Как САЩ почти пратиха хора до Венера
Възможностите, предоставени от Saturn V били огромни и още от средата на 60-те години американците почнали да обмислят по какъв начин да бъдат оползотворени те. Била основана програмата Apollo Applications Program, в която шефовете в НАСА трябвали да създадат своите оферти, които по късно да бъдат показани на политиците. Оформили се няколко съществени концепции.
Една от вариантите включвала построяването на дребна база на Луната, в която хората можели да останат над 100 дни или даже половин година.
Другата съществена идея била обвързвана с изпращането на екип от 3-ма индивида в орбита към Венера.
Идеята била много забавна, като изстрелването било планувано за 31 октомври 1973 година, Венера щяла да бъде достигната на 3 март 1974 година, а екипажът трябвало да се завърне на Земята на 1 декември 1974 година
За задачата, в резервоара на третата степен на Saturn V щели да бъдат включени интериорни решения, които да не заемат доста място, само че на процедура да разрешат живот в резервоара. Тези уреди и " мебели " щели да бъдат потопени в гориво, откакто резервоарът се напълнел, само че при излитането то щяло да се изхаби, а екипажът да употребява свободното пространство.
НАСА решила, че останалия в резервоара течен водород можел елементарно да се изхвърли в галактическия вакум, като единственото, което трябвало да се регистрира било дали течният водород би развалил потопената в него екипировка.
Друга специфичност на задачата била, че над резервоара щяло да има адаптер, само че галактическият транспортен съд Apollo щял да е ситуиран с лице, а не с тил към този адаптер.
Това било належащо, с цел да може структура на галактическия транспортен съд да има мотори и в долния, и в горния край, което щяло да улесни позиционирането или спасяването при повреда или отвод на един от моторите.
Мисията и съставящите я техническите детайли били изпипани от НАСА, като с изключение на значима пропагандна победа - първите хора в орбита към друга планета, астронавтите на борда на галактическия транспортен съд щели да създадат голям брой наблюдения и фотоси на най-близката до нас планета.
Космическият транспортен съд щял да прекара 2 седмици в орбита към Венера и да мери в детайли състава на нейната атмосфера и повърхнина. Освен това тъкмо по това време Меркурий щял да е покрай Венера и астронавтите щели да създадат наблюдения и над най-близката до Слънцето планета.
От значение за НАСА било и изпробването в живи условия на галактически транспортен съд, придвижващ се в междупланетното пространство.
След като Нийл Армстронг стъпил на Луната през 1969 година, а Съединени американски щати подсигурили съществено количество авторитет и пропагандно превъзходство, ползата към полетите отвън земната орбита почнал да понижава.
В разследване на това бюджетът на НАСА почнал да се свива, а организацията трябвало да се откаже от всичките планувани след 1973 година полети на свръх-тежката ракета Saturn V. Тъй като били нужни най-малко две изстрелвания на ракетата, с цел да могат да се проведат проби на конфигурацията на галактическия транспортен съд, то НАСА зачеркнала плана.
Последният полет на Saturn V бил употребен за изстрелване на галактическата станция Skylab, а по-късно средствата били трансферирани към създаването на галактическата совалка.
За разлика от Saturn V тя можела да се употребява доста по-активно, а военното и приложение - най-вече в разполагането на секретни спътници, било незаменимо за Съединени американски щати.
За жал, крайните сметки демонстрират, че създаването, основаването и изстрелването на флотилията от совалки излязло прекомерно скъпо. Совалките не можели да реализират полети до други планети или до Луната, а поради двете съдбовни произшествия - те се оказали най-смъртоносният галактически уред, създаван в миналото. Днес мнозина анализатори показват, че планът за американска совалка е една от аргументите през днешния ден към момента да не сме посетили Марс или да нямаме бази на Луната.
Една от вариантите включвала построяването на дребна база на Луната, в която хората можели да останат над 100 дни или даже половин година.
Другата съществена идея била обвързвана с изпращането на екип от 3-ма индивида в орбита към Венера.
Идеята била много забавна, като изстрелването било планувано за 31 октомври 1973 година, Венера щяла да бъде достигната на 3 март 1974 година, а екипажът трябвало да се завърне на Земята на 1 декември 1974 година
За задачата, в резервоара на третата степен на Saturn V щели да бъдат включени интериорни решения, които да не заемат доста място, само че на процедура да разрешат живот в резервоара. Тези уреди и " мебели " щели да бъдат потопени в гориво, откакто резервоарът се напълнел, само че при излитането то щяло да се изхаби, а екипажът да употребява свободното пространство.
НАСА решила, че останалия в резервоара течен водород можел елементарно да се изхвърли в галактическия вакум, като единственото, което трябвало да се регистрира било дали течният водород би развалил потопената в него екипировка.
Друга специфичност на задачата била, че над резервоара щяло да има адаптер, само че галактическият транспортен съд Apollo щял да е ситуиран с лице, а не с тил към този адаптер.
Това било належащо, с цел да може структура на галактическия транспортен съд да има мотори и в долния, и в горния край, което щяло да улесни позиционирането или спасяването при повреда или отвод на един от моторите.
Мисията и съставящите я техническите детайли били изпипани от НАСА, като с изключение на значима пропагандна победа - първите хора в орбита към друга планета, астронавтите на борда на галактическия транспортен съд щели да създадат голям брой наблюдения и фотоси на най-близката до нас планета.
Космическият транспортен съд щял да прекара 2 седмици в орбита към Венера и да мери в детайли състава на нейната атмосфера и повърхнина. Освен това тъкмо по това време Меркурий щял да е покрай Венера и астронавтите щели да създадат наблюдения и над най-близката до Слънцето планета.
От значение за НАСА било и изпробването в живи условия на галактически транспортен съд, придвижващ се в междупланетното пространство.
След като Нийл Армстронг стъпил на Луната през 1969 година, а Съединени американски щати подсигурили съществено количество авторитет и пропагандно превъзходство, ползата към полетите отвън земната орбита почнал да понижава.
В разследване на това бюджетът на НАСА почнал да се свива, а организацията трябвало да се откаже от всичките планувани след 1973 година полети на свръх-тежката ракета Saturn V. Тъй като били нужни най-малко две изстрелвания на ракетата, с цел да могат да се проведат проби на конфигурацията на галактическия транспортен съд, то НАСА зачеркнала плана.
Последният полет на Saturn V бил употребен за изстрелване на галактическата станция Skylab, а по-късно средствата били трансферирани към създаването на галактическата совалка.
За разлика от Saturn V тя можела да се употребява доста по-активно, а военното и приложение - най-вече в разполагането на секретни спътници, било незаменимо за Съединени американски щати.
За жал, крайните сметки демонстрират, че създаването, основаването и изстрелването на флотилията от совалки излязло прекомерно скъпо. Совалките не можели да реализират полети до други планети или до Луната, а поради двете съдбовни произшествия - те се оказали най-смъртоносният галактически уред, създаван в миналото. Днес мнозина анализатори показват, че планът за американска совалка е една от аргументите през днешния ден към момента да не сме посетили Марс или да нямаме бази на Луната.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ