Валеше ситен дъжд. Духаше вятър. Бялата къща изглеждаше като палат

...
Валеше ситен дъжд. Духаше вятър. Бялата къща изглеждаше като палат
Коментари Харесай

Стиснах ръката ти: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Валеше дребен дъжд. Духаше вятър. Бялата къща изглеждаше като дворец от някоя приказка, само че къде ти приказки в тоя град. Вече никой не им вярваше. Хората привикнаха с новините в седем, в осем, след това в 10. Поредната баба, ограбена от телефонен лъжец. Хвърлила му всичките си спестявания, с цел да избави авариралия си наследник. Пребили юноша на изхода на дискотека, бере душа в окръжна болница. Момчета от елитна гимназия бягат от час, с цел да обират възрастни дами. Апартаменти, гаражи и цени. Такива ги слушаха в седем, в осем и в 10, така че даже дребните деца към този момент не слушаха приказки. Знаеха си правата и им беше ясно какво значи демографска рецесия. Човек като видеше хлапе, облечено в палто до глезените от магазин „ Втора ръка, втори късмет “, му се отщяваше да мисли за деца.
 Трябваше да ѝ каже нещо: роман с продължение от Здравка Евтимова  Излез: роман с продължение от Здравка Евтимова  Градът: роман с продължение от Здравка Евтимова
- Пътувай! – извика рижият млад мъж, който стоеше на портата на бялата къща. Разбира се, бе напълно изискан в оранж - оранжеви чорапи, оранжев суичър, оранжеви джинси – оранжево звънят. Не човек, камина с буйни огньове се беше изпружила пред бялата къща. – Ще те гръмна в главата – добави мъжът. Жената пред него беше висока и мършава, удавила се в палтото си, и то " Втори късмет ". Като че всички хора в града имаха втора употреба за първа.

- Риж Димитре, това, че вървиш по земята в този момент, е тъй като имах извлек от леденика. Бяха те тровили с миша отрова – мършавата жена говореше равно. – Това, че в този момент ме виждаш, е тъй като пристигнах с извлека от змийско мляко. Беше тръгнал да ослепяваш. Ако лекарството се беше забавило 10 минути, можеше освен да ослепееш. Мозъкът ти щеше да се трансформира в съсирек. Човек, който ще гръмне лечителя си, пази идващия патрон за личната си глава.

- Ти си магьосница – сподели Рижият.

- Така ме наричаш ти. Майка ти ме назовава билкарка. Два пъти извадих единствения ѝ наследник от отвъдното.

- Два пъти си ме извадила от отвъдното, а аз два пъти не съм те заклал, значи сме квит – сподели рижият.

- Искам да приказвам със Сияна.

- Не можеш да приказваш със Сияна. Ако е парите да прибереш от нея - няма да ги прибереш. Ако искаш да ѝ се молиш и да оближеш обувките ѝ, Елено, ще ти ги донеса. Целувай подметките и се разкарай оттука.

Така валеше тоя противен дъжд. Мокреше през палтото.

- Познавам Сияна – сподели дамата. - Била ми е снаха седем години. Тя е подла, само че не е страхлива. Няма да остане скрита зад тила ти. Няма да клечи зад вратата.

- Правилно ме познаваш – в тоя миг вратата се отвори. Една млада жена с кестенява коса, с най-обикновени - макар скъпия грим - очи, излезе напред и сподели на рижия: – Пусни я.

- Да няма след това „ ох и ах “ – измърмори оранжевата камина. – Тая бих я размазал по плочките с огромен кеф.

- Ще имаш опция – успокои го дамата благо, само че лицето ѝ беше на една вселена разстояние от усмивката.

В тая част на света хората разбираха от космоса – в кафенето „ Соларис “ идваше една бутилка с кафена ракия в нея, която се споделяше „ вселена “. Ако си на една вселена разстояние, значи имаш 20 лв. да си поръчаш звезди. Те не миришат на нищо и нямат усет, единствено градус. Изпиваш ги. Преди да паднеш, приказваш нещо, което и дъртият лекар в радомирската болница не можеше да разбере. Това е вселена.

В „ Соларис “ правеха шампионати по белот, като с цел да участваш, трябваше да платиш двайсетачка. Печелиш към петстотин, само че до момента в който трае шампионата изпиваш триста. Ако приказваш по този начин, щото докторът викне кола за спешна помощ да те карат в диспансера, значи си изпил няколко Галактики.

Жената с елементарните кафяви очи несъмнено носеше върху себе повече от 20 хиляди – само че това кой ли можеше да оцени в тази дълбока провинция? Часовникът ѝ беше швейцарски - Риж Димитър имаше канали. Панталоните ѝ бяха някаква марка, незнайна на тийнейджърките, които ценяха " Втори късмет " по обясними аргументи. Блузата ѝ показваше задоволително от хубостта на кожата, тъй като бе Долче Габана или Уиндхаус, само че имаше ли значение какъв Хаус и каква Габана е тая блуза, като на врата висеше толкоз злато, колкото имаше Българската национална банка.

- Какво искаш? – попита дамата със скъпоценностите.

- Да поговоря с тебе – отвърна билкарката с палто до петите, което единствено с типа си миришеше на " Втори късмет ". – Много си хубава.

- Влизай и не дрънкай – сподели оранжевата камина.

- Здравей, Сияна – поздрави мършавата и протегна ръка. Кафява, тънка и кокалеста. Ноктите на пръстите - изрязани.

Сияна ѝ подаде ръка. Наистина изглеждаше добре в тази Габана. Като че бе пораснала по-висока. Не, не беше. Носеше чизми с висок ток.

- Няма да ти дам нито лев – съобщи младата от височината на чизмите, които несъмнено костваха колкото бялата къща.

- Развиваш се – сподели Елена. – Преди не се кичеше с лъскави неща. Беше ми симпатична. Сега не си ми.

- Няма да ти дам пари - усмивка се появи на лицето, което миришеше на безценен парфюм. Риж Димитър явно имаше канали за всичко. Разправят, че като танцьор в Амстердам се мажел с нещо, което карало дамите да плачат. И за такова нещо имаше канали Риж Димитър. - Всъщност, в случай че се помолиш... – усмивката на младата жена бе на 10 галактики разстояние от тази стая. – Знаеш по какъв начин става молбата при мене. Целуваш чорапите... чакай. Сега нямам чорапи, можеш да целунеш ботите ми – бранд Аликзендър Маккуийн, в случай че това нещо ти приказва, Елено.

- Значи в случай че ги целуна, ще мога да се лаская, че съм целувала Аликзендър мак някой си – сподели безшумно дамата с прошарената коса. След това подвигна глава.

– Колко? – попита младата.

Тук обаче нещо се прекърши в диалога. Зад стъклото на прозореца дъждът продължи да хвърчи – хем мраз, хем вятър, хем Аликзендър мак с майка си – нещо като Риж Димитър в Радомирско този Аликзендър вършеел из обувките.

- Осем хиляди и триста лв.. Толкова пари ти е дал синът ми – сподели дългото до глезените палто.

- А искаш ли да те почерпя кафе? – попита младата жена. На кафявите ѝ очи им беше доста радостно.

- Осем хиляди и триста. Работил е седемнайсет часа дневно.

- Сега ще викна Рижия – усмихнаха се галактиките. - Мислех да ти дам петстотин, в случай че беше целунала Аликзендър Маккуийн, само че ти...

- Ако съм на твое място, не бих викнала Рижия – сподели Елена. – Ако ми дадеш парите в този момент, няма да те боли доста и няма да ти остане белег. Няма да те боли никак.

- Да ме боли? Като видях, че стърчиш като прът, а главата ти не е наведена, се усъмних.

- Съмнявай се. Гледай по-бързо да се съмняваш, тъй като след две минути ще пламнеш – разгласи високата. – Нали помниш, че ти стиснах ръката. Помириши си дланта.

-А! Нещо гадно. Какво е то?

Отвън дъждът гонеше вятъра. А дъжд, дето уйдисва на мозъка на вятър, скоро става лед.

- Викаш ли ме, обич? – чу се един глас, като приличаше на клада. Само някой трябваше да ѝ драсне клечката.

- Не. Чакай малко – успокои го младата с кафявите очи.

- Ще получиш обрив по цялото тяло, след два часа ще станат мехури, няма да боли, единствено ще сърби. Не е хубаво.

- Лъжеш ме.

- Да, неистина те – отвърна равно и умерено дългата. – Осем хиляди и триста лв.. Това са парите на сина ми. Взимам ги за щерка ти.

- Лъжеш ме. Не може с едно здрависване... Не може.

Високата направи крачка към вратата. Не бързаше. Този сопа в никакъв случай не бързаше. Хвана дръжката – нито бързо, нито постепенно.

- Чакай.

Кафявата ръка в ръкава на палтото от " Втори късмет " не пусна дръжката.

- Чакай! – палтото на мършавата беше даже по-дълго от глезените, влачеше се след петите ѝ.

- Осем хиляди и триста – сподели младата жена и златото върху гърдите ѝ звънна. - Взимай и се махай.

Елена се обърна, пое пачката. Бяха банкноти от 100 лв. – три пачки, тлъсти и мощни, от които Алеко Константинов се взираше по този начин, като че изобщо не се интересуваше върху какъв брой доста пари е нарисуван. Не желаеше да знае, че някой беше блъскал 16 часа дневно при 35 градуса и слънце като микровълнова печка.

- Знаеш ли кой е индивидът върху столевовата банкнота? – попита високата. Извади от вътрешния джоб на тъмнозеленото си палто – беше дреха от Италия, много тънка, само че пазеше от вятъра, държеше топло. Та от вътрешния джоб под сърцето мършавата измъкна шише, плоско като дъска за рязане на самун. Изсипа нещо на дланта си, хвана ръката на дамата с най-обикновените очи, които в този момент бяха невероятни, тъй като гледаха обезпокоеното по какъв начин кафявата ръка разтрива бялата кожа тъкмо където грееше златото на гривните.

- Ако знаеш чий е ликът на столевовата банкнота, ще ти оставя петдесет лв. да се почерпиш – сподели Елена.

- Ти ме мажеш с вода – изсъска любителката на Аликзендър Маккуийн, погрижил се за краката ѝ. – Мамиш ме. Това е вода.

- Да спра ли?

… Елена бе престанала да разтрива ръката преди към минута, може да бе и половин, знае ли човек по какъв начин тече времето край токчетата на Аликзендър мак някой си.

- Мажи! – подреди дамата.

- Ликът на банкнотата от 100 лв. е на Алеко Константинов – сподели сивокосата. – Жалко, че не знаеш. Щях да ти оставя 50 лв. да си купиш учебник по български език.

Билкарката изобщо не бързаше, до момента в който подреждаше парите в трите вътрешни джоба до сърцето си.

- Няма ли да ме изпратиш? – попита, след това, удавила се в личното си втори късмет палто, отвори внезапно вратата. Рижият за малко щеше да падне при тях в стаята. Очевидно подслушваше.

Старата се дръпна стъпка обратно, огледа го умерено, деликатно и подхвана:

- Виждаш ли се доста прежълтял, Димитре. Я вземи си пийни малко вода... – тя бръкна с кафявата си ръка, тънка като ръкохватка на чук, в единия от вътрешните джобове, извади това плоско шише - като дъска за рязане на самун, отвъртя капачката и го подаде на Риж Димитър. – Пий!

Оранжевият я изгледа неприятно.

- Пий ти, Елено – сподели той. – Преди малко от бъркоча в стъклото разтрива Сияна.

Елена отпи, преглътна и отново отпи.

- Риж Димитре – сподели тя. - Ако отново те утрепят, доста ще мисля дали да те издърпам от оттатък.

Младата жена сграбчи шишето, безинтересно като асфалтираната улица под дъжда на открито.

- Водата е хубава – сподели Елена билкарката. – Чиста. От чешмата. Ще ти оставя шишето, Сияно. Разтрий си ръката отново. Риж Димитър ще ми го върне по някое време.

Мършавата излезе от стаята.

- Да я удрям ли? – попита Риж Димитър, само че не се чу какво му отвърна дамата с красивите гривни.

Елена продължи, мина постепенно по пътеката, без да се обръща, без даже да вдигне яката си против дъжда. Когато излезе пред портата на тази бяла като аспирин къща, мършавата спря. Огледа се. На прозореца стояха Риж Димитър и младата дама, която сигурно изглеждаше по-стройна върху Аликзендър Маккуийн на краката си.

Елена им кимна и продължи по улицата – никой не бе минавал преди нея.

Беше мокро.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР