Вървя по Главната във Варна и си чудя какъв текст

Вървя по Главната във Варна и си чудя какъв текст да напиша. Не, няма смисъл да разясня Меркел. Всички го вършат. Да хвана абсурда в Хасково? По-скоро не. За този скандал са писали публицисти, които са с съсловия над мен. Или ученичката, която твърди, че е снимала блудстващия шеф на учебното заведение си? Понякога ми омръзва от кавги. Не, че тематиката не е значима. Напротив. По нея има доста какво да се каже. И въпреки всичко.

Трябва ли да се занимаваме с всеки скандал? Твърдо не! Тогава? Пропускам гибелта на Хю Хефнър, не пиша за сходни събития. От друга страна кавгата сред Тръмп и Зукърбърг е една от другите злободневни случки... Или да разясня намаляването на съветските туристи в България през август? Или да напиша позитивен текст за новите пешеходни зони в София? Не, не мога да реша.

Спирам и сядам на един бордюр. Най-сложното в работата на създателя на свободна процедура е, че никой не ти споделя защо да пишеш. Противно на всички, които се заблуждават, че някой ми се обажда по телефона и поръчва да напиша нещо позитивно за бежанците, да вземем за пример. В моя живот няма сходни случаи. Никой не те насочва. Всичко би трябвало да правиш самичък, а свободата е голяма отговорност. И въпреки всичко съм решил, че тъкмо през днешния ден ще пиша текст. Въпрос на време е да избера една от тематиките или да измисля друга. Или първо да посветя още половин час на преглеждането на новинарските уеб сайтове? Да. Това звучи като добра концепция.

Преглеждам задграничните медии. Попадам на изявление със Салман Рушди в Der Spiegel за новия му разказ, който е отдаден на явлението Тръмп. В изявлението се споделят една купчина забавни неща. От друга страна защо да пиша текст по изявление? Не. Ровя се из българските културни уеб сайтове и откривам, че Виктор Пелевин е написал разказ за Русия след Путин. Хрумва ми, че мога да разясня политизирането на някои създатели. Тенденция ли е това или просто случайност? Очевидно и Тръмп, и Пелевин сега са се политизирали, с цел да пишат романи с сходна тема.

Тъкмо възнамерявам текста, когато против мен един азиатец се стопира, отваря кръглото куфарче, което носи в дясната си ръка и изважда хенг дръм. Хенг дръмът е музикален инструмент, който е нещо като звучна перкусия с няколко тона, чиито тон прилича ненапълно на камбана, само че без дрънченето. Звукът е по-мек, нежен и кух (в положителния смисъл на думата). Азиатецът стартира да свири и мелодичната музика отеква в мен. Всички мисли, които се гонят из главата ми стихват и се трансформирам в око, което гледа и ухо, което чува. Другите сетива остават на назад във времето.

Музиката се нос и по улицата. Продавачките от близките магазини, които по остаряла българска традиция са намръщени през 90% от времето, внезапно се усмихват. Момче се стопира и слуша унесено. Минават майки с колички. Едно напълно малко дете се доближава до уличния музикант, а след това родителите му го водят нанякъде. Момиче с куче сяда на земята и следи концентрирано музиканта. Сякаш музиката заразява цялото пространство в близост, забавя света, кара хората да излязат най-малко за момент от всекидневието си. Спират се всевъзможни хора - млади и възрастни, мъже и дами, по-нямащи и по-имащи хора. За музиката общественото състояние няма значение. Всички слушащи са равни.

Изваждам фотоапарата си от брезентовата чанта за едно рамо, която си купих от магазин с войнишки продукти към Женския пазар. Понечвам да направя няколко фотоси, само че се спирам. Искам да предам картината, която се разкрива пред очите ми.

А по какъв начин можеш да уловиш музиката със фотография? Да, знам, че може, само че просто желая нещо друго. И се колебая, че съм толкоз добър фотограф. За шанс фотоапарата ми може да снима и видео. Правя едно неумело клипче, в което се пробвам да предам танца на минувачите. После прибирам фотоапарата и си закупувам ядки. В идващия миг различен инцидентен минувач стопира, с цел да послуша, а скоро и той влиза в магазина, с цел да си купи нещо.

Значи уличните музиканти в някои обстановки подкрепят търговията? Защото ни карат да спрем, да променим ритъма си най-малко за момент. Естествено, това зависи от съответните музиканти. Но азиатецът несъмнено е подобаващ. Първо, тъй като свири на ексцентричен инструмент, а непознатото, невижданото и нечуваното постоянно притегля хората. И второ, тъй като свири в действителност мелодично. Не знам дали това е импровизация или по принцип свири тези неща, само че това няма значение. Важното е, че е красиво. Една ефимерна хубост, която ще изчезне сега, в който той престане да свири. Тогава хората ще престанат да се стопират и нищо няма да ги откъсва от ритъма на работата, града, сърцата им.

Седя към половин час, а мислите за ненаписания ми текст тотално са изчезнали от главата ми. Става време да не преставам по пътя си. Приближавам се до към момента свирещия азиатец, пущам му пари, той ми се усмихва. Не, през днешния ден няма да пиша политически или обществени текстове. Каквото и да става, даже някакво апокалиптично злополучие, постоянно ще има сходни дребни събития, които някак ще съумяват да ни отърсят от деня най-малко за няколко минути. Да ни изкарат от кожите ни и да ни накарат да погледнем на това, което ни обкръжава, по различен метод.

Продължавам по пътя си благополучен . Видеото е във фотоапарата ми. Поне този миг съм съумял да запазя. По принцип всеки ден се губят толкоз моменти. Неща, които са ти създали усещане и които евентуално ще забравиш. Не и този път.

Тогава си мисля по какъв начин точно в това е силата на изкуството. Изкуството може да спре света. Може да ни покаже, че и в най-баналното има лирика. Че и в дребните неща се е стаило толкоз доста. Това е една живителна мощ. Доброто изкуство заразява, то отеква някъде вътре в нас, без значение дали го усещаме в този момент или ще си спомним в миналото. А даже и да го забравим, тялото помни.

Да, през днешния ден няма да пиша нищо. Ще се разхождам, преди да пристигна време да свърша работата, за която съм тук. И ще търся сходни картини. Изкуството на живота е да търсиш това, което те прави благополучен. И да не се страхуваш, че можеш да изгубиш някой и различен час. Това не е изгубено време. Тъкмо противоположното. Ще ми се единствено повече хора да правят оценка сходни моменти, вместо да капитулират пред бита и дилемите. Всички сме затрупани с обичай и задания, само че също по този начин доста неща са и въпрос на позиция. На сензитивност. И на алтернативата да се оставиш най-малко за миг на течението, преди да продължиш да се бориш с него. Защото починеш ли си по този метод, по-късно се хвърляш в борбата с нови сили. А в нашата страна и в нашето общество всеки ден е ден на борби.