„Танцуващият по въже Homo Ludens – Онник Каранфилян“ с премиера днес във Варна
Варненската премиера на изданието „ Танцуващият по въже Homo Ludens – Онник Каранфилян “ ще подчертава върху приноса на едно от приетите имена в българското изкуство – Онник Каранфилян.
Пионер в съчетаването на класическите графични техники с цифровите технологии, занаятчия на екслибриса, художникът е участник в многочислени интернационалните биеналета на графиката, има редица независими изложения и е притежател на влиятелни награди, измежду които е и равностойната премия от Международното биенале на графиката – Варна през 2019 година
Началото на представянето на книгата е в 16:00 ч. на 13 януари (събота) в Градската художествена изложба – Варна , на ул. „ Л. Каравелов “ 1
Книгата „ Танцуващият по въже Homo Ludens – Онник Каранфилян “ е първокласно двуезично издание (на български и британски език), което излиза във връзка шейсетгодишнината на актьора и наблюдава с репродукции неговия креативен път в региона на графиката, живописта и рисунката. Автори на текстовете в книгата са проф. Аксиния Джурова, Любен Дилов-син и д.ф.н. Георги Каприев, като част от материалите са изявленията с Онник Каранфилян. Въведението е написано от художника, който се обръща към читателя, разказвайки в резюме своя живот, постоянно обвързван с изкуството.
В края на изданието са поместени извадки от наличието му в обществената мрежа Facebook , както и негови мисли, записвани през годините. Книгата съдържа към 1100 пълноцветни репродукции, разграничени по интервали от 1977 до 2022 година. Изданието е допълнено от голям брой архивни фотоси, които способстват за по-пълното показване на художника. Коментари под фотографиите оказват помощ на читателя да разбере повече за генезиса в неговото творчество, за развиването му и за артистичната среда, в която е отраснал.
Защо Онник Каранфилян ще показа изданието във Варна, какво го свърза с морския град и художествените събития тук? Художникът споделя пред Нина Локмаджиева:
„ Варна ми е обичан град, моята баба е родена там, град на доста положителни художници, град на изкуство, на лирика – по тази причина ще представим книгата в морската столица. Варненското биенале на графиката има изключително значение за мен. През 1997 година получих премията на фондация „ Арт Диалог “ – Париж за цикъла литографии „ Еко писма “, а от 1999 година съм притежател на Награда за реалистична графика на доктор Филип Маурер – той персонално я дава. С него се запознахме през 2019 година (бяха минали 20 години от предходната ми премия на Варненското биенале) и с усмивка му пожелах да е жив и здрав, с цел да може след 20 години отново да ми даде премия. Той ми призна по-късно в персонален диалог, че сега, в който е видял работите, с които участвах – „ Олтар 1 “ и „ Олтар 2 “, незабавно е изискал да ги награди.
А книгата, която ще представим в Градската художествена изложба на Варна, е издадена от „ Мусагена “ за моята 60-годишнина и наблюдава още от 1977 година първите ми стъпки в рисуването, и то професионалното. Пловдивската художествена гимназия тогава се наричаше Средно особено художествено учебно заведение за изящни и монументални изкуства „ Цанко Лавренов “. Промениха името по-нататък, само че цялата основа, която имам, с цел да мога да се развъртвам в действителност професионално, я получих там. Всъщност точно тази основа може да се наблюдава доста добре – някъде от средата на 9. клас (1979-80 г.) – очевидно съм имал много съществено отношение и съм правел неща, които са ме вълнували – с комизъм, даже мога да ги нарека леко „ дисидентски “ – с доста подигравка към тогавашния строй. Интересни моменти могат да се видят в книгата. Тя обгръща творчеството ми от този момент до момента. Затова съм поставил в нея работи от всички интервали. Може да се види, че още от гимназията съм обичал еклектиката и това е моят жанр.
Всъщност аз сътворявам разнообразни парадигми, с цел да се показвам по най-хубавия метод, тъй като вземам най-хубавото от другите стилове и ги комбинирам. Когато работех по този метод при започване на демокрацията, не се приемаше изключително добре, гледаха ме съмнително. Но времето опроверга това. Още през 1993 година направих едни съчетания, които бяха невъзможни за тогава. Съвсем съзнателно скрито пратих част от дипломната ми работа в Япония и тя беше определена сред 19 създатели от България. Човек би трябвало да е самоуверен, в действителност. Тогава имах храброст да разбия тотално визията за себе си и да направя нещо напълно друго – да съчетая за първи път компютърно цифрово изображение с класическа техника на щемпел, и мисля, че се получи забавно. Дотогава не беше правено, още по-малко в дипломна работа. Когато някой трябваше да се изкаже на отбраната ми, никой не стана да го направи. Беше странна, доста друга дипломна работа. Но аз знаех, че съм на прав път – времето го потвърди.
Имал съм по-нататък и други интервали. Просто последвам сърцето си. Когато човек успее да хване същинската сила, която го вълнува в пространството и във времето, тогава нещата се получават. Понякога има преломни моменти, като 2000-та година, когато за първи път направих моите въжета на черен декор. Дотогава доста рядко се виждаха картини в черно – човек може елементарно да наблюдава това – приказвам за огромни формати графика 100х70 см.
Представих ги с едни червени процепи в пространството, които очевидно заинтригуваха и други мои сътрудници, тъй като в този момент, двайсетина години по-късно, виждам, че доста хора се обърнаха към черното, към изобразяване на формата, която излиза от черното. Това няма значение – сътрудниците всички се движим дружно във времето. По-важното е, че тогава беше повратен миг. Видях и доразвих това с черния декор, с въжетата, с другите предмети, които се появяват в черното, с алените искрящи процепи в пространството и във времето. С това съм прочут и по света най-вече – с въжетата, с възлите, които за заплитат или се разплитат, с реещото се въже в пространството, което по някакъв метод сякаш разказва личния ни живот – живота на всеки един от нас.
Аз постоянно съм имал въжето за един от обичаните ми цивилизационни знаци и още в Академията съм го употребил, гледайки рисунките си като студент. Но след това към този момент го доразвих в друга посока – по-символна, дори бих споделил семиотична. И по този метод работя и до момента. Има моменти, когато се обръщам към въжето и посредством него се показвам най-добре. Има моменти, когато се обръщам към нещо друго – различен знак за мен преди време беше столът, също масата, а и човешката фигура много постоянно, да не кажа постоянно, е участвала при мен. “
Пионер в съчетаването на класическите графични техники с цифровите технологии, занаятчия на екслибриса, художникът е участник в многочислени интернационалните биеналета на графиката, има редица независими изложения и е притежател на влиятелни награди, измежду които е и равностойната премия от Международното биенале на графиката – Варна през 2019 година
Началото на представянето на книгата е в 16:00 ч. на 13 януари (събота) в Градската художествена изложба – Варна , на ул. „ Л. Каравелов “ 1
Книгата „ Танцуващият по въже Homo Ludens – Онник Каранфилян “ е първокласно двуезично издание (на български и британски език), което излиза във връзка шейсетгодишнината на актьора и наблюдава с репродукции неговия креативен път в региона на графиката, живописта и рисунката. Автори на текстовете в книгата са проф. Аксиния Джурова, Любен Дилов-син и д.ф.н. Георги Каприев, като част от материалите са изявленията с Онник Каранфилян. Въведението е написано от художника, който се обръща към читателя, разказвайки в резюме своя живот, постоянно обвързван с изкуството.
В края на изданието са поместени извадки от наличието му в обществената мрежа Facebook , както и негови мисли, записвани през годините. Книгата съдържа към 1100 пълноцветни репродукции, разграничени по интервали от 1977 до 2022 година. Изданието е допълнено от голям брой архивни фотоси, които способстват за по-пълното показване на художника. Коментари под фотографиите оказват помощ на читателя да разбере повече за генезиса в неговото творчество, за развиването му и за артистичната среда, в която е отраснал.
Защо Онник Каранфилян ще показа изданието във Варна, какво го свърза с морския град и художествените събития тук? Художникът споделя пред Нина Локмаджиева:
„ Варна ми е обичан град, моята баба е родена там, град на доста положителни художници, град на изкуство, на лирика – по тази причина ще представим книгата в морската столица. Варненското биенале на графиката има изключително значение за мен. През 1997 година получих премията на фондация „ Арт Диалог “ – Париж за цикъла литографии „ Еко писма “, а от 1999 година съм притежател на Награда за реалистична графика на доктор Филип Маурер – той персонално я дава. С него се запознахме през 2019 година (бяха минали 20 години от предходната ми премия на Варненското биенале) и с усмивка му пожелах да е жив и здрав, с цел да може след 20 години отново да ми даде премия. Той ми призна по-късно в персонален диалог, че сега, в който е видял работите, с които участвах – „ Олтар 1 “ и „ Олтар 2 “, незабавно е изискал да ги награди.
А книгата, която ще представим в Градската художествена изложба на Варна, е издадена от „ Мусагена “ за моята 60-годишнина и наблюдава още от 1977 година първите ми стъпки в рисуването, и то професионалното. Пловдивската художествена гимназия тогава се наричаше Средно особено художествено учебно заведение за изящни и монументални изкуства „ Цанко Лавренов “. Промениха името по-нататък, само че цялата основа, която имам, с цел да мога да се развъртвам в действителност професионално, я получих там. Всъщност точно тази основа може да се наблюдава доста добре – някъде от средата на 9. клас (1979-80 г.) – очевидно съм имал много съществено отношение и съм правел неща, които са ме вълнували – с комизъм, даже мога да ги нарека леко „ дисидентски “ – с доста подигравка към тогавашния строй. Интересни моменти могат да се видят в книгата. Тя обгръща творчеството ми от този момент до момента. Затова съм поставил в нея работи от всички интервали. Може да се види, че още от гимназията съм обичал еклектиката и това е моят жанр.
Всъщност аз сътворявам разнообразни парадигми, с цел да се показвам по най-хубавия метод, тъй като вземам най-хубавото от другите стилове и ги комбинирам. Когато работех по този метод при започване на демокрацията, не се приемаше изключително добре, гледаха ме съмнително. Но времето опроверга това. Още през 1993 година направих едни съчетания, които бяха невъзможни за тогава. Съвсем съзнателно скрито пратих част от дипломната ми работа в Япония и тя беше определена сред 19 създатели от България. Човек би трябвало да е самоуверен, в действителност. Тогава имах храброст да разбия тотално визията за себе си и да направя нещо напълно друго – да съчетая за първи път компютърно цифрово изображение с класическа техника на щемпел, и мисля, че се получи забавно. Дотогава не беше правено, още по-малко в дипломна работа. Когато някой трябваше да се изкаже на отбраната ми, никой не стана да го направи. Беше странна, доста друга дипломна работа. Но аз знаех, че съм на прав път – времето го потвърди.
Имал съм по-нататък и други интервали. Просто последвам сърцето си. Когато човек успее да хване същинската сила, която го вълнува в пространството и във времето, тогава нещата се получават. Понякога има преломни моменти, като 2000-та година, когато за първи път направих моите въжета на черен декор. Дотогава доста рядко се виждаха картини в черно – човек може елементарно да наблюдава това – приказвам за огромни формати графика 100х70 см.
Представих ги с едни червени процепи в пространството, които очевидно заинтригуваха и други мои сътрудници, тъй като в този момент, двайсетина години по-късно, виждам, че доста хора се обърнаха към черното, към изобразяване на формата, която излиза от черното. Това няма значение – сътрудниците всички се движим дружно във времето. По-важното е, че тогава беше повратен миг. Видях и доразвих това с черния декор, с въжетата, с другите предмети, които се появяват в черното, с алените искрящи процепи в пространството и във времето. С това съм прочут и по света най-вече – с въжетата, с възлите, които за заплитат или се разплитат, с реещото се въже в пространството, което по някакъв метод сякаш разказва личния ни живот – живота на всеки един от нас.
Аз постоянно съм имал въжето за един от обичаните ми цивилизационни знаци и още в Академията съм го употребил, гледайки рисунките си като студент. Но след това към този момент го доразвих в друга посока – по-символна, дори бих споделил семиотична. И по този метод работя и до момента. Има моменти, когато се обръщам към въжето и посредством него се показвам най-добре. Има моменти, когато се обръщам към нещо друго – различен знак за мен преди време беше столът, също масата, а и човешката фигура много постоянно, да не кажа постоянно, е участвала при мен. “
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ