Как ще си тръгне Борисов?
Въпросът по кое време Борисов ще си тръгне е значим. Но още по-важно е по какъв начин ще стане това. Защото отдръпването му от премиерския пост е събитие, което неизбежно следва на България.
В парламентарните демокрации сходни събития не са необикновен проблем. Дори водачи като Маргарет Тачър или Тони Блеър е трябвало да се отдръпват прибързано с оставка. В актуалните времена Ангела Меркел към този момент съобщи, че това ще е последният ѝ мандат като канцлер. В двата английски случая огромният водач е имал и заслужен правоприемник, който е развивал и допълвал политиката на предшественика си със съответните корекции. Меркел пък евентуално ще има (заслужен) късмет да се отдръпна на върха на кариерата си с огромно самопризнание вкъщи и необикновен интернационален престиж, а това сигурно ще ѝ подсигурява правоприемник, който да продължи нейната линия.
Проблемът на Борисов
В автокрациите обаче промяната на политическия водач постоянно е проблематична: с нея сякаш си отива целият доскорошен институционален и правов ред на страната. Джон Остин е имал доктрина за правото като цялост от общите команди на суверена. С отдръпването на персоната на суверена по тази доктрина изчезват и правилата/командите, които той е основал. Затова Лукашенко се опасява от оставка - след нея той би изгубил всичко, в това число институционалните гаранции за правата и ползите си, които самичък си е изработил. Затова и Путин избра радикалния вид - с конституционна промяна да остане на власт до второ пришествие.
Проблемът на Борисов е, че желае да бъде като Меркел, само че се е сложил в обстановка, която е сходна с тази на Лукашенко. България не е автокрация, само че през последните 10 години Борисов съумя да вгради и модифицира институционалния и правов ред със личните си комплицирани и все по-проблематични неофициални и подмолни сделки. Въпросът е, че с отдръпването на премиера тези сделки ще се обезсилят, а Борисов явно се бои от това.
По тази причина България, държава-член на Европейски Съюз и НАТО, стартира да наподобява на автокрация в интервал на промяна на водачеството. Далеч не е инцидентно, че Лукашенко стигна до същата формула за избавление, както и Борисов - оставка, само че единствено след приемане на нова конституция.
В нашия подтекст огромната персонална и социална драма, която министър председателят Борисов забърка, е следната: по какъв начин хем България да остане народна власт, хем той да може да се отдръпна от премиерския пост, хем сделките, които е основал, да не изчезнат. Не се вижда явен проект, по който всичко това да се реализира. Наблюдаваме опортюнистични опити и прекопирване от автократични модели, което в българската среда няма по какъв начин да не докара до политически фарс.
Първо: конституционна промяна а ла Путин
Борисов към този момент даде да се разбере, че е подготвен да пожертва актуалната конституция, с цел да остане на власт. Проблемът с тази тактика е обаче, че тя стана прекомерно транспарантна за всички. В момента единствено Марешки е оставен да пази достолепията на " плана ” за нова конституция (всъщност пораздърпан вид на старата), без даже да го е прочел. Но огромният проблем за конституционните планове на Борисов е не Марешки, а сътрудниците му от Движение за права и свободи, които надали ще разрешат отварянето на кутията на Пандора с екзотични приумици от “патриоти ” и кой ли не в едно ново Велико народно събрание.
Второ: електорална система а ла Орбан
Борисов би желал да смени сегашната изборна система с мажоритарна, с цел да закрепи водещата позиция на ГЕРБ. Мажоритарните системи (и смесените, каквато е в Унгария) дават бонус на първите две партии (и изключително на най-голямата), като в същото време ощетяват останалите. Та с хитра електорална маневра Борисов пробва да закрепи ГЕРБ, което би му осигурило задоволителна политическа тежест и без да е министър председател. Но и този проект надали ще сработи, тъй като тук освен Движение за права и свободи, само че и “патриотите ” нямат никакъв интерес да го поддържат. В една мажоритарна система дребните партии ще изчезнат, а Движение за права и свободи няма да може да се възползва от по-голямата готовност на електората си и рядко ще бъде нужна като съдружен сътрудник (срит или открит).
Трето: обезпечаване на правоприемник а ла Елцин
Най-важното в обстановката, в която Борисов се намира, е обезпечаването на правоприемник, който би уважавал сделките му: както Елцин си обезпечи комфортен за него президент след оставката си в края на 1999 година. Тъй като сделките на Борисов са главно с Движение за права и свободи, най-логично би било неговият правоприемник да е допустим и за Движението. Затова и Движение за права и свободи предложиха концепцията за “експертно държавно управление ”, формирано от настоящето парламентарно болшинство. Този вид е комфортен за Движение за права и свободи, само че е високо рисков за Борисов. Първо, той ще би трябвало да изконсумира политическите негативи на оставката си, което в допълнение ще ерозира поддръжката за ГЕРБ на идващите избори. Второ, Движение за права и свободи е привикнало да дърпа управническите конци от втора линия, само че ГЕРБ не може да си разреши същото: в последна сметка едно “експертно държавно управление ” още веднъж ще се написа главно на сметката на ГЕРБ. И трето, за всички ще стане още по-ясно, че ГЕРБ и Движение за права и свободи са политически тандем, качен на “експертно ” държавно колело.
Още по-важно е обаче по какъв начин наследяването на властта ще протече в ГЕРБ. Оттеглянето на Борисов като министър председател може да го остави отпред на партията, само че въпреки всичко той би трябвало да мисли и за наследници в нея. А характерният му жанр на ръководство не даде опция за естествена конкуренция и налагане на нови лица.
Четвърто: запазване на наследството и имунитет а ла Пиночет
Борисов е упорит човек, който ще остави диря в българската история. Въпросът е обаче с какъв знак ще бъде тази диря. Ежедневните му турове из страната целят да го утвърдят като строител на модерна България. Същевременно обаче през последните месеци се постанова като преобладаващ различен негов, надалеч по-негативен облик: на патрона на едно ръководство, което е довело до пленяване на страната от съсредоточени частни ползи. Борисов постоянно е разчитал на медиите на Движение за права и свободи за основаването, поддържането и освежаването на личната си харизма. Това е обаче поръчка, а не работа по разбиране. След отдръпването му като министър председател не е изключено тези медии да се извърнат на 180 градуса, както напролет на 2013 година. А и днешните митинги потвърдиха, че медиите на Движение за права и свободи не могат да диктуват публичното мнение. Оставайки още на власт, Борисов рискува освен ерозия на електоралната поддръжка, само че и затвърждаване на мощно отрицателен собствен облик освен в публичното схващане в България, само че и измежду публичността в Европа.
А страхът, с който Борисов подхожда към основния прокуро Иван Гешев, както и неналичието на каквато и да е премиерска рецензия към активността на прокуратурата (при явни проблеми там) също издават вярата на Борисов да се снабди с де факто имунитет по модела на властнически водачи след тяхното отдръпване. Както показва обаче и въпросът с Пиночет, това е доста рискова тактика. А и при нас подобен “имунитет ” би разчитал на някакви вътрешнополитически сделки и не би имал никаква стойност в наднационален съюз като Европейски Съюз.
Борисов има потребен ход
Поради невъзможността някоя от горепосочените тактики да проработи, Борисов просто отсрочва неизбежното. Но в случай че желае да бъде повече като Меркел, а не като Лукашенко, той към момента има един потребен ход: да даде пояснения за корупционните кавги и да застане с намерено лице на едни нови избори, където да търси продължение на личната си политическа линия и нова легитимност - за ГЕРБ и за себе си. И колкото по-рано го направи, толкоз по-добре. Всички други разновидности са със мощен привкус на политически и личностен неуспех.
Автор: Даниел Смилов,
В парламентарните демокрации сходни събития не са необикновен проблем. Дори водачи като Маргарет Тачър или Тони Блеър е трябвало да се отдръпват прибързано с оставка. В актуалните времена Ангела Меркел към този момент съобщи, че това ще е последният ѝ мандат като канцлер. В двата английски случая огромният водач е имал и заслужен правоприемник, който е развивал и допълвал политиката на предшественика си със съответните корекции. Меркел пък евентуално ще има (заслужен) късмет да се отдръпна на върха на кариерата си с огромно самопризнание вкъщи и необикновен интернационален престиж, а това сигурно ще ѝ подсигурява правоприемник, който да продължи нейната линия.
Проблемът на Борисов
В автокрациите обаче промяната на политическия водач постоянно е проблематична: с нея сякаш си отива целият доскорошен институционален и правов ред на страната. Джон Остин е имал доктрина за правото като цялост от общите команди на суверена. С отдръпването на персоната на суверена по тази доктрина изчезват и правилата/командите, които той е основал. Затова Лукашенко се опасява от оставка - след нея той би изгубил всичко, в това число институционалните гаранции за правата и ползите си, които самичък си е изработил. Затова и Путин избра радикалния вид - с конституционна промяна да остане на власт до второ пришествие.
Проблемът на Борисов е, че желае да бъде като Меркел, само че се е сложил в обстановка, която е сходна с тази на Лукашенко. България не е автокрация, само че през последните 10 години Борисов съумя да вгради и модифицира институционалния и правов ред със личните си комплицирани и все по-проблематични неофициални и подмолни сделки. Въпросът е, че с отдръпването на премиера тези сделки ще се обезсилят, а Борисов явно се бои от това.
По тази причина България, държава-член на Европейски Съюз и НАТО, стартира да наподобява на автокрация в интервал на промяна на водачеството. Далеч не е инцидентно, че Лукашенко стигна до същата формула за избавление, както и Борисов - оставка, само че единствено след приемане на нова конституция.
В нашия подтекст огромната персонална и социална драма, която министър председателят Борисов забърка, е следната: по какъв начин хем България да остане народна власт, хем той да може да се отдръпна от премиерския пост, хем сделките, които е основал, да не изчезнат. Не се вижда явен проект, по който всичко това да се реализира. Наблюдаваме опортюнистични опити и прекопирване от автократични модели, което в българската среда няма по какъв начин да не докара до политически фарс.
Първо: конституционна промяна а ла Путин
Борисов към този момент даде да се разбере, че е подготвен да пожертва актуалната конституция, с цел да остане на власт. Проблемът с тази тактика е обаче, че тя стана прекомерно транспарантна за всички. В момента единствено Марешки е оставен да пази достолепията на " плана ” за нова конституция (всъщност пораздърпан вид на старата), без даже да го е прочел. Но огромният проблем за конституционните планове на Борисов е не Марешки, а сътрудниците му от Движение за права и свободи, които надали ще разрешат отварянето на кутията на Пандора с екзотични приумици от “патриоти ” и кой ли не в едно ново Велико народно събрание.
Второ: електорална система а ла Орбан
Борисов би желал да смени сегашната изборна система с мажоритарна, с цел да закрепи водещата позиция на ГЕРБ. Мажоритарните системи (и смесените, каквато е в Унгария) дават бонус на първите две партии (и изключително на най-голямата), като в същото време ощетяват останалите. Та с хитра електорална маневра Борисов пробва да закрепи ГЕРБ, което би му осигурило задоволителна политическа тежест и без да е министър председател. Но и този проект надали ще сработи, тъй като тук освен Движение за права и свободи, само че и “патриотите ” нямат никакъв интерес да го поддържат. В една мажоритарна система дребните партии ще изчезнат, а Движение за права и свободи няма да може да се възползва от по-голямата готовност на електората си и рядко ще бъде нужна като съдружен сътрудник (срит или открит).
Трето: обезпечаване на правоприемник а ла Елцин
Най-важното в обстановката, в която Борисов се намира, е обезпечаването на правоприемник, който би уважавал сделките му: както Елцин си обезпечи комфортен за него президент след оставката си в края на 1999 година. Тъй като сделките на Борисов са главно с Движение за права и свободи, най-логично би било неговият правоприемник да е допустим и за Движението. Затова и Движение за права и свободи предложиха концепцията за “експертно държавно управление ”, формирано от настоящето парламентарно болшинство. Този вид е комфортен за Движение за права и свободи, само че е високо рисков за Борисов. Първо, той ще би трябвало да изконсумира политическите негативи на оставката си, което в допълнение ще ерозира поддръжката за ГЕРБ на идващите избори. Второ, Движение за права и свободи е привикнало да дърпа управническите конци от втора линия, само че ГЕРБ не може да си разреши същото: в последна сметка едно “експертно държавно управление ” още веднъж ще се написа главно на сметката на ГЕРБ. И трето, за всички ще стане още по-ясно, че ГЕРБ и Движение за права и свободи са политически тандем, качен на “експертно ” държавно колело.
Още по-важно е обаче по какъв начин наследяването на властта ще протече в ГЕРБ. Оттеглянето на Борисов като министър председател може да го остави отпред на партията, само че въпреки всичко той би трябвало да мисли и за наследници в нея. А характерният му жанр на ръководство не даде опция за естествена конкуренция и налагане на нови лица.
Четвърто: запазване на наследството и имунитет а ла Пиночет
Борисов е упорит човек, който ще остави диря в българската история. Въпросът е обаче с какъв знак ще бъде тази диря. Ежедневните му турове из страната целят да го утвърдят като строител на модерна България. Същевременно обаче през последните месеци се постанова като преобладаващ различен негов, надалеч по-негативен облик: на патрона на едно ръководство, което е довело до пленяване на страната от съсредоточени частни ползи. Борисов постоянно е разчитал на медиите на Движение за права и свободи за основаването, поддържането и освежаването на личната си харизма. Това е обаче поръчка, а не работа по разбиране. След отдръпването му като министър председател не е изключено тези медии да се извърнат на 180 градуса, както напролет на 2013 година. А и днешните митинги потвърдиха, че медиите на Движение за права и свободи не могат да диктуват публичното мнение. Оставайки още на власт, Борисов рискува освен ерозия на електоралната поддръжка, само че и затвърждаване на мощно отрицателен собствен облик освен в публичното схващане в България, само че и измежду публичността в Европа.
А страхът, с който Борисов подхожда към основния прокуро Иван Гешев, както и неналичието на каквато и да е премиерска рецензия към активността на прокуратурата (при явни проблеми там) също издават вярата на Борисов да се снабди с де факто имунитет по модела на властнически водачи след тяхното отдръпване. Както показва обаче и въпросът с Пиночет, това е доста рискова тактика. А и при нас подобен “имунитет ” би разчитал на някакви вътрешнополитически сделки и не би имал никаква стойност в наднационален съюз като Европейски Съюз.
Борисов има потребен ход
Поради невъзможността някоя от горепосочените тактики да проработи, Борисов просто отсрочва неизбежното. Но в случай че желае да бъде повече като Меркел, а не като Лукашенко, той към момента има един потребен ход: да даде пояснения за корупционните кавги и да застане с намерено лице на едни нови избори, където да търси продължение на личната си политическа линия и нова легитимност - за ГЕРБ и за себе си. И колкото по-рано го направи, толкоз по-добре. Всички други разновидности са със мощен привкус на политически и личностен неуспех.
Автор: Даниел Смилов,
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ