Във време, в което учителската професия е изключително необходима и

Във време, в което учителската професия е изключително необходима и ...

Учителят Мариян Иванов: Да бъдеш търпелив и внимателен, е най-важното в моята професия.


Във време, в което учителската професия е изключително необходима и броят на младите учители се движи под критичния минимум, решихме да говорим с Мариян Иванов. Той влиза в професията от програмата "Заедно в час", а после продължава в гимназията на Софтуни. И вече, макар и сравнително начинаещ, има добър поглед върху системата на образованието, както и интересни истории, които да разкаже. Ето какво заяви той пред Actualno.com.
От Университета по хранителни технологии в Пловдив през Anhalt University of Applied Sciences до Първомай…как пожела да бъдеш и как стана учител?
Висшето ми образование беше в град Пловдив. Учих в Университета по хранителни технологии, а специалността ми беше Технология на мазнините, етеричните масла, парфюмерията и козметиката. В Пловдив се дипломирах като бакалавър инженер, а впоследствие и като магистър. Имах възможността да бъда в немския Anhalt University of Applied Sciences по програма Еразъм+ за 4 месеца. Но всичко това беше единствено за целта ми да стана преподавател. Никога не съм искал да бъда за дълго време в чужбина, макар че много харесвам да пътувам. Твърде много съм привързан към България.
Идеята ми да стана учител се зароди, докато бях във 2-3 курс. Бяха ми много интересни науките, които учех, макар и преподавани не по най-интересния и разбираем начин, а най-приятно ми беше да помагам на колегите си да се справят с материала. Вълнувах се също от психология и реших, че ще ставам главен асистент, а впоследствие доцент и професор в университета. По този път стигнах до това да бъда докторант на един от любимите ми и най-вдъхновяващи преподаватели Доц. Димитър Димитров със специалност Физикохимия. За добро или лошо се наложи да прекратя обучението си, но така пък открих „Заедно в час“.
Как точно попадна на проекта „Заедно в час“?
Един ден случайно видях във Facebook, че „Заедно в час“ организират безплатен семинар в Пловдив. Бях чувал за тях само веднъж преди година-две от моя приятелка и знаех, че е свързано с учители, но до там. Отидох на събитието, проведохме няколко ролеви игри, чух няколко истории от класната стая и се записах. Знаех, че ще ми помогнат да стана учител, но изобщо не подозирах, в какво се въвличам и как ще ме промени това приключение.

С какво те привлече каузата и какво научи от всичко това?
Тогава единственото нещо, което ме привличаше, беше възможността за получаване на учителска квалификация, но сега на всеки бих казал, че това е възможност за изключително голямо личностно развитие, както на знания, така и емоционално.
Запознаваш се с много невероятни личности и изграждаш силни приятелства, а мен лично ме доведе и до любовта на живота ми и до бъдещата ми съпруга. И не на последно място – каузата на Заедно в час „Равен достъп на образование за всяко дете“. Успях да я припозная истински, едва чак когато се озовах в Основно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Първомай при едни невероятни деца от пети клас, които дадоха смисъл на работата ми.
Кое са онези трудности с учениците, които твоето поколението не е имало в обучението си. И обратното - предимствата?
Дали сега учениците са по-невъзпитани и дали трудностите са особено различни в новото поколение – не мисля. Имам скромен житейски и преподавателски опит, но все пак мнението ми е, че винаги е имало училища и класове с добра дисциплина и такива с много предизвикателно поведение. Според мен, това зависи най-вече от два фактора: социалната среда на учениците и училищната среда. Когато децата нямат стабилен семеен дом, достъп до здравословна храна или течаща вода, нормално е училището да не е приоритет.
Макар учителите да не можем да влияем толкова, колкото понякога ни се иска на тези неща, можем да определим средата, в която учениците се учат. Можем да уважаваме учениците, както бихме уважавали всеки човек, да ги насърчаваме и най-вече да бъдем търпеливи с тях, защото всеки има различна нужда от време, за постигането на определени цели.

От "Заедно в час", а и от работата ми в Първомай, осъзнах, че съм бил изключително привилегирован. Не съм имал най-добрите учители, но докато бях в ОУ „Алеко Константинов“ и в ПМГ „Иван Вазов“ в Димитровград съм имал възможност да ходя на много екскурзии, да посещавам различни клубове, да уча в спокойна среда, да работя в група с други ученици и да реализираме проекти на ниво училище или общност.
В Първомай беше един малък хаос. Ученици са се били пред мен и дори са ме удряли без да искат. Излизали са през прозореца на първия етаж, защото съм искал да решават задачи, вместо да си говорят. Тръгвал съм си с болящо гърло и бучащи уши заради шума в стаята. Но не се ядосвах толкова на децата. Бил съм тъжен, че усилията, които полагам, не винаги са постигали успех, но каузата винаги ми е давала сили. Тези, а и всички деца, имат нужда от учител, който да е мил с тях, да вярва в тях и да ги стимулира да развиват потенциала си. Трябва им човек, който да не се отказва от тях, а имаше не малко колеги, които напускаха заради трудностите с дисциплината.

Има ли лични истории от практиката ти като учител, които са те впечатлили особено и са останали в съзнанието ти?
В главата ми изникват две ситуации: една по-предизвикателна и една по-хубава.
По време на втората си година като учител работех с ученици от пети, шести и седми клас преди обед и със сборна група от шести и седми клас следобед. Шести клас не бяха лесни и ми се налагаше постоянно да търся различни методи за справянето с дисциплината и липсата на мотивация. Разказвах уроците като приказки, работихме по групи, правих интерактивни презентации с насоки за учениците и всеки час носех около 25 чашки с нарисувани на тях лицата на всеки ученик. В тях всеки си поставяше по един макарон, ако спазва дисциплината. В нашия случай това означаваше да вдигне ръка и търпеливо да изчака да му дам думата, преди да отговори на въпроса или да си даде мнението. Това често помагаше на учениците да обмислят думите си предварително и да се изслушват взаимно. За съжаление, имаше ученици, за които това не беше нещо важно и не заслужаваше тяхното уважение. Изяждаха си макароните, раздаваха си ги един на друг и се замерваха с тях. Но аз се старая бързо забравям лошите неща и да се фокусирам върху положителното, което изобщо не беше малко, стига да го потърсиш.
Другата ситуация беше почти в края на годината. Наложи се да спра следобедните часове, за да поема часовете на друга колежка. За последния ден с групата ми от шести и седми клас подготвих няколко тийм билдинг игри: ролева игра, в която трябваше да избягат от горящ кораб, като работят в екип, една с разплитане на ръце и си направихме забавни общи снимки със скачане. След това проведохме рефлексия, в която си споделяхме най-трудните и най-забавните моменти през годината, както и какви уроци си взимаме. Тази част сигурно ще я помня до края на живота ми. Една ученичка, която винаги е била много силна, сдържана и отговорна, която всеки ден трябваше да си тръгва по-рано, защото нямаше кой да взима двете ѝ по-малки братчета от детска градина каза, че благодарение на мен се е научила да не се отказва от целите, колкото и да е трудно. В този момент ми се насълзиха очите и се опитах да се овладея, но като видях лицата на учениците около мен, наведох глава и се разплаках. Някой ме прегърна и чувах „Господине, не плачете.“, „И ние ще се разплачем“. Изведнъж всички плачехме. После всички се смеехме. Друг каза, че аз съм го окуражил да учи английски. Трети съм вдъхновил да се занимава с български език. Смеехме се и плачехме.
Как по-късно се озова в гимназията на Софтуни?
СофтУни Светлина е частна професионална гимназия по дигитални науки. Тя дойде толкова неочаквано, колкото и „Заедно в час“. Исках да остана в Първомай, но в същото време обмислях и вариант да си намеря свободна позиция в Димитровград. Продължавах да ходя на обучения в София към „Заедно „в час и същевременно бях в процес на подбор за позицията координатор. Там се срещнах с Надежда Ангелова, която се оказа заместник- директор в ЧПГДН СофтУни Светлина и ми помагаше с часовете по Химия и Човекът и природата.
Може би е видяла някакъв потенциал в мен, защото един ден ме потърси по телефона и ми предложи позиция в гимназията. Бях поласкан и приех това като много добра възможност за развитие. Все още исках да остана при учениците ми в Първомай, но животът улесни изборът ми и отне тази възможност. Запознах се и с директората Петя Пенева, поговорих с нея и приех предложението.
Макар че със сигурност в подобно място могат да се изтъкнат десетки предимства - модерно образование, добра подготовка за пазара на труда и пр., какво мислиш за следното обстоятелство: че прекалено ранното ориентиране на децата може би не съвпада със зрелостта, която трябва да имат, за да вземат сами решение кое им е интересно.
Разсъждавал съм по този въпрос и преди. Аз лично със сигурност не бях готов за кариерното решение, което взех като бях в ХII клас, а какво остава за след VII клас. Тогава беше каквото кажат мама и тати и където отидат приятелите ми. Но намирам сегашните ученици в осми и девети клас, а и тези в Първомай от пети до седми, за доста ориентирани. Интелигентни са, имат самостоятелно мислене, мечтаят.
Днес и възможностите, и достъпът до информация са много по-големи, затова смятам, че проблемът не е възрастта, а как са им представени различните кариерни пътеки. Според мен е важно учениците, първо, да имат достъп до възможности, да познават колкото се може повече опции, които има пред тях. Второ, да бъдат поставяни в ситуации, в които се налага да развиват своето критично мислене и да разсъждават върху своето бъдеще и това на общността, а дори и на планетата. Всъщност каква друга алтернатива имаме за учениците ни? Опитът ми показва, че дори и да са минали повече години, ако човек не е минал през определени преживявания, той няма да е готов за съответното предизвикателство, а тези преживявания често не се определят от възрастта.

Какво би променил самият ти в системата на образованието?
Тук отговорът ми ще е кратък – „Намаляване на броя ученици в паралелка“. Всеки има нужда от внимание, особено по-малките деца. Дори най-големите експерти да ти преподават с най-модерната технология, ако няма кой да ти обърне лично внимание, шансовете да се провалиш са много по-големи. А започнеш ли да се проваляш, обикновено и мотивацията започва да изчезва и си казваш, че това не е за теб. Ако трябва да дам конкретно предложение, имайки се предвид, че не съм особено компетентен в политическите и финансови гледни точки на тези решения, но пък мога да мечтая, бих предложил паралелките да са с 5-10 ученика в 1-4 клас, 10-15 в 5-7 и 20 максимум в гимназията.
А ти самият за какво мечтаеш?
Имам много мечти. Бил искал да науча, да направя и да постигна толкова много неща, че един живот често си мисля, че няма да ми стигне. Като най-важно все пак в личен аспект си мечтая за здраво и щастливо семейство, при което да се прибирам. А в малко по-голям мащаб, много бих искал държавите да отделят повече внимание и средства на образованието, но не само на знанията, а и върху емоционалната и гражданска отговорност. Единствено тогава вярвам, че можем да постигнем едно мирно общество, което няма да унищожи себе си или планетата, на която живеем.

Източник: actualno.com