“Бялата мистерия” на нос Свети Атанас
В залива са открити амфори, транспортирани чак от Северна Африка
И през последните дни на август морето продължава да ни притегля, да буди необяснима наслада и възприятие на независимост. Това вероятно се дължи и на паметта за отминалите столетия, съхранена по нашето Черноморие. Кой не е изпитвал неспокойствие при срещата си с антични градове и замъци като Несебър (паметник от международно значение в листата на ЮНЕСКО), Созопол, Поморие, Ахтопол, Калиакра… Да не забравяме, че морската ни столица наред с всичко останало, е огнище на загадъчната „ цивилизация Варна “ от каменно-медната ера? За нея ще разкажем в някоя от идващите „ серии “ на нашата поредност, а през днешния ден ще се насочим към археологическите открития на нос Св. Атанас в град Бяла, Варненска област.
Знанията за предишното на дребния черноморски град до неотдавна бяха нищожни. За благополучие, през последните 10 години археологическите изследвания под управлението на доцент Валери Йотов дават извънредно забавни резултати. Редно е да споменем имената и на Деян Янчев, шеф на градския музей в Бяла, на доцент Александър Минчев и други експерти. Към познавачите и ценителите на предишното без капка учтивост би трябвало да прибавим и кмета на общината Анастас Трендафилов. Хубаво е да се знае, че в разкопките към този момент осем години вземат участие и бесарабски българи, студенти от университета „ Григорий Цамблак “ в Тараклия (Молдова). Води ги проф. Николай Русев от единственото отвън нашата страна висше образователно заведение с български народен образ. Нека разкажем в резюме за това, което ни предизвика, въпреки и като доброжелателна игра на думи, да приказваме за Бяла като за „ бялата тайнственост “ на нашето Черноморие.
Възникването на градските средища по черноморския бряг е резултат от контактите сред древногръцките колонисти и локалните тракийски общности. През VIII – VII в. прочие Хр. земите на траките влизат в обсега на „ великата елинска колонизация “: Агатополис (Ахтопол), Аполония (Созопол), Анхиало (Поморие), Месамбрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик) и така нататък В случая с античното минало на нос Св. Атанас нещата са разнообразни – не става дума за древногръцка колония, а за тракийски паметен център, може би най-важният сред долината на Камчия и нос Емине. Бил е обвързван с близките селища, в това число с близкия Хелиополис или Теополис – прилежащият на Бяла град Обзор. Възможно е това сакрално място да има още по-дълбоки корени, защото на територията му са открити следи още от каменно-медната ера. Доц. Валери Йотов е проучил останките на дървен храм, съществувал преди две хиляди и петстотин години, сменен по-късно от каменна постройка. Може да се допуска, че светилището е било отдадено на фамозния античен господ, който гърците назовават Дионис. Става дума за тракийския Сабазий – настойникът на живата природа, земеделието и медицината, богът, който има грижата за продължението на човешкия жанр и подарява величие. Дали е инцидентно, че нос Св. Атанас носи име, което значи „ вечен “? Столетия по-късно като продължение или допълнение на тази сакрална обредност на нос Св. Атанас се развива култът към Херакъл, именуван от римляните Херкулес. Свидетелство за това са няколко статуетки, скулптурни композиции и оброчна плочка от II-III в.сл. Хр. Върху тях са показани подиуми с подвизите на митичния воин и полубог. Поради това съществува мнение, че по-късната антична цитадела се е наричала Хераклея. Струва си също да напомним името на нашумялата през последните години околност Иракли покрай Емона, в което също е запечатан споменът за култа към Херакъл.
През III-IV век на нос Св. Атанас се развива укрепен древен град – незначителен като мащаби, само че за сметка на това многолюден център на производството и търговията, както и на християнската вяра. Развитието му на първо място се е дължало на комфортното пристанище, на процедура единственото, налично за по-големи кораби, в акваторията сред Месамбрия и Одесос. Това го е правело значим пункт на корабоплаването и комерсиалния продан. В онази ера равнището на Черно море е било с 5 метра по-ниско от настоящето, а нос Св. Атанас и несъществуващият към този момент нос Св. Иван са продължавали с десетки метри във вътрешността в морето. Съответно, заливът е бил по-голям и по-добре предпазен от бурите. В залива са открити амфори, транспортирани чак от Северна Африка, да не приказваме за дейния продан с оживените антични пристанища от басейна на Егейско и самото Черно море. Днес посетителите на нос Св. Атанас остават изумени от големите глинени съдове за предпазване на жито и други насипни товари, от пещите за керамика и руините на тогавашните винарни. Развитието на лозарството и производството на вино още веднъж ни насочва към култа на Сабазий/Дионис и ни напомня фамозната максима „ Във виното е истината! “ Силно усещане прави огромната епископска базилика от втората половина на IV век, към която са били построени два баптистерия – пространства за кръщение на възрастни. Всичко демонстрира, че паметният комплекс на новата религия, построен на нос Св. Атанас, е бил един от водещите центрове на християнизацията на популацията в околния регион. Откритата от екипа на доцент Валери Йотов мраморна олтарна маса е измежду най-хубавите мостри на епохата, и то освен от нашите земи. Красив светилник, глинени и бронзови лампи, монети, най-разнообразни артефакти – многочислени са находките през десетте години на изследванията. Особено скъпи са фрагментите от живописна декорация, измежду които е обичаният в онази ера облик на „ младия Исус “. Открити са и надписи на латински с имената „ Исус “ и „ Мария “, както онази ера е обозначавана Света Богородица.
Античната цитадела на нос Свети Атанас е просъществувала до 614-615 година, когато е изоставена. Когато през 602 година рухва защитата на византийската дунавска граница, нашествията на аварите и „ миролюбивите “ сякаш славяни носят крах за десетки градове и замъци на юг от огромната река. Сред тях са Одесос (Варна), Марцианопол (Девня), Никополис пъкъл Иструм (Никюп при Велико Търново), Нове (Свищов), Ескус (Гиген), Рациария (Арчар) и т. н. Краят на укрепения град на територията на днешна Бяла обаче е бил друг – локалните поданици са напуснали крепостта проведено преди следващото настъпление на „ варварите “, като преди този момент са изнесли своето имуществото и сами са опожарили домовете си. Такава е картината, разкрита при изследваните от археолозите над 30 къщи. Изключение прави двуетажна постройка, принадлежала на локален жител, който наред със своя „ бизнес “ е бил отдаден и в тайните на медицината. В пожарището на неговия дом са открити хирургически принадлежности, съдове за предпазване на медикаменти и т. н., което свидетелства за амбулатория. „ Последният останал човек “, както метафорично го назовава Деян Янчев, е останал човек до последно – лекарят се е грижил за своите пациенти до идването на нашествениците, жертвайки благосъстоянието, а може би и живота си.
Археологическите открития в Бяла са забавен образец за придобиването на неподозирани познания за предишното даже и през XXI век, както и за бързото и сполучливо преобразяване на научната информация в „ сила “ за културния туризъм. Експонирането на археологическите открития е осъществено с отговорност към достоверната картина, а и с доста усет. С право потребителите на един електронен уебсайт дефинират античната цитадела на нос Св. Атанас като най-хубавия туристически обект в България за 2017 година Трябва да се означи обаче, че съвсем цялата тежест на изследванията се поема от община Бяла – факт, който не анулира нуждата от повече финансова поддръжка от страна на страната, а в противен случай. Благодарение на локалната самодейност, в Бяла е основан съвременен музей, за какъвто могат да бленувам даже някои от регионалните ни градове.
В умозаключение, няколко думи за естествената среда, един от знаците на която е близката околност Кара дере. Старите създатели, да вземем за пример византийският историк Теофилакт Симоката (първата половина на VII век), не крият възторга си от хубостта на този край, от вековните гори, зелените поляни, изобилните води. В старобългарските монументи е останало името „ Веригава “ – „ Зелената планина “, спомен от езика на античните траки. Така предците ни са наричали източната част на Балкана, чиято „ стъпка “ в морето е нос Св. Атанас. Иначе казано, дружно с историческата памет, „ бялата тайнственост “ по собствен метод отразява хармонията на античните с майката природа.
И през последните дни на август морето продължава да ни притегля, да буди необяснима наслада и възприятие на независимост. Това вероятно се дължи и на паметта за отминалите столетия, съхранена по нашето Черноморие. Кой не е изпитвал неспокойствие при срещата си с антични градове и замъци като Несебър (паметник от международно значение в листата на ЮНЕСКО), Созопол, Поморие, Ахтопол, Калиакра… Да не забравяме, че морската ни столица наред с всичко останало, е огнище на загадъчната „ цивилизация Варна “ от каменно-медната ера? За нея ще разкажем в някоя от идващите „ серии “ на нашата поредност, а през днешния ден ще се насочим към археологическите открития на нос Св. Атанас в град Бяла, Варненска област.
Знанията за предишното на дребния черноморски град до неотдавна бяха нищожни. За благополучие, през последните 10 години археологическите изследвания под управлението на доцент Валери Йотов дават извънредно забавни резултати. Редно е да споменем имената и на Деян Янчев, шеф на градския музей в Бяла, на доцент Александър Минчев и други експерти. Към познавачите и ценителите на предишното без капка учтивост би трябвало да прибавим и кмета на общината Анастас Трендафилов. Хубаво е да се знае, че в разкопките към този момент осем години вземат участие и бесарабски българи, студенти от университета „ Григорий Цамблак “ в Тараклия (Молдова). Води ги проф. Николай Русев от единственото отвън нашата страна висше образователно заведение с български народен образ. Нека разкажем в резюме за това, което ни предизвика, въпреки и като доброжелателна игра на думи, да приказваме за Бяла като за „ бялата тайнственост “ на нашето Черноморие.
Възникването на градските средища по черноморския бряг е резултат от контактите сред древногръцките колонисти и локалните тракийски общности. През VIII – VII в. прочие Хр. земите на траките влизат в обсега на „ великата елинска колонизация “: Агатополис (Ахтопол), Аполония (Созопол), Анхиало (Поморие), Месамбрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик) и така нататък В случая с античното минало на нос Св. Атанас нещата са разнообразни – не става дума за древногръцка колония, а за тракийски паметен център, може би най-важният сред долината на Камчия и нос Емине. Бил е обвързван с близките селища, в това число с близкия Хелиополис или Теополис – прилежащият на Бяла град Обзор. Възможно е това сакрално място да има още по-дълбоки корени, защото на територията му са открити следи още от каменно-медната ера. Доц. Валери Йотов е проучил останките на дървен храм, съществувал преди две хиляди и петстотин години, сменен по-късно от каменна постройка. Може да се допуска, че светилището е било отдадено на фамозния античен господ, който гърците назовават Дионис. Става дума за тракийския Сабазий – настойникът на живата природа, земеделието и медицината, богът, който има грижата за продължението на човешкия жанр и подарява величие. Дали е инцидентно, че нос Св. Атанас носи име, което значи „ вечен “? Столетия по-късно като продължение или допълнение на тази сакрална обредност на нос Св. Атанас се развива култът към Херакъл, именуван от римляните Херкулес. Свидетелство за това са няколко статуетки, скулптурни композиции и оброчна плочка от II-III в.сл. Хр. Върху тях са показани подиуми с подвизите на митичния воин и полубог. Поради това съществува мнение, че по-късната антична цитадела се е наричала Хераклея. Струва си също да напомним името на нашумялата през последните години околност Иракли покрай Емона, в което също е запечатан споменът за култа към Херакъл.
През III-IV век на нос Св. Атанас се развива укрепен древен град – незначителен като мащаби, само че за сметка на това многолюден център на производството и търговията, както и на християнската вяра. Развитието му на първо място се е дължало на комфортното пристанище, на процедура единственото, налично за по-големи кораби, в акваторията сред Месамбрия и Одесос. Това го е правело значим пункт на корабоплаването и комерсиалния продан. В онази ера равнището на Черно море е било с 5 метра по-ниско от настоящето, а нос Св. Атанас и несъществуващият към този момент нос Св. Иван са продължавали с десетки метри във вътрешността в морето. Съответно, заливът е бил по-голям и по-добре предпазен от бурите. В залива са открити амфори, транспортирани чак от Северна Африка, да не приказваме за дейния продан с оживените антични пристанища от басейна на Егейско и самото Черно море. Днес посетителите на нос Св. Атанас остават изумени от големите глинени съдове за предпазване на жито и други насипни товари, от пещите за керамика и руините на тогавашните винарни. Развитието на лозарството и производството на вино още веднъж ни насочва към култа на Сабазий/Дионис и ни напомня фамозната максима „ Във виното е истината! “ Силно усещане прави огромната епископска базилика от втората половина на IV век, към която са били построени два баптистерия – пространства за кръщение на възрастни. Всичко демонстрира, че паметният комплекс на новата религия, построен на нос Св. Атанас, е бил един от водещите центрове на християнизацията на популацията в околния регион. Откритата от екипа на доцент Валери Йотов мраморна олтарна маса е измежду най-хубавите мостри на епохата, и то освен от нашите земи. Красив светилник, глинени и бронзови лампи, монети, най-разнообразни артефакти – многочислени са находките през десетте години на изследванията. Особено скъпи са фрагментите от живописна декорация, измежду които е обичаният в онази ера облик на „ младия Исус “. Открити са и надписи на латински с имената „ Исус “ и „ Мария “, както онази ера е обозначавана Света Богородица.
Античната цитадела на нос Свети Атанас е просъществувала до 614-615 година, когато е изоставена. Когато през 602 година рухва защитата на византийската дунавска граница, нашествията на аварите и „ миролюбивите “ сякаш славяни носят крах за десетки градове и замъци на юг от огромната река. Сред тях са Одесос (Варна), Марцианопол (Девня), Никополис пъкъл Иструм (Никюп при Велико Търново), Нове (Свищов), Ескус (Гиген), Рациария (Арчар) и т. н. Краят на укрепения град на територията на днешна Бяла обаче е бил друг – локалните поданици са напуснали крепостта проведено преди следващото настъпление на „ варварите “, като преди този момент са изнесли своето имуществото и сами са опожарили домовете си. Такава е картината, разкрита при изследваните от археолозите над 30 къщи. Изключение прави двуетажна постройка, принадлежала на локален жител, който наред със своя „ бизнес “ е бил отдаден и в тайните на медицината. В пожарището на неговия дом са открити хирургически принадлежности, съдове за предпазване на медикаменти и т. н., което свидетелства за амбулатория. „ Последният останал човек “, както метафорично го назовава Деян Янчев, е останал човек до последно – лекарят се е грижил за своите пациенти до идването на нашествениците, жертвайки благосъстоянието, а може би и живота си.
Археологическите открития в Бяла са забавен образец за придобиването на неподозирани познания за предишното даже и през XXI век, както и за бързото и сполучливо преобразяване на научната информация в „ сила “ за културния туризъм. Експонирането на археологическите открития е осъществено с отговорност към достоверната картина, а и с доста усет. С право потребителите на един електронен уебсайт дефинират античната цитадела на нос Св. Атанас като най-хубавия туристически обект в България за 2017 година Трябва да се означи обаче, че съвсем цялата тежест на изследванията се поема от община Бяла – факт, който не анулира нуждата от повече финансова поддръжка от страна на страната, а в противен случай. Благодарение на локалната самодейност, в Бяла е основан съвременен музей, за какъвто могат да бленувам даже някои от регионалните ни градове.
В умозаключение, няколко думи за естествената среда, един от знаците на която е близката околност Кара дере. Старите създатели, да вземем за пример византийският историк Теофилакт Симоката (първата половина на VII век), не крият възторга си от хубостта на този край, от вековните гори, зелените поляни, изобилните води. В старобългарските монументи е останало името „ Веригава “ – „ Зелената планина “, спомен от езика на античните траки. Така предците ни са наричали източната част на Балкана, чиято „ стъпка “ в морето е нос Св. Атанас. Иначе казано, дружно с историческата памет, „ бялата тайнственост “ по собствен метод отразява хармонията на античните с майката природа.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ