „ пантеон ”, „ хале ”, „ паметник ” и „ зала ”. Всъщност аз, успявайки за момент да се абстрахирам от изненадата и изумлението си, регистрирах, че се намирам в голямата зала на Международния съд в Хага.
Стоях в най-ниското, на дребното подиумче, намиращо се в центъра на огромен подиум, в центъра на голямата, амфитеатрална зала. Пред мен, на десетина крачки, се издигаше черна катедра, а зад нея – о, триста дяволи! – стоеше продавачът на пиърсинг, към този момент със напълно друг тип – с роба и перука от овча вълна, а компактно до него – естествено – Моите персонални данни! Те се подсмихваха, само че към този момент някак горделиво, превъзбудено, като за пред публика; в съзнанието ми изплува спомен за запъхтяните лица на състезателките по фигурно пързаляне, сега когато седят на пейката и чакат резултатите от журито.
В първия момент аз изтръпнах, усетих изтощение, зави ми се свят; само че кой знае по какъв начин след две или три дълбоки вдишвания у мен се надигна вълна от любознание. Обзе ме някакво изключително, безгрижно предпочитание да позяпам. Какво пък толкоз? - сподели си тая любопитна част от мен. – Така и по този начин съм попаднал тук, какво ми пука? Защо да не видя, по дяволите, какво става с Моите персонални данни?
Все отново... Все отново това са Моите персонални данни... или най-малко бяха допреди час... Хубави са... Дявол да ги вземе, по никакъв начин не са неприятни тия Мои персонални данни! Каква изящна осанка, какъв строен кръст... Каква закръглена и съблазнителна извивка в егенето...
Я да забележим по какъв начин се разделихме с тях? Я да помисля! Дали не съм ги предизвикал... дали не съм пропуснал нещо? Дали не е имало нещо прикрито сред нас? Което не съм забелязал? И то да е тлеело? И аз да съм ги обидил... наранил с нещо? Или те да са издавали с нещо своето оттегляне от мен... а аз, заплеснат както постоянно и зазяпан по всякакви непознати персонални данни, да не съм отчел това оттегляне? Така си мислех, а тялото ми единствено се придвижи и застана до най-близката до подиума банка, с цел да си почине и да се пооблегне.
Публиката в препълнената зала безшумно шумеше, никой не ми обръщаше внимание, всички погледи бяха вторачени в продавачът на пиърсинг и в Моите персонални данни. Ха, та те в този момент са обществено притежание! – мина светкавична мисъл през главата ми, поспря се в хипоталамуса и се отдръпна някъде зад ухото.
Няма ужасно! – мина след нея мисъл, родена от разсъдъка. – Моите персонални данни не са отговорни пред никого с нищо... и по никакъв метод не могат да ни дискредитират... нито мен, нито себе си!... Та те са едни благопристойни и бих споделил... безукорни персонални данни!
Нали по този начин, благи мои? – чух устата си да шепне: спокоен вик, очевидно ориентиран към тях, към Моите персонални данни, които таман в този миг оправяха късата си пола (отново най-предизвикателно) и се усмихваха необятно на цялата аудитория. Явно осъзнаваха, че провокират у феновете съвсем непристоен интерес.
Изведнъж тълпата притихна, продавачът на пиърсинг, който евентуално, съдейки по маскарадния му костюм, беше арбитър, подвигна ръка и стовари чукче върху катедрата. Моите персонални данни се изпънаха в забележителна поза на горделива суетливост, тишината се сгъсти и стана тържествена, след това даже – леко виолетова, а съдията (допреди малко – татуиран продавач) заприказва:
- Здравейте, драги фенове, през днешния ден ще приказваме по една тематика, по която доста се приказва в последно време...ще приказваме за отбраната на Личните данни, какво значи това и кой има потребност от тоя целия медиен звук. Аз съм Горан Благоев, а вие сте с предаването...
Тук в момент сърцето ми заби ускорено, ушите ми забучаха, аз сложих до тях дребен преносим децибелметър и открих, че шумят с към 107 децибела, което се доближаваше до границата на допустимото от закона, след това с изпитание на волята се овладях и вперих взор в някогашния продавач на пиърсинг и сегашен арбитър. И фактически – той беше не различен, а водещият на религиозни излъчвания Горан Благоев, а катедрата беше най-обикновен мебел от телевизионно студио – сивкав на цвят, смахнат и неуместен, а върху него се мъдреше и чаша за чай с логото на предаването. Концентрирах се върху логото и с изпитание прочетох.
Там пишеше На кафе.
Дяволите да ме вземат!
Та от кой момент Горан Благоев се е трансформирал в Гала и води На кафе? И къде изчезна съдът в Хага? Да не се е преместил в Хале?
Такива мисли се завъртяха като полудял рояк пчели в главата ми, до момента в който един възрастен пчелар одимяваше с подпалени конски фъшкии кошера им.
Но ето - в един момент се чу още веднъж тежкият, интензивен хилядократно глас на водещия: " Днес в студиото съм поканил Личните данни на Калин Николов Терзийски, роден в град София, ЕГН 700322... "
Стоп! – застрашителен вик разцепи залата и тя падна на две страни и се отърколи. Като тиква разсечена с лопата на две – помислих си и в това време занемях. Моите персонални данни бяха излезли крачка напред и гледаха със железен, нетърпящ никакво несъгласие взор ту водещия, ту публиката.
– Не ви разрешавам да ме разкривате! Не и обществено! – извисиха гласа си до болежка Моите персонални данни, а аз въображаемо, надълбоко в себе си, заръкоплясках.
Следва продължение.
Те стояха до един продавач на обеци и дрънкалки за пиърсинг и разговаряха с него. Самият продавач беше целият надупчен с нитове, капси и пломби; с изключение на по ушите, имаше закачени металически предмети по езика, бузите, носа, веждите и може би даже по клепачите. Моите персонални данни най-нехайно ръкомахаха – евентуално разказваха някаква радостна история на продавача, а той се подсмихваше под тежестта на стоманената си декорация.
Прикрих се до един дребен магазин за парфюм, тъй като не желаех Моите персонални данни да ме видят и да си въобразят, че ги проследявам. Застанах във входа на магазина - полуобърнат към витрината, тъй че да мога да мятам взор през рамо към двамата обсъждащи. Почти незабавно ми направи усещане, че Моите персонални данни се държат, меко казано, непочтено. Те се смееха някак прекомерно кръшно, отмятаха глава и разтърсваха дългата си, чуплива коса предизвикателно. Ръцете им се движеха безкрай, опъваха полата си, приглаждаха блузата върху плоския си стомах, даже от време на време напълно хулигански се плясваха по задника.
Не бях виждал до момента Моите персонални данни да се държат толкоз нахакано и смело. В един момент продавачът на дрънкала за пиърсинг спусна нашарената си с разноцветни мастила ръка към гушата на Моите персонални данни и някак прекомерно по роднински ги погали, потупа ги по бузата... а по-късно и най-нахално ги повлече във вътрешността в магазинчето си.
Цялата ми кръв се качи в главата, блъсна се в темето, направи завой по вертебралните вени и се спусна назад в дясното предсърдие. Боже – споделих си, – какво става!
Гняв изригна в стомаха ми; чак корените на косата ми пламнаха и аз прозорливо сложих на тихия огън дребен котел да стопля вода за чай.
Но, Бога ми, по какъв начин по този начин! – изпищя моят безсънен собственически дух. – Та Моите персонални данни са... Та Моите персонални данни са не-при-кос-новени!
Кой е този безсрамник, който по този начин безсрамно ще им пуска ръка (макар и от кръста нагоре!), ще ги потупва и пощипва..., а най-после ще ги вкарва и в магазинчето си?! Как може такова безсрамие, запитвам аз!
Така крещеше изнервеният гражданин-собственик на персонални данни в мен и очевидно под негово влияние краката ми закрачиха решително към магазинчето за пиърсинг.
На витрината имаше доста прецизен макет на човешка ръка, със свити анонимен пръст и показалец, обграждащи изпружения междинен пръст, който някак неуместно сочеше към мирозданието и почтените му жители. Ръката беше покрита с татуировка, на която имаше надпис Amor vicit omnia (Любовта побеждава всичко), а към надписа бяха изрисувани черепи и рози в равни пропорции. Отворих вратата и уверено влязох вътре.
Вътрешността на магазинчето се оказа меко казано изненадваща. Всъщност самата дума „ магазинче ” се отдръпна от съзнанието ми със плахо скимтене и отстъпи мястото си на думи като „ пантеон ”, „ хале ”, „ паметник ” и „ зала ”. Всъщност аз, успявайки за момент да се абстрахирам от изненадата и изумлението си, регистрирах, че се намирам в голямата зала на Международния съд в Хага.
Стоях в най-ниското, на дребното подиумче, намиращо се в центъра на огромен подиум, в центъра на голямата, амфитеатрална зала. Пред мен, на десетина крачки, се издигаше черна катедра, а зад нея – о, триста дяволи! – стоеше продавачът на пиърсинг, към този момент със напълно друг тип – с роба и перука от овча вълна, а компактно до него – естествено – Моите персонални данни! Те се подсмихваха, само че към този момент някак горделиво, превъзбудено, като за пред публика; в съзнанието ми изплува спомен за запъхтяните лица на състезателките по фигурно пързаляне, сега когато седят на пейката и чакат резултатите от журито.
В първия момент аз изтръпнах, усетих изтощение, зави ми се свят; само че кой знае по какъв начин след две или три дълбоки вдишвания у мен се надигна вълна от любознание. Обзе ме някакво изключително, безгрижно предпочитание да позяпам. Какво пък толкоз? - сподели си тая любопитна част от мен. – Така и по този начин съм попаднал тук, какво ми пука? Защо да не видя, по дяволите, какво става с Моите персонални данни?
Все отново... Все отново това са Моите персонални данни... или най-малко бяха допреди час... Хубави са... Дявол да ги вземе, по никакъв начин не са неприятни тия Мои персонални данни! Каква изящна осанка, какъв строен кръст... Каква закръглена и съблазнителна извивка в егенето...
Я да забележим по какъв начин се разделихме с тях? Я да помисля! Дали не съм ги предизвикал... дали не съм пропуснал нещо? Дали не е имало нещо прикрито сред нас? Което не съм забелязал? И то да е тлеело? И аз да съм ги обидил... наранил с нещо? Или те да са издавали с нещо своето оттегляне от мен... а аз, заплеснат както постоянно и зазяпан по всякакви непознати персонални данни, да не съм отчел това оттегляне? Така си мислех, а тялото ми единствено се придвижи и застана до най-близката до подиума банка, с цел да си почине и да се пооблегне.
Публиката в препълнената зала безшумно шумеше, никой не ми обръщаше внимание, всички погледи бяха вторачени в продавачът на пиърсинг и в Моите персонални данни. Ха, та те в този момент са обществено притежание! – мина светкавична мисъл през главата ми, поспря се в хипоталамуса и се отдръпна някъде зад ухото.
Няма ужасно! – мина след нея мисъл, родена от разсъдъка. – Моите персонални данни не са отговорни пред никого с нищо... и по никакъв метод не могат да ни дискредитират... нито мен, нито себе си!... Та те са едни благопристойни и бих споделил... безукорни персонални данни!
Нали по този начин, благи мои? – чух устата си да шепне: спокоен вик, очевидно ориентиран към тях, към Моите персонални данни, които таман в този миг оправяха късата си пола (отново най-предизвикателно) и се усмихваха необятно на цялата аудитория. Явно осъзнаваха, че провокират у феновете съвсем непристоен интерес.
Изведнъж тълпата притихна, продавачът на пиърсинг, който евентуално, съдейки по маскарадния му костюм, беше арбитър, подвигна ръка и стовари чукче върху катедрата. Моите персонални данни се изпънаха в забележителна поза на горделива суетливост, тишината се сгъсти и стана тържествена, след това даже – леко виолетова, а съдията (допреди малко – татуиран продавач) заприказва:
- Здравейте, драги фенове, през днешния ден ще приказваме по една тематика, по която доста се приказва в последно време...ще приказваме за отбраната на Личните данни, какво значи това и кой има потребност от тоя целия медиен звук. Аз съм Горан Благоев, а вие сте с предаването...
Тук в момент сърцето ми заби ускорено, ушите ми забучаха, аз сложих до тях дребен преносим децибелметър и открих, че шумят с към 107 децибела, което се доближаваше до границата на допустимото от закона, след това с изпитание на волята се овладях и вперих взор в някогашния продавач на пиърсинг и сегашен арбитър. И фактически – той беше не различен, а водещият на религиозни излъчвания Горан Благоев, а катедрата беше най-обикновен мебел от телевизионно студио – сивкав на цвят, смахнат и неуместен, а върху него се мъдреше и чаша за чай с логото на предаването. Концентрирах се върху логото и с изпитание прочетох.
Там пишеше На кафе.
Дяволите да ме вземат!
Та от кой момент Горан Благоев се е трансформирал в Гала и води На кафе? И къде изчезна съдът в Хага? Да не се е преместил в Хале?
Такива мисли се завъртяха като полудял рояк пчели в главата ми, до момента в който един възрастен пчелар одимяваше с подпалени конски фъшкии кошера им.
Но ето - в един момент се чу още веднъж тежкият, интензивен хилядократно глас на водещия: " Днес в студиото съм поканил Личните данни на Калин Николов Терзийски, роден в град София, ЕГН 700322... "
Стоп! – застрашителен вик разцепи залата и тя падна на две страни и се отърколи. Като тиква разсечена с лопата на две – помислих си и в това време занемях. Моите персонални данни бяха излезли крачка напред и гледаха със железен, нетърпящ никакво несъгласие взор ту водещия, ту публиката.
– Не ви разрешавам да ме разкривате! Не и обществено! – извисиха гласа си до болежка Моите персонални данни, а аз въображаемо, надълбоко в себе си, заръкоплясках.
Следва продължение.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ