В тези притеснителни времена за свободата на словото, две произведения

...
В тези притеснителни времена за свободата на словото, две произведения
Коментари Харесай

The Times: Правото на осмиване - ключово за свободата на словото

В тези притеснителни времена за свободата на словото, две творби си коства да се прочетат. И двете са от 18-ия век. През 1729 година сатирикът Джонатан Суифт разгласява „ Скромно предложение за предварителна защита на децата на небогати хора от това да бъдат товарза родителите или страната си “ и „ За това да ги създадем потребни за публиката “. Предложението на Суифт е ирландските гладуващи хора да изяждат бебетата си.
Тридесет години по-късно френският сатирик Волтер разгласява „ Кандидат или Оптимизъм “. На пръв взор разказ, Кандидатът следи напредъка на пътя на в началото почтен млад мъж през живота и е история за пристрастеност, война, сифилис, трусове и религиозно лицемерие. Много написани изречения оцеляват, най-известната от които, „ Всичко е за най-хубавото в този най-хубав от всички вероятни светове “ и „ Нека да изядем йезуит “.
И двете изявления са обидни в най-крайния вид. И двете са сурови и никоя от тях не е била „ умна “, „ градивна “ или „ деликатна “. Волтер се присмива на Господ и на тези, които имат вяра в Него. Суифт дейно засяга британските варвари и тяхното отношение към Ирландия. Нито една от работите не съдържа нещо, което може да се назова в действителност мотив. Нито една не е провокирала разумен спор. Нито една не е представлявала оправдателен опит за започване на обществено разискване. Те просто са изказвали мнението си.
И двете книги са били необятно неодобрявани, необикновено сполучливи, в никакъв случай забравени и оспоримо по-влиятелни от милиони думи от градивни диспути. Присмехът, гневът, подигравката, даже омразата, са надълбоко вплетени в метода, по който съревноваващи се вярвания, хрумвания и практики се борят в едно свободно общество и може толкоз сполучливо да отстраните осмиването от свободата на словото, колкото и солта от сандвич с осолено говеждо.
Вижте: Не ми пука за политиката на Борис Джонсън, неговото държание или неговите упоритости за висок пост. Мисля, че преценката му е непостоянна, лоялността му изчезнала, базовата му подготвеност незадоволителна и връзката му с истината - своенравна. И в случай че той желае да води национална политическа партия, тогава да съпоставя мюсюлманските дами, които носят цялостно забраждане, с банкови нарушители и пощенски кутии не е методът да го реализира. Като сериозен състезател в сериозната политика, той не би трябвало да напише това, което написа в своята колонка в The Telegraph.
Но също по този начин бих го сложил измежду най-хубавите колумнисти на неговото време, познавайки го като един от най-вдъхновените редактори, които списание „ Спектатор “ е имало, и имам вяра (често несигурно), че има персонална политическа философия и че в корена си тя е благородна и демократична.
И макар че моята страна е заключена в люта борба с неговата по отношение на Brexit, през тази седмица аз съм по-малко обезпокоен от недомислената стъпка на Борис за наздравиците на локалните, в сравнение с от езика на цензура, които неговите мнения предизвикаха от хора, които би трябвало да знаят по-добре. Това е грозна назадничавост на откровеното изложение, което е в деяние в нашата ера, и би трябвало да го виждаме. Когато напълно уважавани хора стартират да споделят, че дамите които избират (или са принудени) да покриват лицата си на обществени места, би трябвало да бъдат закривани от знанието че по-голямата част от Англия ненавижда тази процедура, тогава по-добре да внимаваме. Либералите, които не харесват Борис и са виждали пръчка, с която да го бият, би трябвало да внимават да не се трансфорат в потребни идиоти за новата в епохата ни Майка Гръндис, която не харесва свободата на словото, с изключение на когато е съгласна с него. Борис може да е тяхната цел през днешния ден, само че на следващия ден те могат да дойдат и за нас.
Нападките и персоналните обиди са част от оръжията на провокациите и промените. Винаги са били. Държавната принуда, господарите на плебеи, офисните хулигани и църквата, или която и да е друга преобладаваща религия, разчитат главно на страха и респекта. Тези тролове не се опасяват от нищо както от това хората да стартират да се присмиват на тях и най-хубавият отговор на условието за почитание е неуважението. Много велики промени са стартирани с безочливост.
Целта на Волтер в Кандидатът не е да отговори на аргумента на философа Лайбниц (че нашият е най-хубавият вероятен свят, тъй като в случай че Господ е можел да сътвори по-добър, тогава е щял да го направи: съвършен мотив, в случай че започваш от религия в благодетелно божество). Волтер просто е желал да накара църквата да наподобява смешно и да подкани пренебрежение към малтретиращото ѝ духовенство. За това Волтер заразява своя воин Доктор Панглос със сифилис.
Сифилисът не е мотив. Волтер го е направил като засегнатост. Векът на Просвещението е било време, когато властта, добродетелите и всезнанието на Католическата черква са били оспорени. Нуждата е била да се провокира институционалния гамен. Правейки огромен и недодялан звук, Волтер провокира толкоз сквернослови, колкото и с разумен мотив, както би направил нашият Джон Лок или нашият Дейвид Хюм. Властта не обича някой да ѝ се изплюва в лицето, защото познава силата на уважението, което да охлажда самостоятелната мисъл. Така е и с фундаменталисткия ислям.
Мъжете и дамите, които пазят и резервират институцията на цялостното закриване на лицето, би трябвало да знаят, че огромната част от обществото във Англия не го харесва и постоянно ще е по този начин. Истината е, че ние (повечето от нас) мислим, че бурките са смешни. Прилагателното „ комичен “ идва от глагола „ иронизирам “. Ако нещо е смешно, не би трябвало да задушаваме осмиването или ще провокираме само отрицание под повърхността, където то ще пораства.
Но напредъкът обезпечен ли е? Необратим ли е? Вижте новите вариации на пуританството, новите закани за свободата на словото, от които този неуместен спор за пощенските кутии е образец. Дали „ езикът на омразата “ ще стане правоприемник на Оруелската „ въображаема престъпност “? Започвам да се чудя дали нашата религия в свободата в миналото се уголемява или единствено трансформира фокуса си. Спомням си, когато човек не можеше да е гей. Идва ли денят, в който няма да можем да се присмиваме на гейовете или да се подиграваме на нашите от време на време смешни ексцесии или да си кажем да спрем да мрънкаме? Чудя се.
Коментар на английския публицист Матю Перис за авторитетния The Times, представен от организация " Фокус ".
Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР