Откъс от "Зулейха отваря очи" на Гузел Яхина
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Зулейха отваря очи ", с създател Гузел Яхина, възложен от Издателство " Колибри "
Определят дебютния разказ на Гузел Яхина като литературната сензация на Русия за 2015 година!
" Зулейха отваря очи " ни придвижва в 1930 година в глухо татарско селце, в потресаващо тъмен традиционен свят, в който господстват жестоките извечни правила на послушание и оскърбление на дамата. В ориста на Зулейха настава непредвиден прелом, откакто брачният партньор й е погубен от комунистите.
Драматичните исторически събития (разкулачването и колективизацията в Русия) я изправят пред тежко тестване: останала безприютна и сама, тя се оказва измежду стотиците врагове на руската власт, принудително прогонени от родните им домове и отпратени в товарни вагони в Сибир. Общата орис събира на брега на Ангара необразовани селяни и ерудирани интелигенти, деградирали нарушители и почтени хора, мюсюлмани, православни и атеисти, татари, руснаци и немци... И всички те безмилостно воюващи за правото си да оцелеят. Зулейха отваря очи за любовта, за святото майчинство, за свободата самичък да вземаш решения и да се бориш за живота си, съхранявайки човешката си същина.
Гузел Яхина е родена в гр. Казан през 1977 година Завършва Факултета по непознати езици към Казанския държавен педагогичен институт и Факултета за сценаристи към Московското учебно заведение за кино. От 1999 година живее в Москва, където работи в региона на маркетинга и рекламата. " Зулейха отваря очи " отприщва бурни реакции, тъй като визира редица културни, етнически, религиозни и социално-политически тематики.
За него Яхина получава най-престижните литературни оценки в Русия за 2015 година: националните награди " Большая книга ", " Ясная поляна " и " Книга года " – небивало до този миг достижение. Романът е измежду финалистите за френската премия " Медиси ", отнася премията " Сирано " на френското издание Le Courrier de Russie. Правата за издаването му са изплатени в над 25 страни.
превод на Ася Григорова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Гузел Яхина, " Зулейха отваря очи "
Зулейха отваря очи. Тъмно е като в рог. Гъските въздишат в дрямка зад тънката завеска. Едномесечното жребче примлясва с бърнички, до момента в който търси вимето на майка си. От прозорчето над възглавницата се носи глухият вопъл на януарската вихрушка. Но най-малко не духа през пролуките – жив и здрав да е Муртаза, уплътни прозорците, преди да свие студът. Муртаза е добър собственик. И добър брачен партньор. Хърка сочно и гръмко в мъжката част на къщата. Спи като заклан, сънят е най-дълбок, преди да съмне.
Време е. Всемогъщи Аллах, разреши ми да извърша замисленото – единствено да не се разсъни някой.
Зулейха тихо спуска на пода босия си крайник, след това и другия, подпира се на печката и става. През нощта печката е изстинала, топлото е избягало, студеният под опарва стъпалата й. Но не трябва да се обува – няма по какъв начин да мине тихо с плъстените си топлинки, все някоя дъска ще скръцне. Нищо, Зулейха ще потърпи. Като се опира с ръка на грапавата стена на зиданата печка, се прокрадва на пръсти от женската част към вратата. Тук е сбутано и тясно, само че тя помни всеки ъгъл, всяка издаденост – половината си живот е сновала по всички страни като махало, по през целия ден: от котела – към мъжката част с цялостните и горещи пиали, от мъжката част – назад с празните и изстинали.
Колко години е омъжена? Горе-долу петнайсет от своите трийсет. Това май е повече от половината й живот, по този начин излиза. Трябва да попита Муртаза, когато е в въодушевление – той да пресметне.
Да не се препъне в черджето. Да не блъсне с босия си крайник обкования сандък вдясно до стената. Да прескочи скърцащата дъска до извивката на печката. Да се промъкне през басмената завеска, отделяща женската част на къщата от мъжката... Ето, съвсем стигна вратата.
Хъркането на Муртаза е напълно близо. Спи, спи, Аллах да ми е на помощ. Жената не би трябвало да крие от мъжа си, само че какво да се прави – от време на време се постанова.
Сега най-важното е да не разсъни животните. Обикновено те спят в зимния обор, само че в огромните студове Муртаза й подрежда да прибере дребните и пернатите у дома. Гъските не помръдват, само че жребчето тропва с копитце, тръсва глава – разсъни се, дяволчето. Ще стане добър кон, сензитивно е. Тя протяга ръка през завеската, допира кадифената муцунка: успокой се, собствен е. Малкото признателно тика ноздри в дланта й – познало я е. Зулейха обърсва мокрите си пръсти в долната си риза и меко побутва вратата с рамо. Тежка, уплътнена с кече за през зимата, тя поддава едва-едва, през отвора нахлува бодливо ледено облаче. Зулейха пристъпва, прескача високия предел – единствено това остава: да стъпи на него тъкмо в този момент и да разтревожи злите духове, пу-пу – и се озовава в пруста. Притваря вратата и я притиска с тил.
Слава на Аллаха, преодоля тази част от пътя.
В пруста е мразовито като на открито – студът щипе кожата, ризата не топли. Леденият въздух бие през пролуките на пода в босите й нозе. Но това не е ужасно. Страшното е зад вратата насреща.
Убърлъ карчък – Вампирица. Така я назовава Зулейха в мислите си. Слава на Всевишния, свекърва й не живее в една къща с тях. Домът на Муртаза е необятен, има две обособени къщи, съединени от общ пруст. В деня, в който четиресет и пет годишният Муртаза докара петнайсетгодишната Зулейха, Вампирица със печален израз на мъченица сама изтътрузи многочислените си сандъци, денкове и съдини в къщата за посетители и я зае напълно. " Не пипай! " – кресна страховито на сина си, понечил да й помогне с преместването. И цели два месеца не му продума. Същата година стартира бързо и безнадеждно да ослепява, а след някое време – и да оглушава. След две години беше сляпа и глуха като камък. Затова пък почна доста да приказва, не можеш я спря.
Никой не знаеше на какъв брой години е в действителност. Тя твърдеше, че е на 100. Наскоро Муртаза почна да счита, седнал съм дълго и разгласи: майка му е права, в действителност е към стоте. Мъжът й беше късно дете, а в този момент и самият той е съвсем дъртак.
Обикновено Вампирица се буди преди всички и изнася в пруста грижливо защитаваното си богатство – изтънчено цукало от млечнобял порцелан с нежносини цветчета метличина в профил и особен похлупак (навремето й го донесъл Муртаза – подарък от Казан). Щом свекърва й я викне, Зулейха е длъжна мигновено да скочи, да изпразни и деликатно да измие скъпоценната съдина – това е първата й работа, още преди да възпламени печката, да омеси тестото и да изпрати кравата до стадото. Тежко й, в случай че проспи това ранно повикване. За петнайсет години го е проспивала два пъти – и си е забранила да си спомня какво е ставало след това.
Засега зад вратата е безшумно. Хайде, Зулейха, мокра кокошко, разбързай се. Мокра кокошка – жебегян тавък, я назова за първи път Вампирица. Зулейха не видя по какъв начин след известно време и сама стартира да се назовава по този начин.
Прокрадва се във вътрешността в пруста, към стълбата за тавана. Напипва безпрепятствено рендосаните перила. Стъпалата са стръмни, замръзналите дъски простенват едвам чуто. Отгоре лъха на изстинало дърво, на замръзнала прахуляк, на сухи треви и едвам различимо – на осолено гъше месо. Зулейха се катери – шумът на виелицата доближава, вятърът бие в покрива и вие в ъглите.
На тавана взема решение да пълзи на четири крайници – в случай че върви, дъските ще скърцат тъкмо над главата на спящия Муртаза. Ще се добере лазешком, тя не тежи по никакъв начин, Муртаза я подвига с една ръка като агне. Зулейха придърпва нощната си риза към гърдите да не я изцапа в прахта, усуква я, хваща края й със зъби и пипайки се провира сред сандъци, кутии, дървени принадлежности, като деликатно припълзява и през напречните греди. Опира чело в стената. Най-сетне.
Понадига се, поглежда през дребното таванско прозорче. В тъмносивата предутринна мъгла се мержелеят потъналите в сняг къщи на родния Юлбаш. Веднъж Муртаза ги брои – излязоха повече от 100 семейства. Голямо село, дума да няма. Селският път с плавните си завои тече като река оттатък хоризонта. Прозорците в някои къщи към този момент светят. Побързай, Зулейха.
Тя става и се протяга нагоре. В дланта й ляга нещо тежко, едропъпчиво – осолена гъска. Стомахът й реагира мигновено, ръмжи упорито. Не, не трябва да пипа гъската. Пуска месото и продължава да търси. Ето! Вляво от таванското прозорче висят огромни и тежки, вкоравени от студа платнища с едвам осезаем аромат на плодове. Пестил от ябълки.
Добре сварен в печката, прилежно постлан върху необятни дъски, грижливо изсушен на покрива, попил горещото августовско слънце и прохладните септемврийски ветрове. Можеш да си хапваш по мъничко и дълго да смучеш, да търкаляш по небцето набъбналото кисело късче, а можеш и да си напълниш устата и да дъвчеш, да дъвчеш еластичната топка, като понякога плюеш попадналите ти семчици... Устата й на часа се цялостни със слюнка.
Зулейха дръпва два листа от въженцето, навива ги компактно и ги пъха под мишница. Прекарва ръка по останалото – има още доста, в действителност доста. Муртаза няма да забележи.
А в този момент – назад.
Тя коленичи и запълзява към стълбата. Рулото от пестила й пречи да се движи бързо. Ама правилно си е мокра кокошка, по какъв начин не й хрумна да вземе торба. Бавно се спуска по стълбите: не си усеща краката – вкочанени са, постанова се да стъпва с онемелите си нозе странично, на ръба. Когато стига до последното ходило, вратата на Вампирица шумно се отваря и светлият й, едвам отличим контур се обрисува в черния отвор. Тежкият й бастун чука по пода.
– Има ли някой? – пита тя с невисок мъжки глас в мрака.
Зулейха замира. Сърцето й ще изскочи, стомахът й се свива на ледена топка. Не съумява... Пестилът под мишницата се затопля и омеква.
Вампирица пристъпва напред. За петнайсетте години слепота е изучила къщата наизуст и се движи решително и свободно.
Зулейха отскача две-три стъпала по-нагоре, като стиска с лакът омекналия пестил. Старицата върти брадичка ту на една, ту на друга страна. Не чува нищо, не вижда, само че усеща, дъртата му магьосница. С една дума – Вампирица. Бастунът потропва отчетливо – все по-близо. Ох, ще разсъни Муртаза...
Зулейха бързо изкачва още няколко стъпала, притиска се към перилата, облизва пресъхналите си устни.
Белият контур стопира в подножието на стълбата. Чува се по какъв начин бабата души в близост, като шумно поема въздух с ноздрите си.
Зулейха подвига длани към лицето си – по този начин си и знаеше, миришат на гъше месо и ябълки. Внезапно Вампирица изкусно се стрелва напред и удря слепешката с бастуна си по стъпалата, като че ли ги сече с меч. Краят му изсвистява напълно наоколо и гръмко се стоварва върху дъската на половин пръст разстояние от босото ходило на Зулейха. Тялото й омеква и се разлива по стълбите като тесто. Ако дъртата магьосница удари още един път... Вампирица си мърмори нещо, придърпва бастуна към себе си. Цукалото глухо издрънчава в мрака.
– Зулейха! – крясва с все мощ Вампирица към стаята на сина си.
Сутрините в тази къща нормално стартират по този начин.
Зулейха преглъща с пресъхнало гърло събраната топка гъста слюнка. Нима й се размина? Слиза по стъпалата, като деликатно ги опипва с крайник. Изчаква няколко мига. – Зулейхааа! Сега е моментът. Свекърва й не обича да вика трети път. Зулейха се спуска към Вампирица
– " Идвам, мамо, пристигам! " – и поема от ръцете й тежкото, покрито с топла лепкава влага цукало, както го прави всеки ден.
– Домъкна се най-накрая, мокра кокошко – изръмжава бабата. – Дай ти единствено да спиш, мързелано...
Муртаза сигурно се е събудил от шума, може да излезе в пруста. Зулейха стиска под мишница пестила (да не го загуби), напипва с крайници нечии валенки и изскача на открито. Виелицата бие в гърдите, сграбчва я в компактен пестник, като напира да я изскубне от мястото й. Ризата й се издува като камбана. През нощта входът на къщата се е трансформирал в пряспа, Зулейха слиза по стълбището, като с тъга уцелва стъпалата. Пропада в снега съвсем до коляно и се потътря към нужника. Бори се с вратата, до момента в който я отвори против вятъра.
Излива цукалото в заледената дупка. Като се връща в къщата, Вампирица към този момент я няма – прибрала се е.
На прага среща сънения Муртаза с газена лампа в ръка. Гъстите му вежди са събрани над носа му, бръчките по омачканите от съня бузи са дълбоки, като издялани с нож.
– Да не си се побъркала, жено? Да излезеш гола в тая вихрушка!
– Само изхвърлих цукалото на мама и се прибирам...
– Да не искаш отново да се търкаляш болна половината зима? И да стовариш цялата къща на мене?
– Недей по този начин, Муртаза! Изобщо не съм замръзнала. Виж!
Зулейха протяга яркочервените си длани, като крепко притиска лакти към кръста си – пестилът е навирен под мишницата й. Дали не се вижда под ризата? Платът е влажен от снега, лепне по тялото.
Но Муртаза е ядосан и даже не я поглежда. Изплюва се настрана, поглажда с разперена длан обръснатия си череп, разресва разчорлената си брада.
– Дай да хапвам. А като разчистиш двора, се стягай. Ще вървим за дърва.
Зулейха кимва ниско и се шмугва зад завеската.
Получи се! Тя съумя! Виж я ти Зулейха, виж я ти мократа кокошка! Ето я плячката й: две смачкани, усукани, слепени корички от най-вкусния пестил. Ще успее ли да ги занесе през днешния ден? И къде ли да скрие това благосъстояние? Не може да го остави в къщата: когато ги няма, Упириха рови в нещата им. Ще би трябвало да го носи със себе си. Опасно е, то се знае. Но през днешния ден Аллах май е на нейна страна – нека й провърви.
Зулейха обгръща плътно пестила в дълго парцалче и го завързва на кръста си. Отгоре пуска ризата, над нея навлича сукмана и шалварите. Сплита си плитките, забражда се. Плътният полумрак зад прозореца над постелята й изтънява, разрежда се с унилата светлина на мрачното зимно утро. Зулейха дръпва перденцето – въпреки всичко е по-добре, в сравнение с да шета на мрачно. Газеничето в ъгъла на печката хвърля по малко полегата светлина към женската част, само че спестовният Муртаза толкоз е скъсил фитила, че пламъчето съвсем не се вижда. Няма ужасно, тя може да прави всичко и със завързани очи.
Новият ден стартира.
До обяд утринната вихрушка стихва и слънцето надниква от блестящо посинялото небе. Тръгват за дърва.
Зулейха седи откъм гърба на шейната с тил към Муртаза и гледа отдалечаващите се къщи на Юлбаш. Зелени, жълти, тъмносини, те надничат от преспите като ярки гъбки. Високите бели свещи на пушека се разтапят в небесната синева. Снегът хруска апетитно под плазовете на шейната. От време на време бодрата от студа Сандугач пръхти и раздрусва грива. Старата овча кожа под Зулейха я сгрява. А на корема й топли заветният пестил в парцалчето – и той я сгрява. Днес, единствено да успее да го занесе през днешния ден...
Ръцете и гърбът жалко я наболяват – през нощта е навяло доста сняг и Зулейха трябваше дълго да разравя преспите с лопатата, до момента в който разчисти необятни пъртини в двора: към огромния хамбар, към дребния, към нужника, към зимния обор, към задния двор. След работа е толкоз прелестно да помързелуваш в ритмично поклащащата се шейна – да се настаниш по-удобничко, да се увиеш по-плътно в миризливия кожух, да пъхнеш вкочанените си длани в ръкавите, да отпуснеш брадичка на гърдите си и да затвориш очи...
– Събуждай се, жено, стигнахме.
Исполински дървета, стегнали в обръч шейната. Бели възглавнички от сняг върху еловите клони и разрошените глави на боровете. Скреж по брезовите клони, тънки и дълги като женски коси. Мощни талази от преспи. Мълчание – на доста версти тъдява.
Муртаза връзва на валенките си плетени снегоходки, скача от шейната, мята на тил пушката, затъква на кръста си тежка секира. Хваща щеките и без да се оглежда, решително проправя пътечка в гората. Зулейха пристъпва подире му.
Гората край Юлбаш е хубава, богата. Лете храни селяните с горски ягоди и сладки дребни малини, наесен – с дъхави гъби. Пълно е с дивеч. От дълбините на гората тече Чишме – нормално гальовна, дребна, цялостна с пъргава риба и тромави раци, а през пролетта забързана, клокочеща, набъбнала от стопения сняг и калта. По времето на Големия апетит единствено те ги спасяваха – гората и реката. И милостта на Аллах, то се знае.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Определят дебютния разказ на Гузел Яхина като литературната сензация на Русия за 2015 година!
" Зулейха отваря очи " ни придвижва в 1930 година в глухо татарско селце, в потресаващо тъмен традиционен свят, в който господстват жестоките извечни правила на послушание и оскърбление на дамата. В ориста на Зулейха настава непредвиден прелом, откакто брачният партньор й е погубен от комунистите.
Драматичните исторически събития (разкулачването и колективизацията в Русия) я изправят пред тежко тестване: останала безприютна и сама, тя се оказва измежду стотиците врагове на руската власт, принудително прогонени от родните им домове и отпратени в товарни вагони в Сибир. Общата орис събира на брега на Ангара необразовани селяни и ерудирани интелигенти, деградирали нарушители и почтени хора, мюсюлмани, православни и атеисти, татари, руснаци и немци... И всички те безмилостно воюващи за правото си да оцелеят. Зулейха отваря очи за любовта, за святото майчинство, за свободата самичък да вземаш решения и да се бориш за живота си, съхранявайки човешката си същина.
Гузел Яхина е родена в гр. Казан през 1977 година Завършва Факултета по непознати езици към Казанския държавен педагогичен институт и Факултета за сценаристи към Московското учебно заведение за кино. От 1999 година живее в Москва, където работи в региона на маркетинга и рекламата. " Зулейха отваря очи " отприщва бурни реакции, тъй като визира редица културни, етнически, религиозни и социално-политически тематики.
За него Яхина получава най-престижните литературни оценки в Русия за 2015 година: националните награди " Большая книга ", " Ясная поляна " и " Книга года " – небивало до този миг достижение. Романът е измежду финалистите за френската премия " Медиси ", отнася премията " Сирано " на френското издание Le Courrier de Russie. Правата за издаването му са изплатени в над 25 страни.
превод на Ася Григорова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Гузел Яхина, " Зулейха отваря очи "
Зулейха отваря очи. Тъмно е като в рог. Гъските въздишат в дрямка зад тънката завеска. Едномесечното жребче примлясва с бърнички, до момента в който търси вимето на майка си. От прозорчето над възглавницата се носи глухият вопъл на януарската вихрушка. Но най-малко не духа през пролуките – жив и здрав да е Муртаза, уплътни прозорците, преди да свие студът. Муртаза е добър собственик. И добър брачен партньор. Хърка сочно и гръмко в мъжката част на къщата. Спи като заклан, сънят е най-дълбок, преди да съмне.
Време е. Всемогъщи Аллах, разреши ми да извърша замисленото – единствено да не се разсъни някой.
Зулейха тихо спуска на пода босия си крайник, след това и другия, подпира се на печката и става. През нощта печката е изстинала, топлото е избягало, студеният под опарва стъпалата й. Но не трябва да се обува – няма по какъв начин да мине тихо с плъстените си топлинки, все някоя дъска ще скръцне. Нищо, Зулейха ще потърпи. Като се опира с ръка на грапавата стена на зиданата печка, се прокрадва на пръсти от женската част към вратата. Тук е сбутано и тясно, само че тя помни всеки ъгъл, всяка издаденост – половината си живот е сновала по всички страни като махало, по през целия ден: от котела – към мъжката част с цялостните и горещи пиали, от мъжката част – назад с празните и изстинали.
Колко години е омъжена? Горе-долу петнайсет от своите трийсет. Това май е повече от половината й живот, по този начин излиза. Трябва да попита Муртаза, когато е в въодушевление – той да пресметне.
Да не се препъне в черджето. Да не блъсне с босия си крайник обкования сандък вдясно до стената. Да прескочи скърцащата дъска до извивката на печката. Да се промъкне през басмената завеска, отделяща женската част на къщата от мъжката... Ето, съвсем стигна вратата.
Хъркането на Муртаза е напълно близо. Спи, спи, Аллах да ми е на помощ. Жената не би трябвало да крие от мъжа си, само че какво да се прави – от време на време се постанова.
Сега най-важното е да не разсъни животните. Обикновено те спят в зимния обор, само че в огромните студове Муртаза й подрежда да прибере дребните и пернатите у дома. Гъските не помръдват, само че жребчето тропва с копитце, тръсва глава – разсъни се, дяволчето. Ще стане добър кон, сензитивно е. Тя протяга ръка през завеската, допира кадифената муцунка: успокой се, собствен е. Малкото признателно тика ноздри в дланта й – познало я е. Зулейха обърсва мокрите си пръсти в долната си риза и меко побутва вратата с рамо. Тежка, уплътнена с кече за през зимата, тя поддава едва-едва, през отвора нахлува бодливо ледено облаче. Зулейха пристъпва, прескача високия предел – единствено това остава: да стъпи на него тъкмо в този момент и да разтревожи злите духове, пу-пу – и се озовава в пруста. Притваря вратата и я притиска с тил.
Слава на Аллаха, преодоля тази част от пътя.
В пруста е мразовито като на открито – студът щипе кожата, ризата не топли. Леденият въздух бие през пролуките на пода в босите й нозе. Но това не е ужасно. Страшното е зад вратата насреща.
Убърлъ карчък – Вампирица. Така я назовава Зулейха в мислите си. Слава на Всевишния, свекърва й не живее в една къща с тях. Домът на Муртаза е необятен, има две обособени къщи, съединени от общ пруст. В деня, в който четиресет и пет годишният Муртаза докара петнайсетгодишната Зулейха, Вампирица със печален израз на мъченица сама изтътрузи многочислените си сандъци, денкове и съдини в къщата за посетители и я зае напълно. " Не пипай! " – кресна страховито на сина си, понечил да й помогне с преместването. И цели два месеца не му продума. Същата година стартира бързо и безнадеждно да ослепява, а след някое време – и да оглушава. След две години беше сляпа и глуха като камък. Затова пък почна доста да приказва, не можеш я спря.
Никой не знаеше на какъв брой години е в действителност. Тя твърдеше, че е на 100. Наскоро Муртаза почна да счита, седнал съм дълго и разгласи: майка му е права, в действителност е към стоте. Мъжът й беше късно дете, а в този момент и самият той е съвсем дъртак.
Обикновено Вампирица се буди преди всички и изнася в пруста грижливо защитаваното си богатство – изтънчено цукало от млечнобял порцелан с нежносини цветчета метличина в профил и особен похлупак (навремето й го донесъл Муртаза – подарък от Казан). Щом свекърва й я викне, Зулейха е длъжна мигновено да скочи, да изпразни и деликатно да измие скъпоценната съдина – това е първата й работа, още преди да възпламени печката, да омеси тестото и да изпрати кравата до стадото. Тежко й, в случай че проспи това ранно повикване. За петнайсет години го е проспивала два пъти – и си е забранила да си спомня какво е ставало след това.
Засега зад вратата е безшумно. Хайде, Зулейха, мокра кокошко, разбързай се. Мокра кокошка – жебегян тавък, я назова за първи път Вампирица. Зулейха не видя по какъв начин след известно време и сама стартира да се назовава по този начин.
Прокрадва се във вътрешността в пруста, към стълбата за тавана. Напипва безпрепятствено рендосаните перила. Стъпалата са стръмни, замръзналите дъски простенват едвам чуто. Отгоре лъха на изстинало дърво, на замръзнала прахуляк, на сухи треви и едвам различимо – на осолено гъше месо. Зулейха се катери – шумът на виелицата доближава, вятърът бие в покрива и вие в ъглите.
На тавана взема решение да пълзи на четири крайници – в случай че върви, дъските ще скърцат тъкмо над главата на спящия Муртаза. Ще се добере лазешком, тя не тежи по никакъв начин, Муртаза я подвига с една ръка като агне. Зулейха придърпва нощната си риза към гърдите да не я изцапа в прахта, усуква я, хваща края й със зъби и пипайки се провира сред сандъци, кутии, дървени принадлежности, като деликатно припълзява и през напречните греди. Опира чело в стената. Най-сетне.
Понадига се, поглежда през дребното таванско прозорче. В тъмносивата предутринна мъгла се мержелеят потъналите в сняг къщи на родния Юлбаш. Веднъж Муртаза ги брои – излязоха повече от 100 семейства. Голямо село, дума да няма. Селският път с плавните си завои тече като река оттатък хоризонта. Прозорците в някои къщи към този момент светят. Побързай, Зулейха.
Тя става и се протяга нагоре. В дланта й ляга нещо тежко, едропъпчиво – осолена гъска. Стомахът й реагира мигновено, ръмжи упорито. Не, не трябва да пипа гъската. Пуска месото и продължава да търси. Ето! Вляво от таванското прозорче висят огромни и тежки, вкоравени от студа платнища с едвам осезаем аромат на плодове. Пестил от ябълки.
Добре сварен в печката, прилежно постлан върху необятни дъски, грижливо изсушен на покрива, попил горещото августовско слънце и прохладните септемврийски ветрове. Можеш да си хапваш по мъничко и дълго да смучеш, да търкаляш по небцето набъбналото кисело късче, а можеш и да си напълниш устата и да дъвчеш, да дъвчеш еластичната топка, като понякога плюеш попадналите ти семчици... Устата й на часа се цялостни със слюнка.
Зулейха дръпва два листа от въженцето, навива ги компактно и ги пъха под мишница. Прекарва ръка по останалото – има още доста, в действителност доста. Муртаза няма да забележи.
А в този момент – назад.
Тя коленичи и запълзява към стълбата. Рулото от пестила й пречи да се движи бързо. Ама правилно си е мокра кокошка, по какъв начин не й хрумна да вземе торба. Бавно се спуска по стълбите: не си усеща краката – вкочанени са, постанова се да стъпва с онемелите си нозе странично, на ръба. Когато стига до последното ходило, вратата на Вампирица шумно се отваря и светлият й, едвам отличим контур се обрисува в черния отвор. Тежкият й бастун чука по пода.
– Има ли някой? – пита тя с невисок мъжки глас в мрака.
Зулейха замира. Сърцето й ще изскочи, стомахът й се свива на ледена топка. Не съумява... Пестилът под мишницата се затопля и омеква.
Вампирица пристъпва напред. За петнайсетте години слепота е изучила къщата наизуст и се движи решително и свободно.
Зулейха отскача две-три стъпала по-нагоре, като стиска с лакът омекналия пестил. Старицата върти брадичка ту на една, ту на друга страна. Не чува нищо, не вижда, само че усеща, дъртата му магьосница. С една дума – Вампирица. Бастунът потропва отчетливо – все по-близо. Ох, ще разсъни Муртаза...
Зулейха бързо изкачва още няколко стъпала, притиска се към перилата, облизва пресъхналите си устни.
Белият контур стопира в подножието на стълбата. Чува се по какъв начин бабата души в близост, като шумно поема въздух с ноздрите си.
Зулейха подвига длани към лицето си – по този начин си и знаеше, миришат на гъше месо и ябълки. Внезапно Вампирица изкусно се стрелва напред и удря слепешката с бастуна си по стъпалата, като че ли ги сече с меч. Краят му изсвистява напълно наоколо и гръмко се стоварва върху дъската на половин пръст разстояние от босото ходило на Зулейха. Тялото й омеква и се разлива по стълбите като тесто. Ако дъртата магьосница удари още един път... Вампирица си мърмори нещо, придърпва бастуна към себе си. Цукалото глухо издрънчава в мрака.
– Зулейха! – крясва с все мощ Вампирица към стаята на сина си.
Сутрините в тази къща нормално стартират по този начин.
Зулейха преглъща с пресъхнало гърло събраната топка гъста слюнка. Нима й се размина? Слиза по стъпалата, като деликатно ги опипва с крайник. Изчаква няколко мига. – Зулейхааа! Сега е моментът. Свекърва й не обича да вика трети път. Зулейха се спуска към Вампирица
– " Идвам, мамо, пристигам! " – и поема от ръцете й тежкото, покрито с топла лепкава влага цукало, както го прави всеки ден.
– Домъкна се най-накрая, мокра кокошко – изръмжава бабата. – Дай ти единствено да спиш, мързелано...
Муртаза сигурно се е събудил от шума, може да излезе в пруста. Зулейха стиска под мишница пестила (да не го загуби), напипва с крайници нечии валенки и изскача на открито. Виелицата бие в гърдите, сграбчва я в компактен пестник, като напира да я изскубне от мястото й. Ризата й се издува като камбана. През нощта входът на къщата се е трансформирал в пряспа, Зулейха слиза по стълбището, като с тъга уцелва стъпалата. Пропада в снега съвсем до коляно и се потътря към нужника. Бори се с вратата, до момента в който я отвори против вятъра.
Излива цукалото в заледената дупка. Като се връща в къщата, Вампирица към този момент я няма – прибрала се е.
На прага среща сънения Муртаза с газена лампа в ръка. Гъстите му вежди са събрани над носа му, бръчките по омачканите от съня бузи са дълбоки, като издялани с нож.
– Да не си се побъркала, жено? Да излезеш гола в тая вихрушка!
– Само изхвърлих цукалото на мама и се прибирам...
– Да не искаш отново да се търкаляш болна половината зима? И да стовариш цялата къща на мене?
– Недей по този начин, Муртаза! Изобщо не съм замръзнала. Виж!
Зулейха протяга яркочервените си длани, като крепко притиска лакти към кръста си – пестилът е навирен под мишницата й. Дали не се вижда под ризата? Платът е влажен от снега, лепне по тялото.
Но Муртаза е ядосан и даже не я поглежда. Изплюва се настрана, поглажда с разперена длан обръснатия си череп, разресва разчорлената си брада.
– Дай да хапвам. А като разчистиш двора, се стягай. Ще вървим за дърва.
Зулейха кимва ниско и се шмугва зад завеската.
Получи се! Тя съумя! Виж я ти Зулейха, виж я ти мократа кокошка! Ето я плячката й: две смачкани, усукани, слепени корички от най-вкусния пестил. Ще успее ли да ги занесе през днешния ден? И къде ли да скрие това благосъстояние? Не може да го остави в къщата: когато ги няма, Упириха рови в нещата им. Ще би трябвало да го носи със себе си. Опасно е, то се знае. Но през днешния ден Аллах май е на нейна страна – нека й провърви.
Зулейха обгръща плътно пестила в дълго парцалче и го завързва на кръста си. Отгоре пуска ризата, над нея навлича сукмана и шалварите. Сплита си плитките, забражда се. Плътният полумрак зад прозореца над постелята й изтънява, разрежда се с унилата светлина на мрачното зимно утро. Зулейха дръпва перденцето – въпреки всичко е по-добре, в сравнение с да шета на мрачно. Газеничето в ъгъла на печката хвърля по малко полегата светлина към женската част, само че спестовният Муртаза толкоз е скъсил фитила, че пламъчето съвсем не се вижда. Няма ужасно, тя може да прави всичко и със завързани очи.
Новият ден стартира.
До обяд утринната вихрушка стихва и слънцето надниква от блестящо посинялото небе. Тръгват за дърва.
Зулейха седи откъм гърба на шейната с тил към Муртаза и гледа отдалечаващите се къщи на Юлбаш. Зелени, жълти, тъмносини, те надничат от преспите като ярки гъбки. Високите бели свещи на пушека се разтапят в небесната синева. Снегът хруска апетитно под плазовете на шейната. От време на време бодрата от студа Сандугач пръхти и раздрусва грива. Старата овча кожа под Зулейха я сгрява. А на корема й топли заветният пестил в парцалчето – и той я сгрява. Днес, единствено да успее да го занесе през днешния ден...
Ръцете и гърбът жалко я наболяват – през нощта е навяло доста сняг и Зулейха трябваше дълго да разравя преспите с лопатата, до момента в който разчисти необятни пъртини в двора: към огромния хамбар, към дребния, към нужника, към зимния обор, към задния двор. След работа е толкоз прелестно да помързелуваш в ритмично поклащащата се шейна – да се настаниш по-удобничко, да се увиеш по-плътно в миризливия кожух, да пъхнеш вкочанените си длани в ръкавите, да отпуснеш брадичка на гърдите си и да затвориш очи...
– Събуждай се, жено, стигнахме.
Исполински дървета, стегнали в обръч шейната. Бели възглавнички от сняг върху еловите клони и разрошените глави на боровете. Скреж по брезовите клони, тънки и дълги като женски коси. Мощни талази от преспи. Мълчание – на доста версти тъдява.
Муртаза връзва на валенките си плетени снегоходки, скача от шейната, мята на тил пушката, затъква на кръста си тежка секира. Хваща щеките и без да се оглежда, решително проправя пътечка в гората. Зулейха пристъпва подире му.
Гората край Юлбаш е хубава, богата. Лете храни селяните с горски ягоди и сладки дребни малини, наесен – с дъхави гъби. Пълно е с дивеч. От дълбините на гората тече Чишме – нормално гальовна, дребна, цялостна с пъргава риба и тромави раци, а през пролетта забързана, клокочеща, набъбнала от стопения сняг и калта. По времето на Големия апетит единствено те ги спасяваха – гората и реката. И милостта на Аллах, то се знае.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ