Всеки вече е социалист. Но не и партиец
Възходът на международната десница, олицетворявана от Тръмп; съпроводена от европейската й посестрима, фокусирана в триото МММ (Меркел-Макрон-Мей), а също и от българския й вид „ Борисов 3.0 + Оперативна програма “, илюстрират един простоват факт. А точно, че „ социализмът е мъртъв “, както настояват неолибералите.
Дали в действителност социализмът е мъртвец, сянка от предишното, нещо като Хеопсовата пирамида или наклонената кула в Пиза, които всички гледат с учудване?
Неолибералите (да не се бъркат с либералите в Америка), следвайки логиката на тяхната библия, написана от пророците им Хайек, Мизес и Фридман, подчертават върху „ свободата на личността “, „ свободата на пазара “, „ частната самодейност “, „ икономическия напредък “, „ демокрацията “. В центъра на вселената им стои „ Аз “, „ частната благосъстоятелност “ и цифрата 1.
Социалистите, от Сандърс до Корбин, без да слагат под подозрение „ свободата “, правят оценка като основни и други обстоятелства: „ обществото е система “, още по-точно, подсистема на суперсистемата „ природа – стопанска система – общество – персона “. Затова у тях природата е общо богатство (обща, в смисъл на общо обитание и за всички живи същества; и за бъдещите поколения), стопанската система би трябвало да бъде всепроникваща като резултати (справедливи и солидарни); обществото следва да е демократично и солидарно, а общото развиване би трябвало да води до развиването на всеки жител. Затова социалистите подчертават върху „ систематичното развиване “, „ общото съдействие “, „ равенството на достъпа “, „ солидарността “, „ справедливостта “, „ икономическото развиване “ (растежът не постоянно е развитие), „ консенсуса “ (а не върху аритметиката на изборите). В центъра на вселената им стоят: „ Ние “, „ общите богатства “, цифрата ∞.
Образно казано, неолибералите са нещо като Клавдий Птолемей, в чиято система централно място заема „ частникът “, а социалистите – като Николай Коперник, в центъра на която система е „ общото богатство “.
Затова твърдим, че през днешния ден всеки (вярва или не вярва) е социалист! Доказателства – колкото желаете:
Погледнете да вземем за пример, отношението на модерния обществен човек към природата. Местообитание или хабитат (от латински in inhabitas) е естествената околна среда, в която индивидите от един съответен тип или популация живеят, само че хабитатът зависи от господстващите възгледи на публичния строй. Преди време хората си фантазираха че са „ господари на природата “, или (в по-тесен неолиберален смисъл), че природата е просто парче, запас на частника за неговата „ лична “ икономическа система, ориентирана съм „ неограничен “ стопански напредък и облага. Демодираният човек ще „ усвои “ парковете и междублоковите пространства в София, с цел да издигне следващия противен небостъргач; ще „ усвои “ крайбрежието на Черно море, с цел да си печели посредством продажба на шумотевица, вакханалия и простотия; ще „ усвои “ следващия еврофонд, като бутне на корумпирания политик. Колкото и да не желае Тръмп да признае, че климатичните промени са убийствени, „ Катрин “ и „ Ирма “ му припомнят, че това е тъкмо по този начин.
Обратно, модерният човек осъзнава, че всяко влияние на стопанската система и обществото може да има пагубни последствия върху природата; а самата природа, повредена от индивида, може да има смъртоносни последствия върху самия човек. Затова той я „ социализира “ и дава нужната независимост (в нужните пропорции) както на самата себе си, по този начин и на обществото, с цел да се възползва от богатствата й и последният жител. Нещо неприятно от „ общото богатство “, което слага рамки на „ частната “ независимост? Ако вълците (заедно) могат да трансформират реките, в случай че китовете и делфините (заедно) „ стопанисват “ общите морета и океани, в случай че дърветата (заедно) в амазонската джунгла сами си вършат облаци и дъжд преди да е настъпил дъждовният сезон, какво по-естествено има от това, хората (заедно) да стопанисват общата природа? Нали в случай че моят автомобил без катализатор унищожава околната среда, ще пострадвам освен аз – притежателят – само че и всички?
Какво следим в стопанската система на днешния световен свят?
Принципите, съгласно които „ свободната ръка на пазара “ е панацея за всички „ заболявания “ на актуалното „ пазарно “ общество, от дълго време скрибуцат дотолкоз, че даже мейнстримските икономисти към този момент не смеят намерено да ги проповядват. Да си напомним, че в годините след първия стадий на световната икономическа рецесия от 2008 година най-развитите индустриални страни тихомълком наляха трилиони (1 трлн. =1000 млрд.) долари, евро, йени и юани в спасяването на своите стопанства, които необичайно за какво не пожелаха да се „ саморегулират “ и „ цивилизовано “ да изхвърлят от пазара неефективно функциониращите си субекти! Наложи се обществото да покрива (някой питал ли го е дали го желае?!) загубите на безчет „ почтени частници “ (най-вече от финансовия бранш, само че не само), които внезапно заговориха за взаимност и за нужда от държавна интервенция. А съгласно общоприетата идеология, която интензивно се преподаваше в университетите единствено няколко години преди този момент, същата тази страна трябваше да бъде само „ нощен пазач “, охраняващ бизнесите на „ свръхпредприемчивите “ капиталисти, които в годините на подем на западния капитализъм след капитулацията на източния блок в Третата международна война изрично не желаеха „ някой да им се меси в активността “!
Впрочем, за какво да вървим толкоз надалеч? За всеки българин е христоматийна истина, че в случай че нашенска компания не е на държавното кранче посредством „ продобиване “ (най-често – корупционно) на публични или европейски фондове (и едните, и другите – с общи средства от данъкоплатците!), то дните й са преброени. Задаваме си резонния въпрос, а за какво тогава са ни нужни частни бизнесмени, откакто за своето оцеляване те напълно ще разчитат на нашите публични и европейски средства, и какъв е казусът същите осъществени от тях функционалности да се извършват от публични структури, които от горната страна на всичко биха отчитали колосални икономии от мащаба, поради доста по-широкото пространство, на което разгръщат активността си. Дали има „ социализъм “ в сходна логичност на разсъждения?
За всеки реалистично мислещ икономист актуалният модел на световен капитализъм, черпещ ресурсите си за напредък по пътя на екстензивната динамичност, е достигнал тавана на своите благоприятни условия за прогресивно придвижване напред и нагоре. В актуалните условия на обърканост, дали го желаеме или не, ще се наложи освен теоретично да възприемем, само че и да претворим на процедура общочовешките правила за обществена правдивост и взаимност, които някои назовават социализъм (но пък други одобряват тази концепция за артикул на разнообразни религиозни идеологии).
Че светът е какoфоничен точно заради вероучението на неолибералната религиозна фракция, е повече от явно. Кое е по-печелившо: развъждането на три деца или продажбата на три бойни самолета? Кое е в центъра на напъните на частника: да изтръгне колкото може повече облага, намалявайки относителния дял на работната заплата в добавената стойност, или да съблюдава правилото „ от всекиму съгласно качествата, всекиму съгласно труда “? Кое е по-добро общество: това, в което има възходящо неравноправие, или това, което има все по-голямо тъждество? И тъй наречените Затова множеството хора са по убеждения „ леви “ и „ социалисти “, дори да не го знаят или да не го споделят намерено. Ако не се досещаме че има гравитация, тя ще изчезне ли?
Но за какво, в случай че в съвсем всички страни по света са налице социалистически партии, множеството гласоподаватели (по дух социалисти) не са членове на социалистическа партия или не поддържат такава партия на изборите?! Защо и в България Българска социалистическа партия и спътниците й не печелят елементарно избори?
Причините може да се концентрират в три направления.
Първо, въпреки че социалистическите партии имат мощен изборен капацитет, публичното доверие в тях остава обичайно ниско. Основни фактори за това са както неразбираемата трактовка на концепцията за съвременен социализъм, по този начин и одесняването, корумпирането и обуржоазяването на „ левите “ елити. Вижте да вземем за пример, българската процедура: плосък налог, признат от ръководещите социалисти; присъединяване в корумпирани ръководства със мощен мирис на нечистоплътност; глутници от олигарси и „ наследствени “ партийци в централата и Народното събрание.
Второ, мощен звук и пукотевица по ръководещите „ десни “, само че мъчно разработващи и убеждаващи с нови „ леви “ хрумвания и планове. Българска социалистическа партия постоянно наподобява повече на партия „ Анти-ГЕРБ “, в сравнение с партия на модерния социализъм. Да си критикуващ, не значи че си постоянно по-умен. На умния човек мълчанието му пасва като ръкавица. Освен това, Българска социалистическа партия дори когато печели, по-късно излъчва сигнали на изгубил. Така да вземем за пример, дори при сякаш „ извоювано “ президентство, ролята на „ острие “ се отрежда (само от време на време) на вицето.
Трето, дефицитът на водачи. Оскъдицата на интелектуална база – в някои социалистически партии – разрешава от време на време отпред да застават персони, които не се трансформират във водачи и водачи. Началникът има една глава и две ръце, които не стигат за нищо; водачът има една глава, само че има към себе си главите на 100 интелектуалци и хиляди ръце на почитателите си. Обратно казано, Маркс и Енгелс имат 50 дебели тома събрани съчинения, които се учат и сега; някои от сегашните социалистически водачи издават брошурки, в които изясняват „ за какво са социалисти “, само че не могат да напишат и една монография, с която да убеждават другите.
Заключение: когато лявата концепция е справедлива нужда на развиването, или тя ще проникне в мозъка и тъканта на ръководещата система, или нещата ще стават от зле по-зле.
Дали в действителност социализмът е мъртвец, сянка от предишното, нещо като Хеопсовата пирамида или наклонената кула в Пиза, които всички гледат с учудване?
Неолибералите (да не се бъркат с либералите в Америка), следвайки логиката на тяхната библия, написана от пророците им Хайек, Мизес и Фридман, подчертават върху „ свободата на личността “, „ свободата на пазара “, „ частната самодейност “, „ икономическия напредък “, „ демокрацията “. В центъра на вселената им стои „ Аз “, „ частната благосъстоятелност “ и цифрата 1.
Социалистите, от Сандърс до Корбин, без да слагат под подозрение „ свободата “, правят оценка като основни и други обстоятелства: „ обществото е система “, още по-точно, подсистема на суперсистемата „ природа – стопанска система – общество – персона “. Затова у тях природата е общо богатство (обща, в смисъл на общо обитание и за всички живи същества; и за бъдещите поколения), стопанската система би трябвало да бъде всепроникваща като резултати (справедливи и солидарни); обществото следва да е демократично и солидарно, а общото развиване би трябвало да води до развиването на всеки жител. Затова социалистите подчертават върху „ систематичното развиване “, „ общото съдействие “, „ равенството на достъпа “, „ солидарността “, „ справедливостта “, „ икономическото развиване “ (растежът не постоянно е развитие), „ консенсуса “ (а не върху аритметиката на изборите). В центъра на вселената им стоят: „ Ние “, „ общите богатства “, цифрата ∞.
Образно казано, неолибералите са нещо като Клавдий Птолемей, в чиято система централно място заема „ частникът “, а социалистите – като Николай Коперник, в центъра на която система е „ общото богатство “.
Затова твърдим, че през днешния ден всеки (вярва или не вярва) е социалист! Доказателства – колкото желаете:
Погледнете да вземем за пример, отношението на модерния обществен човек към природата. Местообитание или хабитат (от латински in inhabitas) е естествената околна среда, в която индивидите от един съответен тип или популация живеят, само че хабитатът зависи от господстващите възгледи на публичния строй. Преди време хората си фантазираха че са „ господари на природата “, или (в по-тесен неолиберален смисъл), че природата е просто парче, запас на частника за неговата „ лична “ икономическа система, ориентирана съм „ неограничен “ стопански напредък и облага. Демодираният човек ще „ усвои “ парковете и междублоковите пространства в София, с цел да издигне следващия противен небостъргач; ще „ усвои “ крайбрежието на Черно море, с цел да си печели посредством продажба на шумотевица, вакханалия и простотия; ще „ усвои “ следващия еврофонд, като бутне на корумпирания политик. Колкото и да не желае Тръмп да признае, че климатичните промени са убийствени, „ Катрин “ и „ Ирма “ му припомнят, че това е тъкмо по този начин.
Обратно, модерният човек осъзнава, че всяко влияние на стопанската система и обществото може да има пагубни последствия върху природата; а самата природа, повредена от индивида, може да има смъртоносни последствия върху самия човек. Затова той я „ социализира “ и дава нужната независимост (в нужните пропорции) както на самата себе си, по този начин и на обществото, с цел да се възползва от богатствата й и последният жител. Нещо неприятно от „ общото богатство “, което слага рамки на „ частната “ независимост? Ако вълците (заедно) могат да трансформират реките, в случай че китовете и делфините (заедно) „ стопанисват “ общите морета и океани, в случай че дърветата (заедно) в амазонската джунгла сами си вършат облаци и дъжд преди да е настъпил дъждовният сезон, какво по-естествено има от това, хората (заедно) да стопанисват общата природа? Нали в случай че моят автомобил без катализатор унищожава околната среда, ще пострадвам освен аз – притежателят – само че и всички?
Какво следим в стопанската система на днешния световен свят?
Принципите, съгласно които „ свободната ръка на пазара “ е панацея за всички „ заболявания “ на актуалното „ пазарно “ общество, от дълго време скрибуцат дотолкоз, че даже мейнстримските икономисти към този момент не смеят намерено да ги проповядват. Да си напомним, че в годините след първия стадий на световната икономическа рецесия от 2008 година най-развитите индустриални страни тихомълком наляха трилиони (1 трлн. =1000 млрд.) долари, евро, йени и юани в спасяването на своите стопанства, които необичайно за какво не пожелаха да се „ саморегулират “ и „ цивилизовано “ да изхвърлят от пазара неефективно функциониращите си субекти! Наложи се обществото да покрива (някой питал ли го е дали го желае?!) загубите на безчет „ почтени частници “ (най-вече от финансовия бранш, само че не само), които внезапно заговориха за взаимност и за нужда от държавна интервенция. А съгласно общоприетата идеология, която интензивно се преподаваше в университетите единствено няколко години преди този момент, същата тази страна трябваше да бъде само „ нощен пазач “, охраняващ бизнесите на „ свръхпредприемчивите “ капиталисти, които в годините на подем на западния капитализъм след капитулацията на източния блок в Третата международна война изрично не желаеха „ някой да им се меси в активността “!
Впрочем, за какво да вървим толкоз надалеч? За всеки българин е христоматийна истина, че в случай че нашенска компания не е на държавното кранче посредством „ продобиване “ (най-често – корупционно) на публични или европейски фондове (и едните, и другите – с общи средства от данъкоплатците!), то дните й са преброени. Задаваме си резонния въпрос, а за какво тогава са ни нужни частни бизнесмени, откакто за своето оцеляване те напълно ще разчитат на нашите публични и европейски средства, и какъв е казусът същите осъществени от тях функционалности да се извършват от публични структури, които от горната страна на всичко биха отчитали колосални икономии от мащаба, поради доста по-широкото пространство, на което разгръщат активността си. Дали има „ социализъм “ в сходна логичност на разсъждения?
За всеки реалистично мислещ икономист актуалният модел на световен капитализъм, черпещ ресурсите си за напредък по пътя на екстензивната динамичност, е достигнал тавана на своите благоприятни условия за прогресивно придвижване напред и нагоре. В актуалните условия на обърканост, дали го желаеме или не, ще се наложи освен теоретично да възприемем, само че и да претворим на процедура общочовешките правила за обществена правдивост и взаимност, които някои назовават социализъм (но пък други одобряват тази концепция за артикул на разнообразни религиозни идеологии).
Че светът е какoфоничен точно заради вероучението на неолибералната религиозна фракция, е повече от явно. Кое е по-печелившо: развъждането на три деца или продажбата на три бойни самолета? Кое е в центъра на напъните на частника: да изтръгне колкото може повече облага, намалявайки относителния дял на работната заплата в добавената стойност, или да съблюдава правилото „ от всекиму съгласно качествата, всекиму съгласно труда “? Кое е по-добро общество: това, в което има възходящо неравноправие, или това, което има все по-голямо тъждество? И тъй наречените Затова множеството хора са по убеждения „ леви “ и „ социалисти “, дори да не го знаят или да не го споделят намерено. Ако не се досещаме че има гравитация, тя ще изчезне ли?
Но за какво, в случай че в съвсем всички страни по света са налице социалистически партии, множеството гласоподаватели (по дух социалисти) не са членове на социалистическа партия или не поддържат такава партия на изборите?! Защо и в България Българска социалистическа партия и спътниците й не печелят елементарно избори?
Причините може да се концентрират в три направления.
Първо, въпреки че социалистическите партии имат мощен изборен капацитет, публичното доверие в тях остава обичайно ниско. Основни фактори за това са както неразбираемата трактовка на концепцията за съвременен социализъм, по този начин и одесняването, корумпирането и обуржоазяването на „ левите “ елити. Вижте да вземем за пример, българската процедура: плосък налог, признат от ръководещите социалисти; присъединяване в корумпирани ръководства със мощен мирис на нечистоплътност; глутници от олигарси и „ наследствени “ партийци в централата и Народното събрание.
Второ, мощен звук и пукотевица по ръководещите „ десни “, само че мъчно разработващи и убеждаващи с нови „ леви “ хрумвания и планове. Българска социалистическа партия постоянно наподобява повече на партия „ Анти-ГЕРБ “, в сравнение с партия на модерния социализъм. Да си критикуващ, не значи че си постоянно по-умен. На умния човек мълчанието му пасва като ръкавица. Освен това, Българска социалистическа партия дори когато печели, по-късно излъчва сигнали на изгубил. Така да вземем за пример, дори при сякаш „ извоювано “ президентство, ролята на „ острие “ се отрежда (само от време на време) на вицето.
Трето, дефицитът на водачи. Оскъдицата на интелектуална база – в някои социалистически партии – разрешава от време на време отпред да застават персони, които не се трансформират във водачи и водачи. Началникът има една глава и две ръце, които не стигат за нищо; водачът има една глава, само че има към себе си главите на 100 интелектуалци и хиляди ръце на почитателите си. Обратно казано, Маркс и Енгелс имат 50 дебели тома събрани съчинения, които се учат и сега; някои от сегашните социалистически водачи издават брошурки, в които изясняват „ за какво са социалисти “, само че не могат да напишат и една монография, с която да убеждават другите.
Заключение: когато лявата концепция е справедлива нужда на развиването, или тя ще проникне в мозъка и тъканта на ръководещата система, или нещата ще стават от зле по-зле.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ