Евразийството се ражда в България – кои са идеолозите му и откъде е усещането им за континент
В света като че ли нищо не се е трансформирало, също така, че в благоустроения културен свят към този момент отсъства Русия. И в това неявяване е смяната. Защото в своето изключително по рода си " несъществуване " Русия в избран смисъл се трансформира в идеологическо концентриране на света.
Преведено на езика на действителността, това значи, че на арената на международната история е излязъл не играл до момента управителна роля културно-географски свят. Напрегнат взор се взира в бъдещето: не отива ли на Изток богинята на Култура, чиято палатка толкоз епохи бе разпъната измежду долините и хълмовете на Европейския Запад? Не отива ли при гледните, хладните и страдащите?..
Ние сме във властта на предусещане... И в това предусещане може да се добие източник на блаженство, необикновен негов тип - блаженство на страдащите... Да се отдадеш на блаженство - това значи да загинеш. Не можеш да криеш това, което смяташ за истина. Но не трябва да се успокояваш в предчувствието. Не с квиетизъм, а с героизъм на рационализиране се основава делото на историята. Който се възгордее, него ще напусне благодатта на търсенето. И връз самоуверените ще се стовари проклятието на безплодието... Няма неизбежно. Има допустимо. Само по пътя на с напрежение творчество, без страх да се покаеш за грешките и да признаеш слабостите, единствено с цената непрестанни старания, осъществяващи се в границите на открития на волята " еластичен " свят вероятното ще стане фактически.
Дори на някой да му звучи познато и съвсем модерно, тези редове са писани тъкмо преди 101 години, а мястото е София, България. През 1921 година в София от щемпел излиза книга на съветски език озаглавена " Изход на изток. Предчувствия и случвания. Утвърждаване на евразийците ". Именно този алманах есета се счита за начало на философията на евразийството. Тук би трябвало да се означи, че евразийството за пръв път дава поръчка за съществуването си в книгата на Н. С. Трубецкой " Европа и човечеството ", издадена също в София през 1920 година, само че " Изход на изток " се трансформира в манифест на новото придвижване, основано от група млади съветски учени, емигранти от Русия, които се срещат в българската столица през 1920 година Автори на есетата са географът Пьотр Савицки, музиковедът Пьотр Сувчински, религиозният мъдрец Георгий Флоровски и лингвистът Николай Трубецкой (последният е считан за интелектуален водач на движението). И четиримата са съперници на болшевиките и напущат Русия след провалянето на Бялото придвижване в Гражданската война.
Новоизпечените евразийци не се задържат в България и през 1921-1922 година се разпръсват в разнообразни градове на Европа.
" Изход на Изток " принадлежи към род, известен в тези години освен измежду съветските емигранти, само че и измежду западните интелектуалци - това е манифест за идната неизбежна злополука, в която познатият свят (неговата просвета, стопанска система, политика) ще загине. А също и за това какъв международен ред би трябвало да го размени и каква роля би трябвало да играе Русия в това. Тя, несъмнено, получава основната.
След публикуването на книгата, през 20-те и 30-те години на ХХ век, евразийството претърпява бърз подем: има свои издания, кафези в доста европейски столици, конгреси и съвсем има партия. Към придвижването се причисляват доста интелектуалци емигранти, измежду които лингвистът Роман Якобсон, историкът Георгий Вернадски и религиозният историк и мъдрец Лев Карсавин.
На разнообразни стадии от развиването на евразийството в неговата орбита се озовават: философите Николай Алексеев, Николай Арсениев, Василий Сеземан, Семьон Франк, литературоведът Д.П. Святополк-Мирски, представители на съветската просвета като Игор Стравински, Марина Цветаева, Алексей Ремизов, Всеволод Иванов и други, както и някогашни офицери от Бялата войска.
Евразийците се считат за идеологически наследници на първо място на славянофилите. Те възприемат като аксиома концепцията, че народът е " групова персона " с необикновен темперамент. Характерът, а дружно с него и историята и културата на един народ се дефинират от пейзажа, в който живее.
Русия, считат евразийците, е голямо пространство без ясни граници. Пейзажите и климатичните зони не са разграничени от планини или морета, а гладко се преливат един в различен. Народите и културите се разпръскват като разлято мляко върху маса. Между тях няма избрани граници.
Развивайки концепцията за културно-историческите видове, Пьотр Савицки се стопира на " чувството " - необикновен метод на разбиране на заобикалящата реалност, чувство за море и чувство за континент, като назовава едното западноевропейско, а другото - монголско: " в пространството на международната история западноевропейското чувство за море като равностойно, въпреки и полярно, се опълчва на единственото монголско чувство за континент ", написа той. Според Савицки руснаците до известна степен са и монголи, тъй като " в съветските " пътешественици ", в обсега на съветските завоевания и проучвания участва същият дух, същото чувство за континент ".
Той счита, че Русия е част от един необикновен " покрайнино-приморски " свят, притежател на дълбока културна традиция, който съчетава както исторически " уседнали ", по този начин и " степни " детайли ". След като в първите епохи съветският народ изпитва въздействието на степните нации като външно въздействие, в този момент самият той като че ли прегръща степта. Степният детайл, внедрен в съветския детайл като една от неговите съставни извън, укрепва и задълбочава своето значение, трансформирайки се в негова неразделна част.
Тук не на последно място би трябвало да се спомене, че да вземем за пример Николай Бердяев отбелязва, че евразийството е на първо място прочувствено, а не интелектуално придвижване, и неговата емоционалност е реакция на креативните национални и религиозни инстинкти на настъпилата злополука (революцията).
И по този начин, съгласно евразийците цяла Русия съставлява непрестанен градиент от езици, етноси, стопански стилове и способи на живот.
Според евразийците аморфната маса на Русия не може да бъде обединена нито от чисто стопански, нито от тясно разбираеми национални връзки. Необходима е възвишена концепция. За Трубецкой и неговите съратници тази концепция е православието. Именно безбожието е главната им рекламация към болшевизма. Както и към Запада, където на всички места виждат цялостен упадък.
Може би най-провокативната концепция на евразийците е, че Русия напълно не е наследница на Киевска Рус, както се твърди - от летописците от XVI в. до създателите на учебниците по история за гимназистите. За евразийците същинското начало на историята на " Русия и Евразия " (това е техният термин) е Златната орда. Те възприемат монголите не като външна мощ, която нахлува в Русия и унищожава всичко, а като създатели на нова държавност и велика континентална империя. Последвалият провал на Ордата, завладяването на Казан и Астрахан от Иван Грозни и вековното послушание на Сибир се възприемат от евразийците като фактическо възобновяване на империята на Чингизидите - единствено че на " вярна " (православна) идеологическа основа.
Евразийството като политическо придвижване съществува по-малко от две десетилетия и в никакъв случай не се трансформира в всеобщо. Основната форма на битие остават вестниците, списанията и сборниците със публикации, в които всички непрекъснато спорят между тях за задачите и средствата, както и за ориста на Русия и точно затова настъпват няколко разделения - евразийството се дели на ляво и дясно.
Лявото евразийство признава освен националния темперамент на Октомврийската гражданска война, която поставя завършек на Руската империя, насочена съгласно евразийците към Европа, и открива опция за автентично развиване на евразийската цивилизация, само че и нейния интернационален темперамент, който открива нова епоха в международната история, носейки истински хрумвания и очаквания на цялото човечество, като ги свързва с дълбините на съветския дух. Лявото евразийство, за разлика от дясното, вижда в руската цивилизация не временен стадий към някакво " ново Московско царство ", а идващ, автентичен, креативен интервал от историята със свои лични задания.
Приемайки руската цивилизация, лявото евразийство признава марксизма като една от нейните прояви, само че не в неговата " западна вулгаризирана версия ", а в креативна версия, наситена с " почва ".
Левите евразийци считат, че съветската религиозна философия в новия си руски вид би трябвало и би трябвало да влезе в разговор с марксизма, като вземе най-плодотворните хрумвания от него и креативен ги премисли. Според тях страната може да бъде теологична идеокрация, учредена на православието. Макар да не отхвърлят православния темперамент на евразийската идеология, най-много за съветските евразийци, левите евразийци афишират религията за частен въпрос и концентрират вниманието си върху геополитическите, културните, историографските и други аспекти на евразийската теория.
Основното разделяне е сред тези, които признават Съюз на съветските социалистически републики за новото олицетворение на " Русия - Евразия ", и тези, които остават непримирими съперници на руската власт. Някои евразийци стават сътрудници на руското разузнаване, а по-късно се завръщат в Русия - и са репресирани (такава е ориста на Сергей Ефрон, брачен партньор на Марина Цветаева).
Тук би трябвало да се означи, че още през декември 1922 година с евразийците се свързва чекистката провокационна организация " Тръст ", а напролет на 1924 година ГПУ на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) се пробва да откри надзор над тях, като стартира дезинформационната акция, че в Съюз на съветските социалистически републики са се появили няколко авторитетни незаконни евразийски организации, които се нуждаят от идеологическо управление от страна на създателите на това придвижване.
От този миг нататък последователно доста евразийски публикации стартират да са адресирани към съветски читатели (в СССР) или млади последователи на придвижването в емиграция, което се отразява на тяхното равнище и звук. Обсъждането на метафизичен въпроси, културни, исторически и идеологически проблеми в евразийския периодически щемпел последователно се замества с по-скоро груба политизирана публицистика.
Което се трансформира в " крайъгълен камък на цялата евразийска идея " - мнозина от " класиците " се отделят от придвижването.
В основополагащите си писания, групови прокламации и публикации евразийците се пробват креативен да отговорят на предизвикването на съветската гражданска война и оферират редица историософски, културологични и политически хрумвания за по-нататъшна реализация. Тези хора са обединени от опита на последните " естествени " години на Руската империя, Първата международна война, двете революции и Гражданската война. Те споделят общото чувство за рецесия - по-точно настъпваща злополука - на актуалната за тях европейска цивилиазция. Те имат вяра, че спасението е в маркиране на граници сред другите култури, в издигането на " загради, стигащи до небето " (Трубецкой). Те изпитват надълбоко пренебрежение към демократичните полезности и демокрацията и имат вяра в пришествието на нов, още невъобразим строй.
Според евразийците стартира нова ера, в която Азия се пробва да превземе самодейността, а Русия, чиято злополука не е толкоз тежка, колкото разложението на Запада, ще възвърне силите си посредством единение с Изтока. Те назовават съветската злополука от 1917 година тъмен резултат от насилствената европеизация, извършена от Петър Първи. След като осъждат революцията обаче те допускат, че е допустимо да се възползват от резултатите й за укрепването на антизападния избор на ръководещата комунистическа клика, като й се предложи да размени марксистката теория с евразийска и да стартира нов стадий в историческото развиване на страната. Както счита евразийците, новият стадий би трябвало да бъде насочен към Евразия, а не към комунизма или романо-германската Европа, която егоцентрично е грабила цялото останало човечество в името на измислена от нея идеология за общочовешка цивилизация с концепциите за " степени на развиване ", " напредък " и впрочем.
Основните хрумвания на евразийството - антизападничеството и почитта към империята на Чингизидите - по-късно са възприети от някои от техните почитатели.
Преведено на езика на действителността, това значи, че на арената на международната история е излязъл не играл до момента управителна роля културно-географски свят. Напрегнат взор се взира в бъдещето: не отива ли на Изток богинята на Култура, чиято палатка толкоз епохи бе разпъната измежду долините и хълмовете на Европейския Запад? Не отива ли при гледните, хладните и страдащите?..
Ние сме във властта на предусещане... И в това предусещане може да се добие източник на блаженство, необикновен негов тип - блаженство на страдащите... Да се отдадеш на блаженство - това значи да загинеш. Не можеш да криеш това, което смяташ за истина. Но не трябва да се успокояваш в предчувствието. Не с квиетизъм, а с героизъм на рационализиране се основава делото на историята. Който се възгордее, него ще напусне благодатта на търсенето. И връз самоуверените ще се стовари проклятието на безплодието... Няма неизбежно. Има допустимо. Само по пътя на с напрежение творчество, без страх да се покаеш за грешките и да признаеш слабостите, единствено с цената непрестанни старания, осъществяващи се в границите на открития на волята " еластичен " свят вероятното ще стане фактически.
Дори на някой да му звучи познато и съвсем модерно, тези редове са писани тъкмо преди 101 години, а мястото е София, България. През 1921 година в София от щемпел излиза книга на съветски език озаглавена " Изход на изток. Предчувствия и случвания. Утвърждаване на евразийците ". Именно този алманах есета се счита за начало на философията на евразийството. Тук би трябвало да се означи, че евразийството за пръв път дава поръчка за съществуването си в книгата на Н. С. Трубецкой " Европа и човечеството ", издадена също в София през 1920 година, само че " Изход на изток " се трансформира в манифест на новото придвижване, основано от група млади съветски учени, емигранти от Русия, които се срещат в българската столица през 1920 година Автори на есетата са географът Пьотр Савицки, музиковедът Пьотр Сувчински, религиозният мъдрец Георгий Флоровски и лингвистът Николай Трубецкой (последният е считан за интелектуален водач на движението). И четиримата са съперници на болшевиките и напущат Русия след провалянето на Бялото придвижване в Гражданската война.
Новоизпечените евразийци не се задържат в България и през 1921-1922 година се разпръсват в разнообразни градове на Европа.
" Изход на Изток " принадлежи към род, известен в тези години освен измежду съветските емигранти, само че и измежду западните интелектуалци - това е манифест за идната неизбежна злополука, в която познатият свят (неговата просвета, стопанска система, политика) ще загине. А също и за това какъв международен ред би трябвало да го размени и каква роля би трябвало да играе Русия в това. Тя, несъмнено, получава основната.
След публикуването на книгата, през 20-те и 30-те години на ХХ век, евразийството претърпява бърз подем: има свои издания, кафези в доста европейски столици, конгреси и съвсем има партия. Към придвижването се причисляват доста интелектуалци емигранти, измежду които лингвистът Роман Якобсон, историкът Георгий Вернадски и религиозният историк и мъдрец Лев Карсавин.
На разнообразни стадии от развиването на евразийството в неговата орбита се озовават: философите Николай Алексеев, Николай Арсениев, Василий Сеземан, Семьон Франк, литературоведът Д.П. Святополк-Мирски, представители на съветската просвета като Игор Стравински, Марина Цветаева, Алексей Ремизов, Всеволод Иванов и други, както и някогашни офицери от Бялата войска.
Евразийците се считат за идеологически наследници на първо място на славянофилите. Те възприемат като аксиома концепцията, че народът е " групова персона " с необикновен темперамент. Характерът, а дружно с него и историята и културата на един народ се дефинират от пейзажа, в който живее.
Русия, считат евразийците, е голямо пространство без ясни граници. Пейзажите и климатичните зони не са разграничени от планини или морета, а гладко се преливат един в различен. Народите и културите се разпръскват като разлято мляко върху маса. Между тях няма избрани граници.
Развивайки концепцията за културно-историческите видове, Пьотр Савицки се стопира на " чувството " - необикновен метод на разбиране на заобикалящата реалност, чувство за море и чувство за континент, като назовава едното западноевропейско, а другото - монголско: " в пространството на международната история западноевропейското чувство за море като равностойно, въпреки и полярно, се опълчва на единственото монголско чувство за континент ", написа той. Според Савицки руснаците до известна степен са и монголи, тъй като " в съветските " пътешественици ", в обсега на съветските завоевания и проучвания участва същият дух, същото чувство за континент ".
Той счита, че Русия е част от един необикновен " покрайнино-приморски " свят, притежател на дълбока културна традиция, който съчетава както исторически " уседнали ", по този начин и " степни " детайли ". След като в първите епохи съветският народ изпитва въздействието на степните нации като външно въздействие, в този момент самият той като че ли прегръща степта. Степният детайл, внедрен в съветския детайл като една от неговите съставни извън, укрепва и задълбочава своето значение, трансформирайки се в негова неразделна част.
Тук не на последно място би трябвало да се спомене, че да вземем за пример Николай Бердяев отбелязва, че евразийството е на първо място прочувствено, а не интелектуално придвижване, и неговата емоционалност е реакция на креативните национални и религиозни инстинкти на настъпилата злополука (революцията).
И по този начин, съгласно евразийците цяла Русия съставлява непрестанен градиент от езици, етноси, стопански стилове и способи на живот.
Според евразийците аморфната маса на Русия не може да бъде обединена нито от чисто стопански, нито от тясно разбираеми национални връзки. Необходима е възвишена концепция. За Трубецкой и неговите съратници тази концепция е православието. Именно безбожието е главната им рекламация към болшевизма. Както и към Запада, където на всички места виждат цялостен упадък.
Може би най-провокативната концепция на евразийците е, че Русия напълно не е наследница на Киевска Рус, както се твърди - от летописците от XVI в. до създателите на учебниците по история за гимназистите. За евразийците същинското начало на историята на " Русия и Евразия " (това е техният термин) е Златната орда. Те възприемат монголите не като външна мощ, която нахлува в Русия и унищожава всичко, а като създатели на нова държавност и велика континентална империя. Последвалият провал на Ордата, завладяването на Казан и Астрахан от Иван Грозни и вековното послушание на Сибир се възприемат от евразийците като фактическо възобновяване на империята на Чингизидите - единствено че на " вярна " (православна) идеологическа основа.
Евразийството като политическо придвижване съществува по-малко от две десетилетия и в никакъв случай не се трансформира в всеобщо. Основната форма на битие остават вестниците, списанията и сборниците със публикации, в които всички непрекъснато спорят между тях за задачите и средствата, както и за ориста на Русия и точно затова настъпват няколко разделения - евразийството се дели на ляво и дясно.
Лявото евразийство признава освен националния темперамент на Октомврийската гражданска война, която поставя завършек на Руската империя, насочена съгласно евразийците към Европа, и открива опция за автентично развиване на евразийската цивилизация, само че и нейния интернационален темперамент, който открива нова епоха в международната история, носейки истински хрумвания и очаквания на цялото човечество, като ги свързва с дълбините на съветския дух. Лявото евразийство, за разлика от дясното, вижда в руската цивилизация не временен стадий към някакво " ново Московско царство ", а идващ, автентичен, креативен интервал от историята със свои лични задания.
Приемайки руската цивилизация, лявото евразийство признава марксизма като една от нейните прояви, само че не в неговата " западна вулгаризирана версия ", а в креативна версия, наситена с " почва ".
Левите евразийци считат, че съветската религиозна философия в новия си руски вид би трябвало и би трябвало да влезе в разговор с марксизма, като вземе най-плодотворните хрумвания от него и креативен ги премисли. Според тях страната може да бъде теологична идеокрация, учредена на православието. Макар да не отхвърлят православния темперамент на евразийската идеология, най-много за съветските евразийци, левите евразийци афишират религията за частен въпрос и концентрират вниманието си върху геополитическите, културните, историографските и други аспекти на евразийската теория.
Основното разделяне е сред тези, които признават Съюз на съветските социалистически републики за новото олицетворение на " Русия - Евразия ", и тези, които остават непримирими съперници на руската власт. Някои евразийци стават сътрудници на руското разузнаване, а по-късно се завръщат в Русия - и са репресирани (такава е ориста на Сергей Ефрон, брачен партньор на Марина Цветаева).
Тук би трябвало да се означи, че още през декември 1922 година с евразийците се свързва чекистката провокационна организация " Тръст ", а напролет на 1924 година ГПУ на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) се пробва да откри надзор над тях, като стартира дезинформационната акция, че в Съюз на съветските социалистически републики са се появили няколко авторитетни незаконни евразийски организации, които се нуждаят от идеологическо управление от страна на създателите на това придвижване.
От този миг нататък последователно доста евразийски публикации стартират да са адресирани към съветски читатели (в СССР) или млади последователи на придвижването в емиграция, което се отразява на тяхното равнище и звук. Обсъждането на метафизичен въпроси, културни, исторически и идеологически проблеми в евразийския периодически щемпел последователно се замества с по-скоро груба политизирана публицистика.
Което се трансформира в " крайъгълен камък на цялата евразийска идея " - мнозина от " класиците " се отделят от придвижването.
В основополагащите си писания, групови прокламации и публикации евразийците се пробват креативен да отговорят на предизвикването на съветската гражданска война и оферират редица историософски, културологични и политически хрумвания за по-нататъшна реализация. Тези хора са обединени от опита на последните " естествени " години на Руската империя, Първата международна война, двете революции и Гражданската война. Те споделят общото чувство за рецесия - по-точно настъпваща злополука - на актуалната за тях европейска цивилиазция. Те имат вяра, че спасението е в маркиране на граници сред другите култури, в издигането на " загради, стигащи до небето " (Трубецкой). Те изпитват надълбоко пренебрежение към демократичните полезности и демокрацията и имат вяра в пришествието на нов, още невъобразим строй.
Според евразийците стартира нова ера, в която Азия се пробва да превземе самодейността, а Русия, чиято злополука не е толкоз тежка, колкото разложението на Запада, ще възвърне силите си посредством единение с Изтока. Те назовават съветската злополука от 1917 година тъмен резултат от насилствената европеизация, извършена от Петър Първи. След като осъждат революцията обаче те допускат, че е допустимо да се възползват от резултатите й за укрепването на антизападния избор на ръководещата комунистическа клика, като й се предложи да размени марксистката теория с евразийска и да стартира нов стадий в историческото развиване на страната. Както счита евразийците, новият стадий би трябвало да бъде насочен към Евразия, а не към комунизма или романо-германската Европа, която егоцентрично е грабила цялото останало човечество в името на измислена от нея идеология за общочовешка цивилизация с концепциите за " степени на развиване ", " напредък " и впрочем.
Основните хрумвания на евразийството - антизападничеството и почитта към империята на Чингизидите - по-късно са възприети от някои от техните почитатели.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ