Българското съкрушение
Във времена на разбърквания и преподредби на повърхността изплуват неща, за които преди този момент като че ли не сме си давали сметка. Разочарованията нагнетяват оттегляне от " общите каузи ", определяни най-общо като " политика ", будят се дремещи инстинкти от незапомнени времена.
На напред във времето изпълзяват популистите и нагаждачите , надянали маските на " съпричастието ". Те като че ли до момента са изчаквали в " предисторията на историята ", въобще не са взели участие в протичащото се, по тази причина в този момент щели да " възмездяват ". Обикновено това са кресливи фигури от миманса, шутове и хранени хора на сенчестите фигури на " преходното време ". Ала изтощени от всичко и всички, значително хора са склонни да им повярват.
След големи обществени промени " провалите " са неизбежни . Вярно, че те са брънки от голяма историческа верига. Ала по какъв начин в границите на дребното ти витално време да вникваш във всичко това? И не е ли по-лесно, вместо за мислиш за " провалите " и техния корен, за дълбоките аргументи, довели дотук личния ти народ, фамилията ти и теб самия, да приемеш следващите " вероятности за парадайса ", следващите лъскави обещания? По-лесно е, нищо че това предвещава следващо поражение на илюзиите или затъване в мизерията. Най-примитивните пояснения постоянно наподобяват като най-убедителните. В това е силата на популистката пропаганда и агитация.
Още от дете си припомням по какъв начин в учебно заведение ми разказваха за революционера Рахметов (герой от романа " Какво да се прави? " на Чернишевски), който воден от желанието си да закали волята си и съпричастен на тъгите на народа, спял върху пирони. Признавам си, че още тогава, откакто убоцках дланта си върху гвоздеите, това ми се видя физически невероятно. Ала пропагандата безспирно се връщаше към този факт. Четяха ни фрагмент от предговора към книгата на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров, който под въздействието на Чернишевски правел същото, което трябваше да подскаже, че надали не до края на дните си (в първокласната дача в Барвиха или в резиденция Врана) е продължавал да бъде " съпричастен на народа ". В късните десетилетия на соца сходни дивотии към този момент будеха смях, но първоначално несъмнено е имало хора, които са се връзвали на тези пропагандни ходове.
Днес никой от българските политици най-малко не претендира, че спи на пирони, до момента в който рони сълзи за хората. Но пък виждаме други номера, които очевидно вървят . Едни започнаха да се вършат на инвалиди, " комфортно " водейки телефонните си диалози за акцията от инвалидни колички (което си е политически цинизъм). Други, без да са били нито ден в казармата, на връщане от европарламента драговолно ни коментират по какъв начин трябвало да се върне наложителната военна работа. Трети си играят на " положителния цар Борис ", качвайки в колата си " народа ", който му изплаква болките си. Един пък ефирен шут, натрупал милиони от " чалгизирането " на същия този " народ ", в този момент се е завтекъл и да го ръководи. И значително хора да склонни да им повярват. Защото " провалите " в българското общество са съществени, в действителност съществени.
Мислех доста над това след премиерата на романа " Поразените " на Теодора Димова, книга, в която през гласовете на три дами и едно дете проговаря нещастието на " българската пораза " в кървавите дни на 1944–1945 година Трагедията на едно " историческо отмъщение ", премазало орисите на стотици хиляди хора, сякаш в името на всички претърпени от " народа " обиди. " Възмездие, въвело в административна приложимост и един отблъскващ по циничността си термин като " някогашни хора ", който тегнеше като дамга в продължение на десетилетия над цели пластове от българското общество.
Прочетете този разказ непременно, колкото и трудно е да е свидетелството на този хор на българската покруса. Той споделя доста за нашето настояще, колкото и да не ни се желае да е по този начин.
И без да знам за какво след премиерата на " Поразените " в съзнанието ми изникна споменът за един роман, за история, споделена пред мен от някогашен лагерник от " Богданов дол " и " Белене ". Когато я чух преди време, тя ме смая. После я чух съвсем същата и от прочут преводач от френски, минал през същите селения на пъкъла. Не знам дали е записана някъде, а ми се коства значима за разбирането на сегашното.
В лагера, който е място на отчаянието, имало и един служащ от софийска тухларна, който като че ли не губел кураж. В по-дългите вечери той драговолно разказвал историята на попадането си в това място, надалеч по-различна от тази на други " някогашни " или оповестени за такива хора. Този представител на " победилия пролетариат " гордо съобщавал на всякаквите там " някогашни " (интелигенти, земеделци, военни и какви ли не питомци на ТВО-то), че е попаднал в лагера чисто инцидентно.
Случайността обаче е нещо съвсем изключено в границите на един режим на несвободата. Това са опитвали да му обяснят другите питомци. На което въпросният човек добродушно обяснявал, че попаднал в лагера просто тъй като не желал да закъснее за работа. Живеел надалеч от тухларната и заран рано той чакал търпеливо на разклона (примерно за " Надежда " ), затичвал се и бързо се качвал в някой спрял камион. Ала един път не " уцелил ". Един камион спрял, в каросерията му били наблъскани много хора. Пак се затичал се, качил се, само че вътре получил приклад в гърба, още няколко удара го повалили на земята. Камионът не спрял пред неговата тухларна, а траял нататък, по етапен ред. И по този начин той се озовал в лагера.
Убеден, че е жертва на неразбирателство, което скоро ще се обясни, индивидът полагал лагерен труд дружно с " някогашните ". И все им смигал, гледал да ги ободри. Обяснявал, че скоро нещата ще се оправят и всички ще си отидат по домовете. Една вечер хората от бараката, заинтригувани, го заразпитвали за какво е толкоз огромен оптимист. Той дяволито ги погледнал, доближил се до " политическата група " и с шепот им обяснил, че скоро тежестта ще свърши.
Идвал завършек на неправдата. Имало " едни хора ", дето ще оправят всичко и скоро ще вземат властта. А те са разнообразни, същински милеят за елементарния човек. Просто са " други ".
Удивлението в бараката нараствало. Че кои могат да са тези хора в комунистическа България, от кое място са се взели, по какъв начин по този начин никой не е чувал за тях, валяли въпроси от всички страни.
Бившият служащ в тухларната умерено следил вълненията на " образованите ". И най-после снизходително им съобщил истината: " Тези хора са комунистите ".
Смайването било цялостно. Един връз различен лагерниците са заели да му изясняват, че таман комунистите ги държат на лагер. Че таман те от дълго време са взели властта.
Смайването на индивида било голямо. В своя път – от завода до у дома или до кръчмата – той по този начин и не бил осъзнал, че е пристигнал " 9 септември ". И към момента живеел със мемоари от пропагандите по кръчмите – по какъв начин ще дойдат едни хора, дето ще оправят всичко. Така и не схванал, че към този момент го били " оправили ". Барабар с него.
Оттогава той млъкнал и повече не му чули гласа. Лагерникът, разказал ми тази история, споделяше, че по този начин и не съумели да му научат името. Лицето на този човек оттук нататък застинало в маската на отчаянието. Маската на българското обезсърчение.
Текстът е от портала " Култура "
На напред във времето изпълзяват популистите и нагаждачите , надянали маските на " съпричастието ". Те като че ли до момента са изчаквали в " предисторията на историята ", въобще не са взели участие в протичащото се, по тази причина в този момент щели да " възмездяват ". Обикновено това са кресливи фигури от миманса, шутове и хранени хора на сенчестите фигури на " преходното време ". Ала изтощени от всичко и всички, значително хора са склонни да им повярват.
След големи обществени промени " провалите " са неизбежни . Вярно, че те са брънки от голяма историческа верига. Ала по какъв начин в границите на дребното ти витално време да вникваш във всичко това? И не е ли по-лесно, вместо за мислиш за " провалите " и техния корен, за дълбоките аргументи, довели дотук личния ти народ, фамилията ти и теб самия, да приемеш следващите " вероятности за парадайса ", следващите лъскави обещания? По-лесно е, нищо че това предвещава следващо поражение на илюзиите или затъване в мизерията. Най-примитивните пояснения постоянно наподобяват като най-убедителните. В това е силата на популистката пропаганда и агитация.
Още от дете си припомням по какъв начин в учебно заведение ми разказваха за революционера Рахметов (герой от романа " Какво да се прави? " на Чернишевски), който воден от желанието си да закали волята си и съпричастен на тъгите на народа, спял върху пирони. Признавам си, че още тогава, откакто убоцках дланта си върху гвоздеите, това ми се видя физически невероятно. Ала пропагандата безспирно се връщаше към този факт. Четяха ни фрагмент от предговора към книгата на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров, който под въздействието на Чернишевски правел същото, което трябваше да подскаже, че надали не до края на дните си (в първокласната дача в Барвиха или в резиденция Врана) е продължавал да бъде " съпричастен на народа ". В късните десетилетия на соца сходни дивотии към този момент будеха смях, но първоначално несъмнено е имало хора, които са се връзвали на тези пропагандни ходове.
Днес никой от българските политици най-малко не претендира, че спи на пирони, до момента в който рони сълзи за хората. Но пък виждаме други номера, които очевидно вървят . Едни започнаха да се вършат на инвалиди, " комфортно " водейки телефонните си диалози за акцията от инвалидни колички (което си е политически цинизъм). Други, без да са били нито ден в казармата, на връщане от европарламента драговолно ни коментират по какъв начин трябвало да се върне наложителната военна работа. Трети си играят на " положителния цар Борис ", качвайки в колата си " народа ", който му изплаква болките си. Един пък ефирен шут, натрупал милиони от " чалгизирането " на същия този " народ ", в този момент се е завтекъл и да го ръководи. И значително хора да склонни да им повярват. Защото " провалите " в българското общество са съществени, в действителност съществени.
Мислех доста над това след премиерата на романа " Поразените " на Теодора Димова, книга, в която през гласовете на три дами и едно дете проговаря нещастието на " българската пораза " в кървавите дни на 1944–1945 година Трагедията на едно " историческо отмъщение ", премазало орисите на стотици хиляди хора, сякаш в името на всички претърпени от " народа " обиди. " Възмездие, въвело в административна приложимост и един отблъскващ по циничността си термин като " някогашни хора ", който тегнеше като дамга в продължение на десетилетия над цели пластове от българското общество.
Прочетете този разказ непременно, колкото и трудно е да е свидетелството на този хор на българската покруса. Той споделя доста за нашето настояще, колкото и да не ни се желае да е по този начин.
И без да знам за какво след премиерата на " Поразените " в съзнанието ми изникна споменът за един роман, за история, споделена пред мен от някогашен лагерник от " Богданов дол " и " Белене ". Когато я чух преди време, тя ме смая. После я чух съвсем същата и от прочут преводач от френски, минал през същите селения на пъкъла. Не знам дали е записана някъде, а ми се коства значима за разбирането на сегашното.
В лагера, който е място на отчаянието, имало и един служащ от софийска тухларна, който като че ли не губел кураж. В по-дългите вечери той драговолно разказвал историята на попадането си в това място, надалеч по-различна от тази на други " някогашни " или оповестени за такива хора. Този представител на " победилия пролетариат " гордо съобщавал на всякаквите там " някогашни " (интелигенти, земеделци, военни и какви ли не питомци на ТВО-то), че е попаднал в лагера чисто инцидентно.
Случайността обаче е нещо съвсем изключено в границите на един режим на несвободата. Това са опитвали да му обяснят другите питомци. На което въпросният човек добродушно обяснявал, че попаднал в лагера просто тъй като не желал да закъснее за работа. Живеел надалеч от тухларната и заран рано той чакал търпеливо на разклона (примерно за " Надежда " ), затичвал се и бързо се качвал в някой спрял камион. Ала един път не " уцелил ". Един камион спрял, в каросерията му били наблъскани много хора. Пак се затичал се, качил се, само че вътре получил приклад в гърба, още няколко удара го повалили на земята. Камионът не спрял пред неговата тухларна, а траял нататък, по етапен ред. И по този начин той се озовал в лагера.
Убеден, че е жертва на неразбирателство, което скоро ще се обясни, индивидът полагал лагерен труд дружно с " някогашните ". И все им смигал, гледал да ги ободри. Обяснявал, че скоро нещата ще се оправят и всички ще си отидат по домовете. Една вечер хората от бараката, заинтригувани, го заразпитвали за какво е толкоз огромен оптимист. Той дяволито ги погледнал, доближил се до " политическата група " и с шепот им обяснил, че скоро тежестта ще свърши.
Идвал завършек на неправдата. Имало " едни хора ", дето ще оправят всичко и скоро ще вземат властта. А те са разнообразни, същински милеят за елементарния човек. Просто са " други ".
Удивлението в бараката нараствало. Че кои могат да са тези хора в комунистическа България, от кое място са се взели, по какъв начин по този начин никой не е чувал за тях, валяли въпроси от всички страни.
Бившият служащ в тухларната умерено следил вълненията на " образованите ". И най-после снизходително им съобщил истината: " Тези хора са комунистите ".
Смайването било цялостно. Един връз различен лагерниците са заели да му изясняват, че таман комунистите ги държат на лагер. Че таман те от дълго време са взели властта.
Смайването на индивида било голямо. В своя път – от завода до у дома или до кръчмата – той по този начин и не бил осъзнал, че е пристигнал " 9 септември ". И към момента живеел със мемоари от пропагандите по кръчмите – по какъв начин ще дойдат едни хора, дето ще оправят всичко. Така и не схванал, че към този момент го били " оправили ". Барабар с него.
Оттогава той млъкнал и повече не му чули гласа. Лагерникът, разказал ми тази история, споделяше, че по този начин и не съумели да му научат името. Лицето на този човек оттук нататък застинало в маската на отчаянието. Маската на българското обезсърчение.
Текстът е от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ