В Йерусалим по Великден
В Йерусалим по Великден човешкото голям брой е в пъти по-голямо от това по всяко друго време на годината. И е обяснимо. По улиците патрулират приветливи, стегнати, спретнати бойци, подготвени да ти се ухилен и отговорят на поздрава ти. Приканиш ли ги да се снимат с теб, вършат го с подготвеност.
Да дойдеш в Израел е сбъдната фантазия, двойно по-голяма, в случай че е по Великден. Е, всеки си има своя съкровена фантазия, само че моята е като тип пътешестване и нанагорнище в духовността. Пишеш своята фантазия на листче и го пъхаш в пукнатините на бялата Стена на рева. До мен съседът плаче сломен, обезверено, откровено се моли и изповядва. Видно е, че сърцето му е раздрано на части. Тук той е самичък пред Бога, единствено пред стената, като разтворена, прочетена от Господа книга на живота му. Сигурна съм, че и Бог е до него, постоянно е покрай плачещите. Стената е сходно бяла длан, разтворена да посрещне всяка тъга, молитва и болежка. Тя е
като разтворена врата към Бога
отправяш молебствия и очаквания, плачеш и молиш да бъдеш чут в болката и страданието, призоваваш да ти се помогне в неволя и паника, укротен в очакване. Тук сърцата са отворена врата към небето. Млади израилтяни идват, наподобява постоянно, с цел да се помолят. До мен трима младежи с раници на тил лепят чела на бялата стена. Казват каквото има да споделят, и се отдръпват. Пречистени и умити. Плачът втечнява болката, молитвата в сълзи умива тялото и душата от страданието. И те се пълнят с вяра. А стената остава бяла, умита повече от две хиляди години със сълзите на милиони молещи се хора, пристигнали тук от целия свят. Затова стената остава постоянно бяла – умита със сълзите на човешкото страдалчество и вяра.
Всички порти на храмовете водят към светини, съхраняващи християнските полезности, свързани със саможертвата на Спасителя. Основният храм се отваря заран на залез и се заключва вечер от арабин, мохамеданин. Не се разбрали петте православни църкви кой да държи ключа към тази реликва. Затова го отстъпили на друговерец, на мохамеданин. А Бог за следващ път потвърдил, че всички сме равни пред лицето Му, без значение каква религия изповядваме. Затова арабинът и неговите генерации към този момент от епохи отключват и заключват портите на Божия храм, приели го като задача на своя живот.
Входът към огромната черква е възвишен
Тук всичко е в мащаби, сходно извисения неведнъж дух, където посетителят чака да види светините, да усети Божието наличие. Спирам пред каменната плоча, върху която е положено тленното тяло на Спасителя. Хората коленичат, допират чела в студената розова повърхнина на мрамора, всеки потопен в своите мисли. А аз си представям, че тук лежи моето тяло, моите длани и нозе са прободени с яки пирони, тъй като моето тяло е разпънато към този момент от няколко десетилетия, през целия ми доскорошен живот. И колкото Спасителя е жив, толкоз и аз съм жива през днешния ден, с помощта на Него, тъй като той умря в човешки страдания вместо мен. А аз одобрявам вярата с цялото си сърце и изказвам следващата си изповед. Неговата всеотдайност е за мен и за всеки от нас.
Не знам дали след това сънувам или се вълнувам прекомерно доста, само че вървя по тесните улички на града и премервам дистанциите сред 14-те места, където Христос е спирал по Виа де ла Роса, поел на тил дървения кръст, на който ще бъде разпънат. Крача по същите плочки на тясната уличка, по която се разминават хора с разноезична тирада. Дори не християни, извикани кой знае за какво да минат по същия този Господен път, като че ли с цел да се разсънят в духа и в Божието великолепие.
Каквото и да ми оферират напористите търговци по улиците на града, остава нищожно, щом си изпълнен с мистичното великолепие за образеца и саможертвата на моя Бог. Чак като потегли да напущам страната, на летище Бен Гурион смугла госпожица ми задава въпрос на какъв език желая да ме пита всякакви неща. Това са нормални процедури за сигурност, много по-строги спрямо другите летища по света. Уточнявам езика и тя ми изрежда въпросите си: дали не нося непознат багаж, дали някой ми е дал своя багаж да го нося със себе си, дали това е таман моят багаж, дали някой ми е дал нещо безплатно. Е, тук към този момент не устоявам, въпреки да не преставам съществено да давам отговор на въпросите. Защото няма смешка, всичко е доста, доста насериозно. Но като подминавам, към този момент предходна инспекцията, се обръщам към нея и с усмивка й споделям, че в Израел никой нищо гратис не ти дава.
Тя също се усмихва, схванала шегата. Макар че в магазинчетата на всички места ми оферират гратис да опитам от това или това, да ми дадат в бонус още нещо, в случай че купя едно. Макар че никой не те задължава да купуваш. А разнообразието е толкоз огромно, охолно и в извънредно цветово обилие, че се чудиш накъде да погледнеш. Дали към тениските с надпис на арабски, до тези с надпис на израелските секрети служби. Е, отминаваш с схващане – търговията и ползата е над разликите, като че се подиграва на битки, войни и упоритости човешки. Защото животът на елементарния човек е суетност и всичко останало също е суетност, споделил го е философът Сократ доста преди Христа, само че настоящо и до през днешния ден. А божественото великолепие е постоянно.
Да дойдеш в Израел е сбъдната фантазия, двойно по-голяма, в случай че е по Великден. Е, всеки си има своя съкровена фантазия, само че моята е като тип пътешестване и нанагорнище в духовността. Пишеш своята фантазия на листче и го пъхаш в пукнатините на бялата Стена на рева. До мен съседът плаче сломен, обезверено, откровено се моли и изповядва. Видно е, че сърцето му е раздрано на части. Тук той е самичък пред Бога, единствено пред стената, като разтворена, прочетена от Господа книга на живота му. Сигурна съм, че и Бог е до него, постоянно е покрай плачещите. Стената е сходно бяла длан, разтворена да посрещне всяка тъга, молитва и болежка. Тя е
като разтворена врата към Бога
отправяш молебствия и очаквания, плачеш и молиш да бъдеш чут в болката и страданието, призоваваш да ти се помогне в неволя и паника, укротен в очакване. Тук сърцата са отворена врата към небето. Млади израилтяни идват, наподобява постоянно, с цел да се помолят. До мен трима младежи с раници на тил лепят чела на бялата стена. Казват каквото има да споделят, и се отдръпват. Пречистени и умити. Плачът втечнява болката, молитвата в сълзи умива тялото и душата от страданието. И те се пълнят с вяра. А стената остава бяла, умита повече от две хиляди години със сълзите на милиони молещи се хора, пристигнали тук от целия свят. Затова стената остава постоянно бяла – умита със сълзите на човешкото страдалчество и вяра.
Всички порти на храмовете водят към светини, съхраняващи християнските полезности, свързани със саможертвата на Спасителя. Основният храм се отваря заран на залез и се заключва вечер от арабин, мохамеданин. Не се разбрали петте православни църкви кой да държи ключа към тази реликва. Затова го отстъпили на друговерец, на мохамеданин. А Бог за следващ път потвърдил, че всички сме равни пред лицето Му, без значение каква религия изповядваме. Затова арабинът и неговите генерации към този момент от епохи отключват и заключват портите на Божия храм, приели го като задача на своя живот.
Входът към огромната черква е възвишен
Тук всичко е в мащаби, сходно извисения неведнъж дух, където посетителят чака да види светините, да усети Божието наличие. Спирам пред каменната плоча, върху която е положено тленното тяло на Спасителя. Хората коленичат, допират чела в студената розова повърхнина на мрамора, всеки потопен в своите мисли. А аз си представям, че тук лежи моето тяло, моите длани и нозе са прободени с яки пирони, тъй като моето тяло е разпънато към този момент от няколко десетилетия, през целия ми доскорошен живот. И колкото Спасителя е жив, толкоз и аз съм жива през днешния ден, с помощта на Него, тъй като той умря в човешки страдания вместо мен. А аз одобрявам вярата с цялото си сърце и изказвам следващата си изповед. Неговата всеотдайност е за мен и за всеки от нас.
Не знам дали след това сънувам или се вълнувам прекомерно доста, само че вървя по тесните улички на града и премервам дистанциите сред 14-те места, където Христос е спирал по Виа де ла Роса, поел на тил дървения кръст, на който ще бъде разпънат. Крача по същите плочки на тясната уличка, по която се разминават хора с разноезична тирада. Дори не християни, извикани кой знае за какво да минат по същия този Господен път, като че ли с цел да се разсънят в духа и в Божието великолепие.
Каквото и да ми оферират напористите търговци по улиците на града, остава нищожно, щом си изпълнен с мистичното великолепие за образеца и саможертвата на моя Бог. Чак като потегли да напущам страната, на летище Бен Гурион смугла госпожица ми задава въпрос на какъв език желая да ме пита всякакви неща. Това са нормални процедури за сигурност, много по-строги спрямо другите летища по света. Уточнявам езика и тя ми изрежда въпросите си: дали не нося непознат багаж, дали някой ми е дал своя багаж да го нося със себе си, дали това е таман моят багаж, дали някой ми е дал нещо безплатно. Е, тук към този момент не устоявам, въпреки да не преставам съществено да давам отговор на въпросите. Защото няма смешка, всичко е доста, доста насериозно. Но като подминавам, към този момент предходна инспекцията, се обръщам към нея и с усмивка й споделям, че в Израел никой нищо гратис не ти дава.
Тя също се усмихва, схванала шегата. Макар че в магазинчетата на всички места ми оферират гратис да опитам от това или това, да ми дадат в бонус още нещо, в случай че купя едно. Макар че никой не те задължава да купуваш. А разнообразието е толкоз огромно, охолно и в извънредно цветово обилие, че се чудиш накъде да погледнеш. Дали към тениските с надпис на арабски, до тези с надпис на израелските секрети служби. Е, отминаваш с схващане – търговията и ползата е над разликите, като че се подиграва на битки, войни и упоритости човешки. Защото животът на елементарния човек е суетност и всичко останало също е суетност, споделил го е философът Сократ доста преди Христа, само че настоящо и до през днешния ден. А божественото великолепие е постоянно.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ