Във време, в което учителската професия е изключително необходима и

Във време, в което учителската специалност е извънредно нужна и броят на младите учители се движи под сериозния най-малко, взехме решение да приказваме с Мариян Иванов. Той влиза в специалността от програмата " Заедно в час ", а след това продължава в гимназията на Софтуни. И към този момент, въпреки и относително новак, има добър взор върху системата на образованието, както и забавни истории, които да опише. Ето какво съобщи той пред Actualno.com.
От Университета по хранителни технологии в Пловдив през Anhalt University of Applied Sciences до Първомай…как пожела да бъдеш и по какъв начин стана преподавател?
Висшето ми обучение беше в град Пловдив. Учих в Университета по хранителни технологии, а специалността ми беше Технология на мазнините, етеричните масла, парфюмерията и козметиката. В Пловдив се дипломирах като бакалавър инженер, а след това и като магистър. Имах опцията да бъда в немския Anhalt University of Applied Sciences по стратегия Еразъм+ за 4 месеца. Но всичко това беше само за задачата ми да стана учител. Никога не съм желал да бъда за дълго време в чужбина, въпреки че доста одобрявам да пътувам. Твърде доста съм завързан към България.
Идеята ми да стана преподавател се зароди, до момента в който бях във 2-3 курс. Бяха ми доста забавни науките, които учех, въпреки и преподавани не по най-интересния и понятен метод, а най-приятно ми беше да оказвам помощ на сътрудниците си да се оправят с материала. Вълнувах се също от логика на психиката и взех решение, че ще ставам основен помощник, а след това доцент и професор в университета. По този път стигнах до това да бъда докторант на един от обичаните ми и най-вдъхновяващи преподаватели Доц. Димитър Димитров със компетентност Физикохимия. За положително или неприятно се наложи да приключа образованието си, само че по този начин пък открих „ Заедно в час “.
Как тъкмо попадна на плана „ Заедно в час “?
Един ден инцидентно видях във Фейсбук, че „ Заедно в час “ провеждат безвъзмезден семинар в Пловдив. Бях чувал за тях единствено един път преди година-две от моя другарка и знаех, че е обвързвано с учители, само че до там. Отидох на събитието, организирахме няколко ролеви игри, чух няколко истории от класната стая и се записах. Знаех, че ще ми оказват помощ да стана преподавател, само че въобще не подозирах, в какво се замесвам и по какъв начин ще ме промени това премеждие.

С какво те притегли идеята и какво научи от всичко това?
Тогава единственото нещо, което ме привличаше, беше опцията за приемане на учителска подготовка, само че в този момент на всеки бих споделил, че това е опция за извънредно огромно личностно развиване, както на познания, по този начин и прочувствено.
Запознаваш се с доста невероятни персони и изграждаш мощни другарства, а мен персонално ме докара и до любовта на живота ми и до бъдещата ми брачна половинка. И не на последно място – идеята на Заедно в час „ Равен достъп на обучение за всяко дете “. Успях да я припозная същински, едвам чак когато се озовах в Основно учебно заведение „ Св. св. Кирил и Методий “ в гр. Първомай при едни невероятни деца от пети клас, които дадоха смисъл на работата ми.
Кое са тези компликации с учениците, които твоето поколението не е имало в образованието си. И противоположното - преимуществата?
Дали в този момент учениците са по-невъзпитани и дали компликациите са изключително разнообразни в новото потомство – не мисля. Имам непретенциозен житейски и преподавателски опит, само че въпреки всичко мнението ми е, че постоянно е имало учебни заведения и класове с добра дисциплинираност и такива с доста предизвикателно държание. Според мен, това зависи най-много от два фактора: обществената среда на учениците и учебната среда. Когато децата нямат постоянен фамилен дом, достъп до здравословна храна или течаща вода, обикновено е учебното заведение да не е приоритет.
Макар учителите да не можем да влияем толкоз, колкото от време на време ни се желае на тези неща, можем да определим средата, в която учениците се учат. Можем да почитаме учениците, както бихме уважавали всеки човек, да ги насърчаваме и най-много да бъдем търпеливи с тях, тъй като всеки има друга потребност от време, за постигането на избрани цели.

От " Заедно в час ", а и от работата ми в Първомай, осъзнах, че съм бил извънредно фаворизиран. Не съм имал най-хубавите учители, само че до момента в който бях в ОУ „ Алеко Константинов “ и в ПМГ „ Иван Вазов “ в Димитровград съм имал опция да отивам на доста екскурзии, да навестявам разнообразни клубове, да изучавам в спокойна среда, да работя в група с други възпитаници и да осъществяваме планове на равнище учебно заведение или общественост.
В Първомай беше един дребен безпорядък. Ученици са се били пред мен и даже са ме удряли без да желаят. Излизали са през прозореца на първия етаж, тъй като съм желал да вземат решение задания, вместо да си приказват. Тръгвал съм си с болящо гърло и бучащи уши поради шума в стаята. Но не се ядосвах толкоз на децата. Бил съм печален, че напъните, които поставям, не постоянно са реализирали триумф, само че идеята постоянно ми е давала сили. Тези, а и всички деца, имат потребност от преподавател, който да е благ с тях, да има вяра в тях и да ги подтиква да развиват капацитета си. Трябва им човек, който да не се отхвърля от тях, а имаше не малко сътрудници, които напускаха поради компликациите с дисциплината.

Има ли персонални истории от практиката ти като преподавател, които са те впечатлили изключително и са останали в съзнанието ти?
В главата ми изникват две обстановки: една по-предизвикателна и една по-хубава.
По време на втората си година като преподавател работех с възпитаници от пети, шести и седми клас преди обед и със сборна група от шести и седми клас следобяд. Шести клас не бяха лесни и ми се постановяваше непрекъснато да диря разнообразни способи за оправянето с дисциплината и неналичието на мотивация. Разказвах уроците като приказки, работихме по групи, върших интерактивни презентации с насоки за учениците и всеки час носех към 25 чашки с нарисувани на тях лицата на всеки възпитаник. В тях всеки си поставяше по един макарон, в случай че съблюдава дисциплината. В нашия случай това означаваше да вдигне ръка и търпеливо да изчака да му дам думата, преди да отговори на въпроса или да си даде мнението. Това постоянно помагаше на учениците да обмислят думите си авансово и да се изслушват взаимно. За страдание, имаше възпитаници, за които това не беше нещо значимо и не заслужаваше тяхното почитание. Изяждаха си макароните, раздаваха си ги един на различен и се замерваха с тях. Но аз се старая бързо не помня неприятните неща и да се концентрирам върху позитивното, което въобще не беше малко, стига да го потърсиш.
Другата обстановка беше съвсем в края на годината. Наложи се да спра следобедните часове, с цел да поема часовете на друга колежка. За последния ден с групата ми от шести и седми клас приготвих няколко тийм билдинг игри: ролева игра, в която трябваше да избягат от пламнал транспортен съд, като работят в екип, една с разплитане на ръце и си направихме занимателни общи фотоси със скачане. След това организирахме рефлексия, в която си споделяхме най-трудните и най-забавните моменти през годината, както и какви уроци си взимаме. Тази част несъмнено ще я помня до края на живота ми. Една ученичка, която постоянно е била доста мощна, сдържана и виновна, която всеки ден трябваше да си потегля по-рано, тъй като нямаше кой да взима двете ѝ по-малки братчета от детска градина сподели, че с помощта на мен се е научила да не се отхвърля от задачите, колкото и да е мъчно. В този миг ми се насълзиха очите и се пробвах да се овладея, само че като видях лицата на учениците към мен, наведох глава и се разплаках. Някой ме прегърна и чувах „ Господине, не плачете. “, „ И ние ще се разплачем “. Изведнъж всички плачехме. После всички се смеехме. Друг сподели, че аз съм го окуражил да учи британски. Трети съм въодушевил да се занимава с български език. Смеехме се и плачехме.
Как по-късно се озова в гимназията на Софтуни?
СофтУни Светлина е частна професионална гимназия по цифрови науки. Тя пристигна толкоз ненадейно, колкото и „ Заедно в час “. Исках да остана в Първомай, само че в това време обмислях и вид да си намеря свободна позиция в Димитровград. Продължавах да отивам на образования в София към „ Заедно „ в час и в същото време бях в развой на асортимент за позицията координатор. Там се срещнах с Надежда Ангелова, която се оказа заместник- шеф в ЧПГДН СофтУни Светлина и ми помагаше с часовете по Химия и Човекът и природата.
Може би е видяла някакъв капацитет в мен, тъй като един ден ме потърси по телефона и ми предложи позиция в гимназията. Бях поласкан и одобрих това като доста добра опция за развиване. Все още желаех да остана при учениците ми в Първомай, само че животът улесни изборът ми и лиши тази опция. Запознах се и с директората Петя Пенева, поговорих с нея и одобрих предлагането.
Макар че сигурно в сходно място могат да се бележит десетки преимущества - съвременно обучение, добра подготовка за пазара на труда и прочие, какво мислиш за следното събитие: че прекомерно ранното насочване на децата може би не съответствува със зрелостта, която би трябвало да имат, с цел да вземат сами решение кое им е забавно.
Разсъждавал съм по този въпрос и преди. Аз персонално сигурно не бях подготвен за кариерното решение, което взех като бях в ХII клас, а какво остава за след VII клас. Тогава беше каквото кажат мама и тати и където отидат приятелите ми. Но намирам сегашните възпитаници в осми и девети клас, а и тези в Първомай от пети до седми, за много насочени. Интелигентни са, имат независимо мислене, мечтаят.
Днес и опциите, и достъпът до информация са доста по-големи, по тази причина считам, че казусът не е възрастта, а по какъв начин са им показани другите кариерни пътеки. Според мен е значимо учениците, първо, да имат достъп до благоприятни условия, да познават колкото се може повече варианти, които има пред тях. Второ, да бъдат поставяни в обстановки, в които се постанова да развиват своето сериозно мислене и да разсъждават върху своето бъдеще и това на общността, а даже и на планетата. Всъщност каква друга опция имаме за учениците ни? Опитът ми демонстрира, че даже и да са минали повече години, в случай че човек не е минал през избрани прекарвания, той няма да е подготвен за съответното предизвикателство, а тези прекарвания постоянно не се дефинират от възрастта.

Какво би трансформирал самият ти в системата на образованието?
Тук отговорът ми ще е къс – „ Намаляване на броя възпитаници в паралелка “. Всеки има потребност от внимание, изключително по-малките деца. Дори най-големите специалисти да ти преподават с най-модерната технология, в случай че няма кой да ти обърне персонално внимание, възможностите да се провалиш са доста по-големи. А започнеш ли да се проваляш, нормално и мотивацията стартира да изчезва и си казваш, че това не е за теб. Ако би трябвало да дам съответно предложение, имайки се поради, че не съм изключително способен в политическите и финансови гледни точки на тези решения, само че пък мога да бленувам, бих предложил паралелките да са с 5-10 ученика в 1-4 клас, 10-15 в 5-7 и 20 най-много в гимназията.
А ти самият защо мечтаеш?
Имам доста фантазии. Бил желал да науча, да направя и да реализира толкоз доста неща, че един живот постоянно си мисля, че няма да ми стигне. Като най-важно въпреки всичко в персонален аспект си бленувам за крепко и щастливо семейство, при което да се прибирам. А в малко по-голям мащаб, доста бих желал страните да отделят повече внимание и средства на образованието, само че освен на знанията, а и върху прочувствената и гражданска отговорност. Единствено тогава имам вяра, че можем да реализираме едно спокойно общество, което няма да унищожи себе си или планетата, на която живеем.