Във Враца младият автор Йордан Д.Радичков бе гост на библиотеката

...
Във Враца младият автор Йордан Д.Радичков бе гост на библиотеката
Коментари Харесай

Младият писател Йордан Радичков: Най-важните неща винаги минават на пръсти покрай човека

Във Враца младият създател Йордан Д.Радичков бе посетител на библиотеката към локалното читалище „ Развитие “, което ще празнува тази година 150-тата си годишнина. Творческата среща бе и във връзка 90-годишния празник на бележития наш публицист Йордан Радичков , негов дядо.
Дебютната книга с разкази на Йордан Димитров Радичков излиза през 2015 година със заглавие „ Малка човешка мелодия ”. След нея създателят издава „ Шарена черга”, „ Игра на гъски”- 2016 година, „ Живот на каишка”, „ Двеста коли за спешна помощ на час”.
Срещата- диалог се организира в библиотеката на читалнята при доста огромен интерес. Да показа създателя и в ролята на водещ бе Евелина Стоичкова, учител по български език в СОУ " Отец Паисий " - Враца.
Безспорно първият въпрос е за дядото на Йордан, дали му пречи тази популярност или му оказва помощ ?
Аз на всички места заедно съм с името на дядо си, няма изплъзване от това нещо. Но доста се веселя за това, тъй като по този начин си вървя със фамилията на всички места .
Дали се написа елементарно? Според мен няма лесна работа, значимо е човек да има предпочитание и в случай че ти е забавно нещо, в случай че обичаш това нещо, което правиш, съгласно мен доста мъчно ще се откажеш от него.
На мен по този начин ми се случи, че доста рано се влюбих в литературата . Oт дребен обичам да чета и с годините откривах от ден на ден и повече забавни истории, които ме завладяваха. Писането се трансформира в метод на живот и не съм спирал да ги диря създателите и историите, по този начин се усещам доста богат. Наскоро ми попадна един доста прекрасен текст, които разяснява в действителност четенето, че то е доста значимо нещо. Авторът твърди, че когато човек чете, той избира да прекара времето си с едни от най-умните хора, извънредно по-умни от него . Разбира се, когато приказваме за стойностна литература. Аз се усещам обогатен от едни от най-интелигентните хора, които съм срещнал в литературата…,това доста ми е помогнало във всичко, в това число и в решенията, които съм вземал. И по този начин се излъгах- да се занимавам и аз с писане…
Не мисля, че още съм схванал какво съставлява една история, само че по някакъв метод не преставам да имам вяра в силата на историята и имам вяра, че една добра история може да даде нещо вътрешно съкровено единствено за читателя, това е нещо доста красиво и то се случва рядко. Рядко получаваме такива огромни дарове, не трябва да ги търсим преднамерено, те просто се случват. И това е може би един от най-красивите и най-интимните блага, които човек може да получи.
Трябва ли човек да е натрупал доста опит, че да стартира да написа?
Със сигурност. Задължително за писането е човек да е чел!И това се отнася за всяко едно изкуство. Кино, изобразяване, театър… На срещи доста пъти са ми казвали – " Бе, къв си ти, ти ли си тоя дето ще написа истории? " Вярно е, че съм младолик, само че и на мен ми са се случвали някои неща в живота. Както и на всеки. Според мен, всеки има някаква история, която си заслужава да бъде разказана. Независимо дали е доста красива или грозна, дали е ужасяваща или доста смешна – постоянно има в нея нещо, което я прави значима. И е наложително да я знаят хората.
Всички тук вие, имате по една история, който няма история, той просто не съществува. Не е роден или занапред ще се роди и ще има своя история.
Вторият алманах с разкази ми е „ Игра на гъски “. Той излезе края на 2016 година По време на работата с книгата се срещнах с моя редактор Чинко Велков. Не го познавах персонално, разменяхме си е-мейли, към 300 писма. Написах разказите и ги изпратих на Олга Николова. Тя ме свърза с моя редактор, който доста тънко ме караше да трансформирам текста. Аз споделях най-лични и съкровени неща с един човек, който не познавах, в никакъв случай не бях виждал. Чрез прочита на нещата, които бях написал, той четеше мен като отворена книга. Направихме една смешна премиера на моята книга дружно с моя другар Стефан Русинов, той е преводач от китайски.
Така след 2 години работа по книгата и се срещнах с моя редактор. Историите, които са вътре в книгата, са доста разнообразни една от друга.
Третата ми книга е малко по хард. Тук във втората се приказват по леки неща, има обич. Традиция имам да си пиша към този момент тил на книгата. В първите две молех мои другари да напишат нещо на гърба на книгата ми. Такава е практиката на всички модерни създатели. И цитира какъв е гърба на „ Игра на гъски “:
„ ….тази книга е своенравна. Тя първо не искаше да излиза от главата на създателя, откъдето трябваше да я изтръгнат с вендуза, по-късно като се отприщи и хукна по “Патриарха “ за малко да се пребие в изкопа за метрото. Там, цялата в тиня. Тая лепкава и сочна софийска тиня, каквато единствено в софийското поле може да се откри, се върна в квартирата на създателя, поигра си с песа, сипа си водка, повтори и заспа на масата в кухнята. Под мушамата на кухненската маса бе изчегъртана и отнесена внимателно в Издателството, след това в Печатницата, оттова в книжарницата и ето я в този момент - книжно тяло в твоите ръце, небогати ми читателю, нищо неподозиращ “… Написаното е от Продан Марков, другар на създателя.
Друг негов другар написа по същия мотив: „ Не съм чел тази книга, само че познавайки създателя, бих се пазарил, преди да си я купя “.
Горе-долу, толкоз за стойностите на трудове алманах с разкази. Те са много разнородни, а това смятам за най-разпознаваемия ми почерк . Някои от разказите ми са се случили на мен. Едно към едно, само че съм вкарал и някой приказен воин – да вземем за пример „ Живот на каишка “. Както си става една заран от леглото гл.герой, го гледа в очите личния му живот. Но стартира да се умилква в краката на жена му, т.е. личният му живот повече харесва жена му, от колкото индивида на който принадлежи. И стартира героят да живее дружно с живота си, държи го на каишка, тъй като, той, животът му е малко малоумен и бяга. Пуска го внезапно и той заобикаля. На мен не ми избяга живота, само че ми избяга кучето… Кучето ги беше взела моята другарка, и аз и се обаждам, а тя ми вика, виж, Йордане, в случай че не го намерим, взимай си багажа и се махай… Аз бях малко разтърсен от тази нейна имитация, открих си кучето като по знамение и откакто преживяхме 15 мин. с кучето, което беше кално и трепереше, хем се псуваме, хем доста се обичаме, беше доста прочувствено, седнах и я написах тая история. Героите в нея и репликите им съм ги чул, до момента в който си гонех кучето в парка. Има истории и които съм чувал. “Игри на гъски “, която дава заглавието на този алманах, е от история, която се е случила на тайфа ловци на брега на Дунава. Отиват те на лов за гъски и в януарския мраз, супер мраз, стартират да чакат. Чакат ужасно доста време, те много оскъдно живеят и за тях ловът не е единствено развлечение, а и метод за изкарат нещо за издръжка, да уцелят нещо да хапнат. Те много дълго седят в снега и стартират да измръзват. По едно време леко се появява и бялата гибел, успиват се. Но се разсънват, тъй като на дулото на една от пушките каца една гъска. И единият почва да вика:
- Ей, на татко ти гъска кацна на дулото. Защо не стреля татко ти?!
И синът, поглеждайки го споделя: Ами, щото той е умрял… Ама по какъв начин е починал, иди да го видиш! Изведнъж идват някакви хора с 5 бутилки водка, избавят ги, като ги изливат в устите им. Реално в тази история съм поставил и дяволът, и гибелта, с цел да стане по-интересно.
Има и други разкази, основани на исторически събития – да вземем за пример, Гео Милев е заровен в общ гроб, аз доста го одобрявам като създател. Изкуших се да опиша ориста му, бях покъртен.
Има и една друга история – роман, “ 4 септември “. Една никаква дата, само че се оказва, че в Дания на 4 септ., 1939 година една бомба пада от аероплан и уцелва къща с двама поданици в нея. Само нея. Тези хора умират, 3 дни след началото на Втората международна война. Това е някакъв объркал се британски аероплан. Тази история я научих от дневника на Астрид Линдгрен . Оказва се, че тя си е водила един много прецизен дневник. Всеки ден разказва нещо, до момента в който трае войната, деликатно го разказва. На 4.09. тя е написала единствено едно изречение- през днешния ден един аероплан мина над с. Есбер, падна една бомба и умъртви 2 души. Седнах и и го написах описа. Може би това е отговор, който може да се даде на въпроса, за какво човек би се занимавал с някакво творчество - тъй като има въпроси в себе си и желае да даде отговор на себе си . Не считам, че мога да дам отговор на който и да било в тази зала или тоя свят. И това е доста занимателна работа. Писането не е като мозъчната хирургия, в случай че объркаш нещо, не е съдбовно. Това е и най-хубавият съвет , който съм чувал за писането от израелския публицист Едгар Кенет, който постоянно гостува в България. Пишете, вие не сте хирурзи. Няма никой да пострада от това.
“Пожар “ ми е обичан роман. Понякога човек написа, с цел да маскира нещото, за което си приказваме, сякаш е несериозно, само че става дума за значими неща. Сюжетът е подобен: Едно село бие камбана и всички се чудят защо е тая гюрюлтия. Оказва се, че идва пожар към селото, събира ги кметът всички селяни, почва да спори с мъжа, който ги е известил за заплахата. Идва комисия, селото изгаря и така нататък
Опитвам се да има и смешни работи в разказите ми. Прави ми усещане, че най-важните неща постоянно минават на пръсти около индивида и колкото и да се мъчим – не може да ги доизкажем точно тях .
„ Игра на гъски “ е писана с доста обич към хората, аз доста обичам хората, доста ми е забавно да си приказвам с тях и да чувам тия истории, които си заслужава да бъдат споделени.
Дядо ви е велика персона, по какъв начин се почувствахте, като разбрахте, че е толкоз прочут?
Мен в никакъв случай това не ме е засягало, тъй като той постоянно е бил моя дядо. Иначе като четец на Й. Радичков, доста му одобрявам литературата. И мисля, че той е извънредно нечетен създател. Тук вашият край (Враца, бел. ред.) е доста специфичен, зная, че го обичате… Той нееднократно прибягва в творчеството си до израза: " Ех, мома, жено врачанска … " и така нататък
Аз съм доста нагъл, сложих си и трите имена върху моите книги. Често ми споделят: " Къв е този, измамник е! Й.Радичков умря преди повече от 15 година, какви са тия нови книги дето му излизат. " Но по този начин пък съм завързвал доста нови другарства. Ходил съм в с. Калиманица,( родното село на Радичков) това са три села, зачеркнати от българската карта, с цел да се строи язовир. Населението е преместено по прилежащи градове. Миналата година бях там, има доста ябълки. Срещнахме една жена, която става заран в 5, с цел да бере гъби. Баща ми е много несъобразителен човек и я попита на какъв брой е години, а знам, че жена не трябва да се пита на какъв брой е години. Тя му се усмихна още по-хитро от него: " Ти какъв брой ми даваш? " – " Около 70 ", споделя татко ми. А тя: " на 89 съм ". Много витална жена е. Има един древен дъб – към 200 година И е останала една черква, която в никакъв случай не е работила като такава. Не е била осветена.
Ето и един съвет от Йордан Радичков Младши към учениците, пристигнали на срещата с него:
Не се занимавайте със модерна българска литература. Четете хубавите работи, които са открити. Горещо ви предлагам книгите на дядо ми. Има една, в която потънах, тя ми отвори необятно вратата към неговия свят. Това е романът му „ Прашка “. Изключително забавна история за момче, което изчезва от едно село и след него остава единствено дневникът му.
Почнах по-сериозно да пиша в първи курс на университета. Мислех, че е нещо, което ми се отдава. Побутнаха ме моите другари. Първият ми текст дадох на един мой другар. Той го прочете и ми вика: Брато, ти що си го написал това? Какво искаш да кажеш с това?
И аз разбрах, че нищо не съм написал. Той ми оказа помощ да схвана по какъв начин се основава едно произведение на изкуството, за какво казваш това нещо, което си написал… До ден сегашен настоявам, че неговата рецензия е тази, която най-вече ми е помогнала . Ние сме доста близки, от 3-годишни се познаваме до ден сегашен и колкото и работи съм му давал да чете, на него не са му били забавни, обаче най-сетне ме призна. Литературата е хубаво нещо.
С кои от героите се отъждествявате?
Един от комплиментите, които съм получавал е, че сега актуалната литература се занимава извънредно с личността, която я основава. Мен това постоянно ме е дразнело. Искам да чета някаква история. Мен не ме интересува нарцисизма. Отчитали са, че това го няма в писането ми. Аз, на мен, сънувах и така нататък, не са ми забавни. През цялото време, откогато съм почнал да пиша, си мисля, че мога да избягам от това нещо. А това, което разбрах е, че ти не можеш да избягаш от това, което си ти. Ти се заграждаш самичък себе си в писането и оставаш част от себе си в него. Това е и единственият метод да правиш нещо стойностно. Навсякъде намирам себе си. Но за един четец, който не ме познава, ще бъде извънредно мъчно.
Обичате ли да ходите на лов – като дядо си?
Израснал съм в семейство на ловджии и знам, че ХХI век няма положително мнение за ловджиите. Искам да кажа на XXI век да си гледа работата. Тъй като XXI век нищо не схваща какво е лова, а мен са ме учили хора с огромно почитание към природата, на това какво е това лов. Ловът не е това да отидеш да гръмнеш 20 сърни, ами е да станеш рано заран в 5.30, в някакво село, дето може в никакъв случай да не си бил, да се срещнеш с хора, с които в никакъв случай не си бил и те да те одобряват в своя другарски кръг и вие да си говорите, да изпуснете пилетата по полето, само че да се насладите на природата. Това е едно нещо, което доста ми подхожда. Веднъж се събираме в едно село, извънредно люта зима е и ние, 15 индивида, чакаме да дойдат още двама. Чакаме ги един час на мраз писклив. Появяват се най-сетне двама старци, няма толкоз възрастни хора в тая зала, в остаряла раздрънкана бяла кола. Ей, извинявайте, ние малко се забавихме… трябваше да го погребем сътрудника и незабавно идваме на лов.
Направили погребението на техен другар в 5,30 сутринта, да го закопаят небрежно и в негова чест да отидат на лов.
На срещата бе посетител и основният проектант на Враца Чавдар Спасов, който показа мемоари, претърпени с бащата на младия създател: „ Като деца сме си играли с татко ви в църквата на Калиманица. Имаме концепция един от врачанските площади да се именува на дядо ви, което ще се случи до края на годината. Площадът се намира източно от църквата „ Св.Възнесение “ и следва да се реконструира “.
Тръгвам си усмивка след срещата с младежа Йордан Радичков и виждам, че и хората към мен имат радостни светулки в очите…Това е, може би, същината на творчеството, да въодушеви, да окрилява за положителни мисли и действия. Пожелавам му доста нови разкази, които да четем и случки, които да ни вършат същински индивиди.
Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР