Иван Кръстев: Защо по време на пандемията реших да се върна в България
Във Вашата нова книга " Утре ли е към този момент? Как пандемията трансформира Европа " споделяте, че сте взели едно ненадейно решение в отговор на апела да се приберем у дома - да се върнете в България по време на изолацията. Промени ли се разбирането за дом по време на тази рецесия?
Напълно нереалният въпрос " Къде се прибираш? " за всеки един от нас се трансформира в екзистенциално решение. През последните 10 години цялото ми семейство живее и работи във Виена в по-голямата част от времето. Много от нашите австрийски другари упорстваха, че и по време на строгите ограничавания би трябвало да останем в Австрия - минимум поради качеството на опазването на здравето в тази страна. Но имаше три аргумента, които ни накараха въпреки всичко да се върнем в България за този интервал. Първото: че чисто инстинктивно в миг на рецесия искаш да си в познатото място, което ти дава една спомагателна сигурност. Освен това в миг на тежко напрежение човек желае да приказва на родния си език. Второто: че от самото начало те тормози мисълта за това какво ще се случи с твои близки - майка ми, бащата на брачната половинка ми. Не, че можем да помогнем, ние не ги виждахме по време на карантината. Но самият факт, че си близо им дава напълно друга сигурност. И третото, което ми се вижда извънредно значимо: че когато стоиш в личната си страна в миг на радикална смяна, доста по-ясно виждаш какво се трансформира и какво не. Защото познанието за личната ти страна е изцяло друго от познанието за която и да е друга. В никоя друга страна нямаш съученици, родственици, хора, които имат изцяло друг живот от твоя и идват от разнообразни обществени среди. Когато живееш в чужбина, нормално ти най-често общуваш с сътрудниците си. А общуването и животът в една-единствена обществена група не ти оказва помощ изключително да си представиш по какъв начин реагира едно общество като цяло.
Не се ли получи малко парадоксално: съвсем всеки българин има родственици в чужбина, само че все пак прибиращите се в България бяха демонизирани заради това, че пренасяли болестта?
По същия метод доста хора в провинцията се притесняваха, че софиянци, които желаят да се приберат, също носят болестта. Парадоксът на цялата тази рецесия е, че ти си застрашен от тези, които виждаш най-често. Мобилният човек се трансформира в натурален източник на боязън, тъй като колкото повече се движиш, толкоз по-голям е шансът да се заразиш. Тази рецесия е доста по-различна от типичен рецесии, където в центъра е някакъв етнически шовинизъм. Това не беше казусът в този момент. Но този боязън на хората не би трябвало да се демонизира. Няма нищо по-естествено от това да се опитваш да предпазиш себе си и околните си, ограничавайки общуването с хора, които съгласно теб са доста по-високо рискови. Това ще отмине.
Новата Ви книга ще бъде оповестена на 19 езика. В нея обсъждате седемте парадокса на пандемията, само че в основата е бъдещето на глобализацията. Една от главните Ви тези е, че пандемията е артикул на глобализацията, само че в това време е и средство за разширението ѝ. Защо?
Напълно нереалният въпрос " Къде се прибираш? " за всеки един от нас се трансформира в екзистенциално решение. През последните 10 години цялото ми семейство живее и работи във Виена в по-голямата част от времето. Много от нашите австрийски другари упорстваха, че и по време на строгите ограничавания би трябвало да останем в Австрия - минимум поради качеството на опазването на здравето в тази страна. Но имаше три аргумента, които ни накараха въпреки всичко да се върнем в България за този интервал. Първото: че чисто инстинктивно в миг на рецесия искаш да си в познатото място, което ти дава една спомагателна сигурност. Освен това в миг на тежко напрежение човек желае да приказва на родния си език. Второто: че от самото начало те тормози мисълта за това какво ще се случи с твои близки - майка ми, бащата на брачната половинка ми. Не, че можем да помогнем, ние не ги виждахме по време на карантината. Но самият факт, че си близо им дава напълно друга сигурност. И третото, което ми се вижда извънредно значимо: че когато стоиш в личната си страна в миг на радикална смяна, доста по-ясно виждаш какво се трансформира и какво не. Защото познанието за личната ти страна е изцяло друго от познанието за която и да е друга. В никоя друга страна нямаш съученици, родственици, хора, които имат изцяло друг живот от твоя и идват от разнообразни обществени среди. Когато живееш в чужбина, нормално ти най-често общуваш с сътрудниците си. А общуването и животът в една-единствена обществена група не ти оказва помощ изключително да си представиш по какъв начин реагира едно общество като цяло.
Не се ли получи малко парадоксално: съвсем всеки българин има родственици в чужбина, само че все пак прибиращите се в България бяха демонизирани заради това, че пренасяли болестта?
По същия метод доста хора в провинцията се притесняваха, че софиянци, които желаят да се приберат, също носят болестта. Парадоксът на цялата тази рецесия е, че ти си застрашен от тези, които виждаш най-често. Мобилният човек се трансформира в натурален източник на боязън, тъй като колкото повече се движиш, толкоз по-голям е шансът да се заразиш. Тази рецесия е доста по-различна от типичен рецесии, където в центъра е някакъв етнически шовинизъм. Това не беше казусът в този момент. Но този боязън на хората не би трябвало да се демонизира. Няма нищо по-естествено от това да се опитваш да предпазиш себе си и околните си, ограничавайки общуването с хора, които съгласно теб са доста по-високо рискови. Това ще отмине.
Новата Ви книга ще бъде оповестена на 19 езика. В нея обсъждате седемте парадокса на пандемията, само че в основата е бъдещето на глобализацията. Една от главните Ви тези е, че пандемията е артикул на глобализацията, само че в това време е и средство за разширението ѝ. Защо?
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ