Не искам да съм мъртъв преди да съм умрял или един глас от Дома за стари хора в Бохот
В заника на своя живот 50 човешки ориси са се събрали под покрива на дома за остарели хора в плевенското село Бохот. Всеки от жителите му идва тук със своите мемоари за претърпени щастливи и горчиви мигове, за реализирани или провалени фантазии. Идва и с тъгата по изгубени обичани хора, и с вярата за спокойни дни – колкото са му останали. Домът в Бохот е единствената профилирана институция в община Плевен, която подслонява възрастни хора и обезпечава нужните грижи за тях. Сградата е в края на селото – посред парк с алеи, пейки, беседки, иглолистни дървета и места за разходка. Видът на парка към момента е тъжно зимен, само че доста скоро той ще стане пролетно зелен.
Двуетажната сграда е вдигната през 1947 година – на мястото, където по време на Руско-турската освободителна война е била ситуирана съветска военнополева болница. Самият Николай Иванович Пирогов провел разполагането на военната болница и работата й по-късно. Затова и улицата, на която е в този момент домът, носи името на огромния съветски хирург.
В началото постройката е била болница на селото. После станала филиал за рехабилитация и физиотерапия на постинсултните положения на тогавашната Окръжна болница в Плевен. От 1994 година е дом за остарели хора. Преустройвана е няколко пъти – съгласно функционалностите, които е изпълнявала.
Домът е с общ профил и режимът е свободен. Обитателите му могат да влизат и излизат когато пожелаят, стига да съблюдават правилника за вътрешния ред. На първия етаж има 8 стаи с 24 кревати – те са за мъчно преносими и неподвижни хора. На втория етаж са 10 стаи с 31 кревати – за консуматори, които могат да се обслужват сами. Две от стаите са със личен хигиеничен възел, за останалите има общи санитарни пространства. Трапезарията е на приземния етаж. Грижата за ремонтите и поддръжката на 70-годишната постройка е на Община Плевен.
Персоналът не стига – заплатите са ниски и претенденти да работят в Дома мъчно се намират.
Капацитетът на Дома за остарели хора в Бохот е 55 места. Средногодишната претовареност е 51 места. Сега в Дома живеят 50 души на възраст от 75 година до 90 година Повечето са от Плевенско, само че има и двама габровлии. Щатните бройки за личния състав са 25, само че част от тях стоят незаети.
„ Това е делегирана от страната активност, а през последните 30 година в България обществените действия все остават недофинансирани. Приоритетно ни се подсигуряват пари за отоплението, храната и медикаментите, които са нужни. Проблемът е в дребните заплати. Трудно намирам хора за обслужващ личен състав – заплащането е малко, а работата не е от най-приятните. Повечето от сегашните чиновници са от Бохот и от близките села. Да настоявам, че всичко е прелестно, няма да е правилно и никой няма да ми повярва, тъй като в България няма условия да е по този начин. Но като цяло личният състав се оправя със дилемите си и поддържаме едно положително приблизително ниво” , изяснява шефът на дома Пламен Бъчев.
Той работи към този момент 20 години в тази профилирана институция. Има здравна компетентност „ Физикална терапия и рехабилитация” и магистратури по здравен мениджмънт, по обществени действия и по обществена администрация.
Пояснява, че медицинските сестри в Дома получават 650 лева месечно. Санитарите са на минимална работна заплата – 560 лева На останалия личен състав заплатите са от 680 до 720 лева
Бюджетът за предходната година е бил 403 643 лева Издръжката на Дома е била 138 000 лева, а фонд „ Работна заплата” – 201 640 лева
Почти всеки начинаещ в дома минава през известна рецесия на акомодацията . Възрастният човек е живял преди този момент в избрана среда, основал си е избрани привички и избран светоглед. Като пристигна тук, нещата се трансформират. Настаняването в институция ненапълно лишава от свободата на индивида – като живееш с други хора, би трябвало да се съобразяваш с тях и с избрани правила. В болшинството от случаите тази първична рецесия се изживява и отминава, твърди експертът.
„ С измененията на социално-икономическите условия в страната се трансформират и хората, които постъпват при нас. По-рано възрастните сами избираха да дойдат тук, с цел да живеят в една релативно спокойна среда. А в последните години идват хора, които са изпаднали в краен обществен риск – с умряли близки и родственици или изоставени от децата си, които са отпътували в чужбина. За страдание, имаме и противоположни образци - близки на наши консуматори идват да си ги приберат, с цел да им получават пенсиите. После не се грижат за тях и възрастните хора се оказват още веднъж сами”, споделя очевидно сърдит на роднинското коравосърдечие Пламен Бъчев.
Училище за остарели хора
Психологическата работа с жителите на дома е в две съществени посоки – групова и самостоятелна. Груповата е като учебно заведение за остарели хора. Занятията се организират четири пъти седмично. В тях са включени модули „ Здраве и болест”, „ Приложна психология”, „ Българска история”, „ Позитивен психо-социален климат” и „ Трансперсонални аспекти на живота и смъртта”, изяснява психологът на дома Лиляна Иванова.
„ Най-много въпроси ми задават по здравните тематики - получават се извънредно забавни полемики. Възрастните хора не се опасяват от гибелта, а от живота, от това физическото им здраве да не се повреди толкоз доста, че да останат неподвижни. Имаме един дядо на 82 години – Александър Сандов, който беше в доста положително здраве и доста ми помагаше по трудотерапия в градината. Той постоянно споделяше - „ Не желая да съм мъртъв преди да съм починал!” . Това го крепеше, беше се трансформирало в смисъл на живота му. Той към момента е жив, само че в този момент е в отделението за лежащи”, добавя Иванова.
После с очевидно неспокойствие споделя историята на дядо Сашо:
Навремето, когато бил 20-годишен, той срещнал огромната си обич. В живота му обаче се намесила неговата майка, която не одобрявала тази връзка на сина си. Александър бил заставен да се раздели с обичаната си. След близо 40 години я срещнал на една автобусна спирка. Любовта им пламнала още веднъж и заживели дружно. Съдбата им подарила няколко години благополучие. След това дамата се разболяла от алцхаймер. Дядо Сашо се грижил за нея 9 години. Когато тя умира, той отишъл да живее в дома за остарели хора в Бохот. Бил доста обезверен. Лиляна Иванова почнала да работи с него, с цел да му даде смисъл в живота. Цяла година дядо Сашо ходил на гроба на своята обичана – по кое време с мистрия, по кое време с мотичка, по кое време с различен инструмент и мястото там замязяло на същинска градина.
„ Изготвили сме един класьор по логотерапия. Тази психична техника е обвързвана със смисъла на човешкия живот. Чрез нея се опитваме на тези хора в Дома да се даде някакъв смисъл, някаква религия, даже религия отвън нашето действително битие. С дядо Сашо години наред провеждахме тази психична техника”, разяснява психоложката.
Социално-психологическата активност в Дома включва пет стратегии. Първата от тях е за доброволни задължения и взаимопомощ – тези, които могат, оказват помощ на тези, които не могат. Втората е за залесяване и поддържане на тревните площи в парка – тя е с трудовотерапевтична устременост. Прилагат се и просветителни и занимателни стратегии и работа в групи с друга устременост. По разнообразни мотиви в Дома постоянно гостуват възпитаници от локалното учебно заведение, които разнообразяват всекидневието на възрастните хора. Редовно посещават профилираната институция и представители на Евангелската черква. Идват и много благотворителни организации.
Всички празници се означават с тържества и доста забава.
„ Случват се и спорове, само че те отшумяват бързо. С придвижване на възрастта хората повече споделят прочувствено, само че пък са склонни на взаимни отстъпки и бързо им минава. Това по-често се случва при дамите, тъй като те са прочувствени и се впечатляват. При мъжете е доста по-рядко – те имат построени доста постоянни механизми за мъжка взаимност и за положителни взаимоотношения. Когато се появи проблем, събираме се с участниците в него в една стаичка, обсъждаме го и го решаваме. Просто не желаеме да ангажираме и останалите и по този начин да разтеглим обсега на конфликта”, изяснява Лиляна Иванова.
„ Психоложката е същинска Майка Тереза за нас. Мъчи се да ни угоди, само че на хора като нас мъчно се угажда”, прибавя с усмивка 83-годишният дядо Димитър.
Той е в Дома от три години и е един от най-дейните му жители. Иде му отръки да шие и да бродира. За Баба Марта изработил 100 мартеници. Освен това е барабанист – самичък си направил тупан и го занесъл в пенсионерския клуб в селото. Веднъж месечно с други локални музиканти вършат забави – на рождени и именни дни, на 8 март и така нататък Лятото по четири пъти дневно ходел до Бохот, с цел да купува на бабите от Дома каквото му заръчат. Така се включвал и в програмата за взаимопомощ.
Да учиш британски на 83 години!
Въпреки преклонната си възраст, дядо Димитър се хванал да учи британски език.
„ Тук се усещам като вкъщи си. Не бактисвам – каквото хвана, все ще го направя. С доста неща се занимаваме. В двора сме засадили 30 рози и си ги поддържаме. Обичам да чета книги. Сега се мъча да изучавам британски, но е сложна работа, щото го учиш на книга, не го практикуваш. Навремето 8 години бях в Съветския съюз и ми беше доста по-лесно да се оправям с съветския език. Сега се хванах с британския, щото ми се желае да съм по-различен от останалите”, споделя дядо Димитър.
85-годишната Стефка Апостолова е в Дома от 10 години. Децата й са в Испания. Синът й идва сегиз-тогиз да я види. Баба Стефка им четирима внука и четири правнучки – и те от време на време я навестяват.
„ Да знаете какъв брой хубаво ни гледат... Окъпани, опрани, изгладени, въобще - няма неточност в тоя Дом. Вчера, да вземем за пример, не бях добре със здравето – здравната сестра мина 4-5 пъти денем да ревизира по какъв начин съм. С медикаментите не се занимаваме – купуват ни ги и ни ги раздават. Правим си празници – Коледа, 8 март, Великден, Гергьовден, най-различни. Аз съм набожна. Всяка заран си прочитам молитвата, затварям очи и си ги представям всичките – синът, дъщерята, внуците и правнуците”, споделя баба Стефка.
После затваря очи, с цел да види още веднъж най-близките хора, които има на тоя свят...
В района има единствено още един Дом за остарели хора – в село Горна Митрополия. Открит е през 2006 година – за него преустроили част от постройката на бивше учебно заведение, само че по-голямата част от базата е ново строителство. Капацитетът му е 10 мъже и 10 дами – целогодишно е напълнен. Обособени са стаи за по двама души със независими санитарни възли. Изискването към потребителите е те да са със непокътната пъргавина и да могат да се самообслужват. Обитателите на Дома имат право на тримесечен домакински отпуск. В щата има и обществен служащ, който се грижи възрастните хора там да не скучаят. Домът в Горна Митрополия има доста положително партньорство с децата от детската градина и учебното заведение в селото.
Автор и фотоси: Ангел Атанасов
Двуетажната сграда е вдигната през 1947 година – на мястото, където по време на Руско-турската освободителна война е била ситуирана съветска военнополева болница. Самият Николай Иванович Пирогов провел разполагането на военната болница и работата й по-късно. Затова и улицата, на която е в този момент домът, носи името на огромния съветски хирург.
В началото постройката е била болница на селото. После станала филиал за рехабилитация и физиотерапия на постинсултните положения на тогавашната Окръжна болница в Плевен. От 1994 година е дом за остарели хора. Преустройвана е няколко пъти – съгласно функционалностите, които е изпълнявала.
Домът е с общ профил и режимът е свободен. Обитателите му могат да влизат и излизат когато пожелаят, стига да съблюдават правилника за вътрешния ред. На първия етаж има 8 стаи с 24 кревати – те са за мъчно преносими и неподвижни хора. На втория етаж са 10 стаи с 31 кревати – за консуматори, които могат да се обслужват сами. Две от стаите са със личен хигиеничен възел, за останалите има общи санитарни пространства. Трапезарията е на приземния етаж. Грижата за ремонтите и поддръжката на 70-годишната постройка е на Община Плевен.
Персоналът не стига – заплатите са ниски и претенденти да работят в Дома мъчно се намират.
Капацитетът на Дома за остарели хора в Бохот е 55 места. Средногодишната претовареност е 51 места. Сега в Дома живеят 50 души на възраст от 75 година до 90 година Повечето са от Плевенско, само че има и двама габровлии. Щатните бройки за личния състав са 25, само че част от тях стоят незаети.
„ Това е делегирана от страната активност, а през последните 30 година в България обществените действия все остават недофинансирани. Приоритетно ни се подсигуряват пари за отоплението, храната и медикаментите, които са нужни. Проблемът е в дребните заплати. Трудно намирам хора за обслужващ личен състав – заплащането е малко, а работата не е от най-приятните. Повечето от сегашните чиновници са от Бохот и от близките села. Да настоявам, че всичко е прелестно, няма да е правилно и никой няма да ми повярва, тъй като в България няма условия да е по този начин. Но като цяло личният състав се оправя със дилемите си и поддържаме едно положително приблизително ниво” , изяснява шефът на дома Пламен Бъчев.
Той работи към този момент 20 години в тази профилирана институция. Има здравна компетентност „ Физикална терапия и рехабилитация” и магистратури по здравен мениджмънт, по обществени действия и по обществена администрация.
Пояснява, че медицинските сестри в Дома получават 650 лева месечно. Санитарите са на минимална работна заплата – 560 лева На останалия личен състав заплатите са от 680 до 720 лева
Бюджетът за предходната година е бил 403 643 лева Издръжката на Дома е била 138 000 лева, а фонд „ Работна заплата” – 201 640 лева
Почти всеки начинаещ в дома минава през известна рецесия на акомодацията . Възрастният човек е живял преди този момент в избрана среда, основал си е избрани привички и избран светоглед. Като пристигна тук, нещата се трансформират. Настаняването в институция ненапълно лишава от свободата на индивида – като живееш с други хора, би трябвало да се съобразяваш с тях и с избрани правила. В болшинството от случаите тази първична рецесия се изживява и отминава, твърди експертът.
„ С измененията на социално-икономическите условия в страната се трансформират и хората, които постъпват при нас. По-рано възрастните сами избираха да дойдат тук, с цел да живеят в една релативно спокойна среда. А в последните години идват хора, които са изпаднали в краен обществен риск – с умряли близки и родственици или изоставени от децата си, които са отпътували в чужбина. За страдание, имаме и противоположни образци - близки на наши консуматори идват да си ги приберат, с цел да им получават пенсиите. После не се грижат за тях и възрастните хора се оказват още веднъж сами”, споделя очевидно сърдит на роднинското коравосърдечие Пламен Бъчев.
Училище за остарели хора
Психологическата работа с жителите на дома е в две съществени посоки – групова и самостоятелна. Груповата е като учебно заведение за остарели хора. Занятията се организират четири пъти седмично. В тях са включени модули „ Здраве и болест”, „ Приложна психология”, „ Българска история”, „ Позитивен психо-социален климат” и „ Трансперсонални аспекти на живота и смъртта”, изяснява психологът на дома Лиляна Иванова.
„ Най-много въпроси ми задават по здравните тематики - получават се извънредно забавни полемики. Възрастните хора не се опасяват от гибелта, а от живота, от това физическото им здраве да не се повреди толкоз доста, че да останат неподвижни. Имаме един дядо на 82 години – Александър Сандов, който беше в доста положително здраве и доста ми помагаше по трудотерапия в градината. Той постоянно споделяше - „ Не желая да съм мъртъв преди да съм починал!” . Това го крепеше, беше се трансформирало в смисъл на живота му. Той към момента е жив, само че в този момент е в отделението за лежащи”, добавя Иванова.
После с очевидно неспокойствие споделя историята на дядо Сашо:
Навремето, когато бил 20-годишен, той срещнал огромната си обич. В живота му обаче се намесила неговата майка, която не одобрявала тази връзка на сина си. Александър бил заставен да се раздели с обичаната си. След близо 40 години я срещнал на една автобусна спирка. Любовта им пламнала още веднъж и заживели дружно. Съдбата им подарила няколко години благополучие. След това дамата се разболяла от алцхаймер. Дядо Сашо се грижил за нея 9 години. Когато тя умира, той отишъл да живее в дома за остарели хора в Бохот. Бил доста обезверен. Лиляна Иванова почнала да работи с него, с цел да му даде смисъл в живота. Цяла година дядо Сашо ходил на гроба на своята обичана – по кое време с мистрия, по кое време с мотичка, по кое време с различен инструмент и мястото там замязяло на същинска градина.
„ Изготвили сме един класьор по логотерапия. Тази психична техника е обвързвана със смисъла на човешкия живот. Чрез нея се опитваме на тези хора в Дома да се даде някакъв смисъл, някаква религия, даже религия отвън нашето действително битие. С дядо Сашо години наред провеждахме тази психична техника”, разяснява психоложката.
Социално-психологическата активност в Дома включва пет стратегии. Първата от тях е за доброволни задължения и взаимопомощ – тези, които могат, оказват помощ на тези, които не могат. Втората е за залесяване и поддържане на тревните площи в парка – тя е с трудовотерапевтична устременост. Прилагат се и просветителни и занимателни стратегии и работа в групи с друга устременост. По разнообразни мотиви в Дома постоянно гостуват възпитаници от локалното учебно заведение, които разнообразяват всекидневието на възрастните хора. Редовно посещават профилираната институция и представители на Евангелската черква. Идват и много благотворителни организации.
Всички празници се означават с тържества и доста забава.
„ Случват се и спорове, само че те отшумяват бързо. С придвижване на възрастта хората повече споделят прочувствено, само че пък са склонни на взаимни отстъпки и бързо им минава. Това по-често се случва при дамите, тъй като те са прочувствени и се впечатляват. При мъжете е доста по-рядко – те имат построени доста постоянни механизми за мъжка взаимност и за положителни взаимоотношения. Когато се появи проблем, събираме се с участниците в него в една стаичка, обсъждаме го и го решаваме. Просто не желаеме да ангажираме и останалите и по този начин да разтеглим обсега на конфликта”, изяснява Лиляна Иванова.
„ Психоложката е същинска Майка Тереза за нас. Мъчи се да ни угоди, само че на хора като нас мъчно се угажда”, прибавя с усмивка 83-годишният дядо Димитър.
Той е в Дома от три години и е един от най-дейните му жители. Иде му отръки да шие и да бродира. За Баба Марта изработил 100 мартеници. Освен това е барабанист – самичък си направил тупан и го занесъл в пенсионерския клуб в селото. Веднъж месечно с други локални музиканти вършат забави – на рождени и именни дни, на 8 март и така нататък Лятото по четири пъти дневно ходел до Бохот, с цел да купува на бабите от Дома каквото му заръчат. Така се включвал и в програмата за взаимопомощ.
Да учиш британски на 83 години!
Въпреки преклонната си възраст, дядо Димитър се хванал да учи британски език.
„ Тук се усещам като вкъщи си. Не бактисвам – каквото хвана, все ще го направя. С доста неща се занимаваме. В двора сме засадили 30 рози и си ги поддържаме. Обичам да чета книги. Сега се мъча да изучавам британски, но е сложна работа, щото го учиш на книга, не го практикуваш. Навремето 8 години бях в Съветския съюз и ми беше доста по-лесно да се оправям с съветския език. Сега се хванах с британския, щото ми се желае да съм по-различен от останалите”, споделя дядо Димитър.
85-годишната Стефка Апостолова е в Дома от 10 години. Децата й са в Испания. Синът й идва сегиз-тогиз да я види. Баба Стефка им четирима внука и четири правнучки – и те от време на време я навестяват.
„ Да знаете какъв брой хубаво ни гледат... Окъпани, опрани, изгладени, въобще - няма неточност в тоя Дом. Вчера, да вземем за пример, не бях добре със здравето – здравната сестра мина 4-5 пъти денем да ревизира по какъв начин съм. С медикаментите не се занимаваме – купуват ни ги и ни ги раздават. Правим си празници – Коледа, 8 март, Великден, Гергьовден, най-различни. Аз съм набожна. Всяка заран си прочитам молитвата, затварям очи и си ги представям всичките – синът, дъщерята, внуците и правнуците”, споделя баба Стефка.
После затваря очи, с цел да види още веднъж най-близките хора, които има на тоя свят...
В района има единствено още един Дом за остарели хора – в село Горна Митрополия. Открит е през 2006 година – за него преустроили част от постройката на бивше учебно заведение, само че по-голямата част от базата е ново строителство. Капацитетът му е 10 мъже и 10 дами – целогодишно е напълнен. Обособени са стаи за по двама души със независими санитарни възли. Изискването към потребителите е те да са със непокътната пъргавина и да могат да се самообслужват. Обитателите на Дома имат право на тримесечен домакински отпуск. В щата има и обществен служащ, който се грижи възрастните хора там да не скучаят. Домът в Горна Митрополия има доста положително партньорство с децата от детската градина и учебното заведение в селото.
Автор и фотоси: Ангел Атанасов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ