#ОстанетеСиВкъщи: Любимите книги на Палми Ранчев
Във времена на обществена изолираност поради пандемията от новия ковид, стартираме #ОстанетеСиВкъщи поредност с известни български актьори - писатели, поети, музиканти, режисьори и артисти, които ще показват обичаните си книги, филми и музика. Така че всеки да може да им се наслаждения - освен по време на самоизолирането у дома, само че и постоянно да може да намира ентусиазъм в тях.
Първият посетител в новата графа #ОстанетеСиВкъщи е Палми Ранчев - стихотворец, белетрист, сценарист, играч и треньор по бокс, роден в София на 9 февруари 1950 година Става младежки народен първенец по бокс през 1966 година, а три години по-късно - трети при мъжете. Завършва ВИФ (сега НСА) със компетентност бокс, като тренира още таекуондо и карате.
На 31 години към този момент е заслужил треньор, става треньор в " Олимпийски очаквания " и националните тимове за мъже и юноши. Треньор е и на националния тим на Ирак преди интервенция " Пустинна стихия ". Колоритна като разказите му е ориста на Палми Ранчев, който е бил също притежател на кафене и игрална зала, шеф на вестник, сценарист, ефирен водещ и… незает.
Палми написа лирика, разкази и романи (не пропускайте " Малко шанс за по-късно " и " Анонимни снайперисти " ), член е на Сдружението на български писатели и притежател на няколко литературни награди. През последните години Палми Ранчев живее най-вече в испанския град Барселона. И през днешния ден го откриваме там, с цел да ни опише за обичаните си книги.
Основното, което върша през тези дни и нощи на изолираност – непрекъснато стоене у дома, накъсано от едно-две излизания до магазина – е четенето на книги. Признавам, че от време на време добавям и къса обиколка в квартала, навел гузно глава, и поради неналичието на други хора по улиците, а и тъй като не съм издържал на изкушението да наруша възбраната. Страшно ми липсват свободното шляене и бягането край морето. Но книгите във време, когато непрекъснато се приказва за заболели и умрели, за нарушение на човешки права и отговорности от ръководещите, са по-сигурното място. Помагат ми да посрещна във фотьойла идващите няколко часа.
Оставих за известно време четенето на фамилната до този миг сага на Пол Остър " 4321 ", която стартира да ми припомня " Семейство Тибо " от Роже Мартен дю Гар. С към момента дребният Фъргюсън ще се срещнем още веднъж през някой от идващите дни, откакто края на карантина още не се вижда. Обичайно е за мене. Почти постоянно чета по няколко книги по едно и също време, без да си пречат. Дори в противен случай, стават по-интересни. Подобно четене дава отговор на невротичната ми природа, а и на способността ми да възприемам в къси експлоадирания смисъла на протичащото се - и в книгите, и в света в близост. Често за мен са едно и също - някакъв микс от непознати и мои мечти, плюс непрестанно напомнящата за себе си действителност.
В късният следобяд и вечерта чета с най-голямо наслаждение лирика. Колкото е допустимо по-малко сантиментална. Неприятни са ми демонстративната романтика и естетизираният възторг. Харесвам поетите, които употребяват непоетичен конструктивен материал. И откриват смисъл и дълбочина там, където за всички останали, липсват. Обикновено прелиствам стихове от Константинос Кавафис, Емили Дикисън, Георгиос Сеферис, Сезар Валиехо, Фернандо Песоа, Йосиф Бродски, Марина Цветаева, Атанас Далчев, Николай Кънчев, Иван Методиев, Константин Павлов… Препрочетох и " Каква ще е градината ми? " от Адам Надаши в превод на Николай Бойков, който неотдавна получи медал или орден (не знам каква е разликата, общото е, допускам, че и двете оценки се окичват на гърдите) от Унгария. Вероятно поради превода на тази книга са го наградили. Много забавен стихотворец. Или и поради всички останали, които е превел. Винаги съм се чудил по какъв начин той открива толкоз доста и все обилни маджарски поети. Понякога го допускам, че си ги измисля. Всъщност заслужава да го наградят и поради книгите, които е написал. Вероятно би трябвало да се сети някой от българското държавно управление, откакто унгарците към този момент са го направил.
Вчера прочетох последната книга на непрежалимият другар Владимир Трендафилов – " Получих живота си ". Голяма част от стиховете ги знам от предходните му книги " Четирите фокуса " и " Смъртният танц на фокусника и други стихотворения ". Допълнителните стихове са писани на обособени листчета и бележници, не с цел да бъдат оповестени, а тъй като не е могъл да не ги напише. Преживени, интуитивни, спонтанни, а и метафизичен.
Всяко стихотворение, постоянно и всеки стихотворен ред е вертикала към най-дълбокото и прикрито в човешката природа. И оттова - от дълбините, той изстисква, изгребва, изстъргва най-ценното. През цялото време до момента в който четях, усещах болежка. Спомнях си по какъв начин се съгласи да показа последният ми алманах с разкази. Срещнахме се инцидентно на улицата, преди да замине за Испания. Не бяхме се виждали от дълго време поради моите непрекъснати скитания. Бях схванал, че има проблеми със здравето. Нищо несъмнено. Но не можех да приема, че е нещо съществено. Все по този начин излъчваше мощ и сила, източник на непрекъснато бликащажизненост. От издателството не имаха вяра, че ще приказва в " Меридиана ". По телефона някой още веднъж сепнато загатна за здравословните му проблеми. Вечерта той беше в стихията си. Владо, какъвто постоянно е бил. Умен, провокационен, изчерпателен, саркастичен. Нямаше нищо общо с каквито и да било заболявания. Колко време измина оттогава, а още не мога да приема, че в никакъв случай няма да го видя. И несъмнено по тази причина го виждам. Седим в " Лучано " на площад " Славейков ", пием бира, той споделя, а аз чувам. Или аз описвам. Но и тогава, а и в този момент избирам да слушам неговият глас и неповторимия му смях.
На това място наложително ще загатна Златко Ангелов, освен тъй като с помощта на него прочетох стиховете на Владо. А и освен тях. Имам да му връщам много книги. Макар да е по обучение доктор и постоянно да проучва в интернет карантината и реакциите на хората у нас и по света на наложените забрани, най-важното при него е обвързвано с литературата. Романът му " Хотелът на спомените " довърших преди няколко седмици, но още прелиствам обособени страници. Заглавието е малко ретро, припомня ми Вики Баум, само че романът е в традициите на най-модерната психическа и аналитична прозаичност. След като го прочетеш, започваш по друг метод да мислиш за себе си и за околните си. Защото това е разказ и за тебе самия, и за твоите близки също. В " Хотелът на спомените " писателят тук-там с съвсем физиологична искреност и изискано притежаване на езика проучва нормални и от време на време подценявани проблеми, на които всекидневието отнеме острите ръбове, прави ги търпими, без да ги обяснява. Сложната конструкция на романа не се отразява на вихренето движение, с което се движи повествованието. За Златко Ангелов литературните му герои са по едно и също време и негови пациенти, намират се в непрекъсната взаимна взаимозависимост и постоянно трансформират на функциите си.
Вижте още за обичаните книги на Палми Ранчев в Ladyzone.bg.
#ОстанетеСиВкъщи с обичаните книги на Палми Ранчев Разговаряме с надарения български стихотворец и публицист за книгите, към които обича да се връща с удоволствие
Първият посетител в новата графа #ОстанетеСиВкъщи е Палми Ранчев - стихотворец, белетрист, сценарист, играч и треньор по бокс, роден в София на 9 февруари 1950 година Става младежки народен първенец по бокс през 1966 година, а три години по-късно - трети при мъжете. Завършва ВИФ (сега НСА) със компетентност бокс, като тренира още таекуондо и карате.
На 31 години към този момент е заслужил треньор, става треньор в " Олимпийски очаквания " и националните тимове за мъже и юноши. Треньор е и на националния тим на Ирак преди интервенция " Пустинна стихия ". Колоритна като разказите му е ориста на Палми Ранчев, който е бил също притежател на кафене и игрална зала, шеф на вестник, сценарист, ефирен водещ и… незает.
Палми написа лирика, разкази и романи (не пропускайте " Малко шанс за по-късно " и " Анонимни снайперисти " ), член е на Сдружението на български писатели и притежател на няколко литературни награди. През последните години Палми Ранчев живее най-вече в испанския град Барселона. И през днешния ден го откриваме там, с цел да ни опише за обичаните си книги.
Основното, което върша през тези дни и нощи на изолираност – непрекъснато стоене у дома, накъсано от едно-две излизания до магазина – е четенето на книги. Признавам, че от време на време добавям и къса обиколка в квартала, навел гузно глава, и поради неналичието на други хора по улиците, а и тъй като не съм издържал на изкушението да наруша възбраната. Страшно ми липсват свободното шляене и бягането край морето. Но книгите във време, когато непрекъснато се приказва за заболели и умрели, за нарушение на човешки права и отговорности от ръководещите, са по-сигурното място. Помагат ми да посрещна във фотьойла идващите няколко часа.
Оставих за известно време четенето на фамилната до този миг сага на Пол Остър " 4321 ", която стартира да ми припомня " Семейство Тибо " от Роже Мартен дю Гар. С към момента дребният Фъргюсън ще се срещнем още веднъж през някой от идващите дни, откакто края на карантина още не се вижда. Обичайно е за мене. Почти постоянно чета по няколко книги по едно и също време, без да си пречат. Дори в противен случай, стават по-интересни. Подобно четене дава отговор на невротичната ми природа, а и на способността ми да възприемам в къси експлоадирания смисъла на протичащото се - и в книгите, и в света в близост. Често за мен са едно и също - някакъв микс от непознати и мои мечти, плюс непрестанно напомнящата за себе си действителност.
В късният следобяд и вечерта чета с най-голямо наслаждение лирика. Колкото е допустимо по-малко сантиментална. Неприятни са ми демонстративната романтика и естетизираният възторг. Харесвам поетите, които употребяват непоетичен конструктивен материал. И откриват смисъл и дълбочина там, където за всички останали, липсват. Обикновено прелиствам стихове от Константинос Кавафис, Емили Дикисън, Георгиос Сеферис, Сезар Валиехо, Фернандо Песоа, Йосиф Бродски, Марина Цветаева, Атанас Далчев, Николай Кънчев, Иван Методиев, Константин Павлов… Препрочетох и " Каква ще е градината ми? " от Адам Надаши в превод на Николай Бойков, който неотдавна получи медал или орден (не знам каква е разликата, общото е, допускам, че и двете оценки се окичват на гърдите) от Унгария. Вероятно поради превода на тази книга са го наградили. Много забавен стихотворец. Или и поради всички останали, които е превел. Винаги съм се чудил по какъв начин той открива толкоз доста и все обилни маджарски поети. Понякога го допускам, че си ги измисля. Всъщност заслужава да го наградят и поради книгите, които е написал. Вероятно би трябвало да се сети някой от българското държавно управление, откакто унгарците към този момент са го направил.
Вчера прочетох последната книга на непрежалимият другар Владимир Трендафилов – " Получих живота си ". Голяма част от стиховете ги знам от предходните му книги " Четирите фокуса " и " Смъртният танц на фокусника и други стихотворения ". Допълнителните стихове са писани на обособени листчета и бележници, не с цел да бъдат оповестени, а тъй като не е могъл да не ги напише. Преживени, интуитивни, спонтанни, а и метафизичен.
Всяко стихотворение, постоянно и всеки стихотворен ред е вертикала към най-дълбокото и прикрито в човешката природа. И оттова - от дълбините, той изстисква, изгребва, изстъргва най-ценното. През цялото време до момента в който четях, усещах болежка. Спомнях си по какъв начин се съгласи да показа последният ми алманах с разкази. Срещнахме се инцидентно на улицата, преди да замине за Испания. Не бяхме се виждали от дълго време поради моите непрекъснати скитания. Бях схванал, че има проблеми със здравето. Нищо несъмнено. Но не можех да приема, че е нещо съществено. Все по този начин излъчваше мощ и сила, източник на непрекъснато бликащажизненост. От издателството не имаха вяра, че ще приказва в " Меридиана ". По телефона някой още веднъж сепнато загатна за здравословните му проблеми. Вечерта той беше в стихията си. Владо, какъвто постоянно е бил. Умен, провокационен, изчерпателен, саркастичен. Нямаше нищо общо с каквито и да било заболявания. Колко време измина оттогава, а още не мога да приема, че в никакъв случай няма да го видя. И несъмнено по тази причина го виждам. Седим в " Лучано " на площад " Славейков ", пием бира, той споделя, а аз чувам. Или аз описвам. Но и тогава, а и в този момент избирам да слушам неговият глас и неповторимия му смях.
На това място наложително ще загатна Златко Ангелов, освен тъй като с помощта на него прочетох стиховете на Владо. А и освен тях. Имам да му връщам много книги. Макар да е по обучение доктор и постоянно да проучва в интернет карантината и реакциите на хората у нас и по света на наложените забрани, най-важното при него е обвързвано с литературата. Романът му " Хотелът на спомените " довърших преди няколко седмици, но още прелиствам обособени страници. Заглавието е малко ретро, припомня ми Вики Баум, само че романът е в традициите на най-модерната психическа и аналитична прозаичност. След като го прочетеш, започваш по друг метод да мислиш за себе си и за околните си. Защото това е разказ и за тебе самия, и за твоите близки също. В " Хотелът на спомените " писателят тук-там с съвсем физиологична искреност и изискано притежаване на езика проучва нормални и от време на време подценявани проблеми, на които всекидневието отнеме острите ръбове, прави ги търпими, без да ги обяснява. Сложната конструкция на романа не се отразява на вихренето движение, с което се движи повествованието. За Златко Ангелов литературните му герои са по едно и също време и негови пациенти, намират се в непрекъсната взаимна взаимозависимост и постоянно трансформират на функциите си.
Вижте още за обичаните книги на Палми Ранчев в Ladyzone.bg.
#ОстанетеСиВкъщи с обичаните книги на Палми Ранчев Разговаряме с надарения български стихотворец и публицист за книгите, към които обича да се връща с удоволствие
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ