Откъс от "Земя на сенки" на Елизабет Костова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Земя на сенки " с създател Елизабет Костова, възложен от Издателство " Колибри "
" Земя на сенки " съживява трагична история от недалечното минало на България и свързва континенти, генерации, хора и мирогледи в един въздействащ роман за потресаваща несгода, превъзмогната със силата на смелостта, човешкото достойнство и състраданието. През май 2008 година американката Александра Бойд каца в България – мистериозен и привлекателен пай от света, – принудена от спомените си и обзета от предпочитание да изкупи виновността си за изгубването на своя брат.
Почти незабавно след идването й в екзотична София волност на ориста поверява в ръцете й урната с праха на чужд за нея човек – Стоян Лазаров. Александра се залавя да намери околните на Стоян и да им върне скъпата светиня, само че пътуването й ще реализира доста повече – ще разбули човешки секрети, надълбоко заровени от тираничен и злепоставен политически режим, ще изплете здрава мрежа от нови другарства, ще построи завладяващия образ на храбра страна, която се пробва да излезе отдолу под сянката на горчивия си исторически опит.
Елизабет Костова е възпитаничка на университета Йейл и на Мичиганския университет, където печели премията " Хопуд ". Живее със фамилията си в Северна Каролина и преподава креативно писане. От дебютния й разказ, " Историкът ", досега е осъществен тираж от над 5 милиона екземпляра. Той й носи премия Quill за " Дебют на годината " за 2005 година и премия Book Sense в категория " Проза за възрастни " за 2006 година
Издаден е в над 40 страни в целия свят и е включен в листата " Десетте най-хубави книги на годината " на USA Today. Освен " Историкът " на български език е преведен и вторият й разказ – " Крадци на лебеди ". Костова е съосновател на фондация " Елизабет Костова ", която интензивно подтиква и поддържа креативните старания на писатели и преводачи на български и британски език.
превод Надежда Розова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Елизабет Костова, " Земя на сенки "
СОФИЯ, 2008 ГОДИНА. Месец май, безупречно пролетно време, богинята на капитализма седеше на своя от дълго време към този момент злепоставен трон. На най-горното ходило пред хотел " Форест " се помайваше млада жена, по-скоро момиче и по-скоро чужденка – каквато си беше, – в сравнение с нещо друго. Хотелът гледаше към НДК, Двореца на културата, повдигнат от тогавашния комунистически строй – голямо бетонно цвете, край което в този момент се навъртаха младежи, а слънчевите лъчи, падащи напряко над площада, се отразяваха от щръкналите им коси.
Изтощена от безкрайния самолетен полет, Александра Бойд стоеше, наблюдаваше българските хлапета с техните скейтбордове и се мъчеше да прибере дългата си права коса зад едното ухо. От дясната ѝ страна се издигаха жилищни блокове с мазилка в охра и сиво и по-нова постройка от стъкло и стомана, а на билборд се виждаше жена по бански, чиито гърди се бяха надигнали като вълна към бутилка водка. Недалеч от билборда внушителни дървета цъфтяха в бяло и пурпурно – конски кестени, каквито Александра беше виждала по време на пътуването си до Франция в колежа – единственото ѝ друго посещаване в Европа.
Очите ѝ дращеха, усещаше скалпа си потен и замърсен от пътуването. Имаше потребност да хапне, да се изкъпе, да поспи – да, да поспи след последния полет от Амстердам, след разтърсващото разбуждане през няколко минути от презокеанското изгнание, което сама си беше наложила. Сведе взор към стъпалата си, с цел да се увери, че още са си там. Като изключим яркочервените маратонки, облеклото ѝ беше простичко – тънка блуза, сини дънки, завързан на кръста пуловер, – по тази причина се почувства раздърпана измежду елегантните поли и високите токчета, които минаваха около нея.
На лявата си китка носеше необятна черна гривна, на ушите – остри като копия обеци от обсидиан. Стискаше дръжката на куфар на колелца и на мрачен сак, в който имаше справочник, речник и облекла за смя- на. През рамо носеше чантата с компютъра и необятната си, пъстра дамска чанта с бележник и издание с меки корици на Емили Дикинсън на дъното.
От прозореца на самолета Александра видя град, сврян посред планината сред високи жилищни блокове, сходни на надгробни камъни. Слезе от самолета с новия си фотоапарат в ръка, вдъхна непознатия въздух – въглища, дизелово гориво и след това къс ентусиазъм напразно, който донесе уханието на разорана пръст. Закрачи по пистата към летищния рейс, разглеждайки лъскавите нови будки на митницата с безмълвни чиновници, чуждоземния щемпел в паспорта.
Таксито ѝ обходи София тъдява и след това влезе в сърцето на града – по-дълъг маршрут от нужното, заподозря тя, – профуча около открити кафенета и стълбове на улични лампи с политически плакати или табели за секс магазини. От прозореца на таксито Александра снимаше възстарички фордове, опели и аудита със затъмнени стъкла като на гангстерски коли, дълги мудни рейсове и тролеи, които трополяха като мегалозаври и мятаха искри от стоманените си пръти. С удивление видя, че центърът на града е затрупан с жълти павета.
Шофьорът обаче, кой знае за какво, не беше схванал молбата ѝ и я остави тук, в хотел " Форест ", а не в хостела, който беше изнамерила седмици по-рано. Александра разбра какво се е случило чак откакто таксито си беше отпътувало, а тя се качи по стълбите и огледа мястото по-добре. Вече беше сама, по-сама от всеки път през своите двайсет и шест години. Насред града, посред история, която въобще не познаваше, заобиколена от хора, които целенасочено слизаха и се качваха по стълбите на хотела, до момента в който тя се чудеше дали да не излезе и да опита да си хване друго такси.
Едва ли можеше да си разреши монолитната сграда от цимент и стъкло, която се издигаше зад тила ѝ със затъмнените си прозорци и сходните на гарвани клиенти с тъмни костюми, които се суетяха напред-назад или пушеха на стълбите. Сигурно беше едно – не се намираше където би трябвало.
АЛЕКСАНДРА несъмнено щеше да стои по този начин още много, само че ненадейно тъкмо зад нея вратите се плъзнаха и се отвориха, тя се обърна и видя трима души да излизат от хотела. Единият беше белокос мъж в инвалидна количка, притиснал няколко пътни чанти към сакото на костюма си. Висок мъж на междинна възраст придържаше количката с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон и разговаряше с някого.
До него беше спътницата им, стара жена, с длан върху лакътя на високия, с провесена от китката дамска чанта и криви крайници под черната рокля. Косата ѝ беше кестенява, с прошарени кичури от мъчително голия път. Мъжът на междинна възраст завърши диалога си и затвори. Възрастната дама подвигна взор към него и той се приведе да ѝ каже нещо.
Александра се отмести и наблюдава с очи по какъв начин с тъга прекосяват горната площадка към стълбите и както постоянно ѝ се случваше, изпита съчувствие към ориста на близките. Нямаше от кое място да слязат, нямаше рампа за инвалидни колички, каквато щеше да има в нейната страна. Тъмнокосият мъж обаче, наподобява, притежаваше магическа мощ – наведе се и повдигна стареца дружно с багажа. Жената като че ли се оживи някъде зад празния си взор, едвам сгъне количката с няколко отработени придвижвания и постепенно да я понесе надолу по стълбите. И тя се оказа по-силна, в сравнение с изглеждаше.
Александра нарами своите чанти и куфара си и ги последва, тъй като усещаше, че тяхната целенасоченост ще тласне и нея напред. В основата на стълбите високият мъж настани възрастния назад в инвалидната количка. Всички си починаха за малко, а Александра се озова тъкмо до тях край локалното платно за таксита. Забеляза, че високият мъж е облечен с черна жилетка и безукорно бяла риза, прекомерно топла и публична за ден като този. Панталонът му беше много поизносен, а черните му обувки – прекомерно лъснати. Гъстата му черна коса, леко прошарена, беше вчесана компактно обратно от челото. Волеви профил.
Отблизо изглеждаше по-млад, в сравнение с бе решила изначало. Беше начумерен, със зачервено лице и изострен взор. Трудно ѝ беше да дефинира дали е по-скоро на трийсет и осем, или на петдесет и пет. Уморено си даде сметка, че този човек може би е един от най-красивите мъже, които е виждала, снажен и изпълнен с достолепие макар леко старомодните облекла, с дълъг и изтънчен нос, със скули, които гладко водеха към тесни блестящи очи, които той леко изви към нея.
Фини бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата му, като че ли той имаше и друго лице, което пазеше за усмивки. Александра заключи, че въпреки всичко е прекомерно възрастен за нея. Ръката му висеше около тялото на към метър от нейната. Прониза я ненадейно предпочитание и отстъпи крачка настрана.
Високият мъж се приближи към прозореца на най-близкото такси и стартира някакви ангажименти, само че гласът на водача се извиси в символ на митинг и Александра се запита дали пък няма да научи нещо от протичащото се. Докато ги наблюдаваше, за момент ѝ се зави свят, шумът от уличното придвижване се трансформира в неприятно жужене в ушите ѝ и след това се появи отново, по-силен – умората от времевата разлика.
Високият мъж очевидно не успяваше да се споразумее с водача, макар че старата жена също се намеси с няколко възмутени думи. Шофьорът махна пренебрежително и подвигна прозореца си. Високият мъж още веднъж понесе багажа им – три-четири найлонови и платнени чанти – и застана до друго такси, още по-близо до Александра. Тя реши да не се опитва при първия водач. Високият мъж внезапно направи ангажимента си и отвори задната врата на това по-приемливо такси. Остави багажа си на тротоара, оказа помощ на изкривената фигура да се надигне от инвалидната количка и я настани на задната седалка.
Александра не би доближила още до групата, в случай че старата жена ненадейно не беше залитнала, до момента в който се настаняваше в таксито до възрастния мъж. Александра се протегна и крепко прихвана мишницата на дамата – не знаеше, че е способна да стиска по този начин. През черния плат на ръкава напипа кост, учудващо лека и топла. Жената се извърна да я огледа, изправи се и сподели нещо на български, а високият мъж за пръв път се обърна напълно с лице към Александра.
Май въпреки всичко не беше толкоз хубав, намерения си тя, просто имаше поразителни очи – по-големи, в сравнение с изглеждаха в профил, а ирисите му ставаха кехлибарени под ласката на слънцето. Двамата със старицата ѝ се усмихнаха, мъжът деликатно настани майка си в таксито и протегна обратно другата си ръка за чантите им. Сякаш знаеше, че Александра още веднъж ще им се притече на помощ. И тя го стори – хвана заплетените по-малки торби и му ги подаде. Той внезапно се разбърза. Александра продължаваше да стиска личния си тежък сак и преносимия компютър, и най-много дамската си чанта, за всеки случай.
Мъжът се изправи и сведе очи към торбите, които тя му подаде. После още веднъж погледна нея.
– Много ви благодаря – сподели ѝ на британски със мощен акцент.
Толкова ли беше явно, че е чужденка?
– Мога ли да ви оказа помощ? – попита тя и се почувства неуместно.
– Вече ми помогнахте – отговори той. Лицето му се натъжи, мимолетната усмивка изчезна. – На отмора ли сте в България?
– Не. Ще преподавам – отговори. – А вие не сте от София ли?
Едва изрекла думите, осъзна, че не звучат доста ласкаво. Наистина, той и възрастните му родители не изглеждаха по никакъв начин космополитно в тази конюнктура, само че мъжът беше първият човек, с който разговаряше същински от съвсем два дни, по тази причина не ѝ се искаше да стопира, въпреки че възрастният мъж и жена го чакаха в таксито.
Той поклати глава. Александра беше прочела в пътеводителя си, че нормално българите кимат за " не " и клатят глава за " да ", само че към този момент не всички правели по този начин. Запита се в коя категория попада високият мъж.
– Каним се да отидем до Велинския манастир – сподели мъжът. Хвърли взор обратно, като че ли очакваше да види някой различен. – Мястото е красиво и известно. На всяка цена го посетете.
Гласът му ѝ хареса.
– Да, ще опитам – отговори Александра.
Тогава той ѝ се усмихна – лекичко, без да раздвижи всички бръчици. Ухаеше на сапун и на чиста вълна. Понечи да се извърне, само че спря.
– Харесва ли ви България? Казват, че тук всичко ще се случи. Може да се случи – поправи се той.
Александра не беше прекарала задоволително време даже в София, с цел да си построи мнение за страната.
– Красиво е – отговори най-после и това ѝ подсети за планините, които беше видяла, до момента в който самолетът се снижаваше. – Наистина е красиво – добави по-убедително.
Той наклони глава на една страна, като че ли леко кимна – учтиви хора бяха българите – и се обърна към таксито.
– Може ли да ви фотографирам? – бързо попита Александра. – Имате ли нещо срещу? Вие сте първите хора, с които беседвам тук.
Искаше да снима него – най-интригуващото лице, което беше виждала и което повече нямаше да види.
Високият мъж безропотно се наведе до отворената врата на таксито, само че изглеждаше обезпокоен. Тя остана с усещането, че той бърза. Възрастната жена обаче се подаде на открито и се извърна към Александра със своята си усмивка: протези с прекомерно бели и верни зъби.
Възрастният мъж не се обърна, седеше на задната седалка на колата и гледаше напред. Александра извади фотоапарата от чантата си и бързо щракна. Зачуди се дали въобще би трябвало да им изпрати фотографията по-късно, само че не беше сигурна дали възрастните хора в тази страна – или най-малко един съответен публично облечен мъж на междинна възраст – си разменят фотоси по имейл, изключително с непознати.
– Мерси – сподели тя.
Предпочете по-простичкия вид да благодариш на български. Не смееше да опита да произнесе по-дългата и безпределно по-трудна дума, която се беше пробвала да запамети. Високият мъж се взря в нея за миг и лицето му като че ли посърна още повече. Вдигна ръка за сбогом и бързо затвори старците си в колата. След това се метна на предната седалка до водача. Разговорът им беше траял единствено няколко минути, само че някакво такси от колонката беше изгубило самообладание и сигнализираше с клаксона. Шофьорът на дребното семейство потегли със свирене на гуми, включи се в придвижването и на часа се изгуби от взор.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (781)
" Земя на сенки " съживява трагична история от недалечното минало на България и свързва континенти, генерации, хора и мирогледи в един въздействащ роман за потресаваща несгода, превъзмогната със силата на смелостта, човешкото достойнство и състраданието. През май 2008 година американката Александра Бойд каца в България – мистериозен и привлекателен пай от света, – принудена от спомените си и обзета от предпочитание да изкупи виновността си за изгубването на своя брат.
Почти незабавно след идването й в екзотична София волност на ориста поверява в ръцете й урната с праха на чужд за нея човек – Стоян Лазаров. Александра се залавя да намери околните на Стоян и да им върне скъпата светиня, само че пътуването й ще реализира доста повече – ще разбули човешки секрети, надълбоко заровени от тираничен и злепоставен политически режим, ще изплете здрава мрежа от нови другарства, ще построи завладяващия образ на храбра страна, която се пробва да излезе отдолу под сянката на горчивия си исторически опит.
Елизабет Костова е възпитаничка на университета Йейл и на Мичиганския университет, където печели премията " Хопуд ". Живее със фамилията си в Северна Каролина и преподава креативно писане. От дебютния й разказ, " Историкът ", досега е осъществен тираж от над 5 милиона екземпляра. Той й носи премия Quill за " Дебют на годината " за 2005 година и премия Book Sense в категория " Проза за възрастни " за 2006 година
Издаден е в над 40 страни в целия свят и е включен в листата " Десетте най-хубави книги на годината " на USA Today. Освен " Историкът " на български език е преведен и вторият й разказ – " Крадци на лебеди ". Костова е съосновател на фондация " Елизабет Костова ", която интензивно подтиква и поддържа креативните старания на писатели и преводачи на български и британски език.
превод Надежда Розова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Елизабет Костова, " Земя на сенки "
СОФИЯ, 2008 ГОДИНА. Месец май, безупречно пролетно време, богинята на капитализма седеше на своя от дълго време към този момент злепоставен трон. На най-горното ходило пред хотел " Форест " се помайваше млада жена, по-скоро момиче и по-скоро чужденка – каквато си беше, – в сравнение с нещо друго. Хотелът гледаше към НДК, Двореца на културата, повдигнат от тогавашния комунистически строй – голямо бетонно цвете, край което в този момент се навъртаха младежи, а слънчевите лъчи, падащи напряко над площада, се отразяваха от щръкналите им коси.
Изтощена от безкрайния самолетен полет, Александра Бойд стоеше, наблюдаваше българските хлапета с техните скейтбордове и се мъчеше да прибере дългата си права коса зад едното ухо. От дясната ѝ страна се издигаха жилищни блокове с мазилка в охра и сиво и по-нова постройка от стъкло и стомана, а на билборд се виждаше жена по бански, чиито гърди се бяха надигнали като вълна към бутилка водка. Недалеч от билборда внушителни дървета цъфтяха в бяло и пурпурно – конски кестени, каквито Александра беше виждала по време на пътуването си до Франция в колежа – единственото ѝ друго посещаване в Европа.
Очите ѝ дращеха, усещаше скалпа си потен и замърсен от пътуването. Имаше потребност да хапне, да се изкъпе, да поспи – да, да поспи след последния полет от Амстердам, след разтърсващото разбуждане през няколко минути от презокеанското изгнание, което сама си беше наложила. Сведе взор към стъпалата си, с цел да се увери, че още са си там. Като изключим яркочервените маратонки, облеклото ѝ беше простичко – тънка блуза, сини дънки, завързан на кръста пуловер, – по тази причина се почувства раздърпана измежду елегантните поли и високите токчета, които минаваха около нея.
На лявата си китка носеше необятна черна гривна, на ушите – остри като копия обеци от обсидиан. Стискаше дръжката на куфар на колелца и на мрачен сак, в който имаше справочник, речник и облекла за смя- на. През рамо носеше чантата с компютъра и необятната си, пъстра дамска чанта с бележник и издание с меки корици на Емили Дикинсън на дъното.
От прозореца на самолета Александра видя град, сврян посред планината сред високи жилищни блокове, сходни на надгробни камъни. Слезе от самолета с новия си фотоапарат в ръка, вдъхна непознатия въздух – въглища, дизелово гориво и след това къс ентусиазъм напразно, който донесе уханието на разорана пръст. Закрачи по пистата към летищния рейс, разглеждайки лъскавите нови будки на митницата с безмълвни чиновници, чуждоземния щемпел в паспорта.
Таксито ѝ обходи София тъдява и след това влезе в сърцето на града – по-дълъг маршрут от нужното, заподозря тя, – профуча около открити кафенета и стълбове на улични лампи с политически плакати или табели за секс магазини. От прозореца на таксито Александра снимаше възстарички фордове, опели и аудита със затъмнени стъкла като на гангстерски коли, дълги мудни рейсове и тролеи, които трополяха като мегалозаври и мятаха искри от стоманените си пръти. С удивление видя, че центърът на града е затрупан с жълти павета.
Шофьорът обаче, кой знае за какво, не беше схванал молбата ѝ и я остави тук, в хотел " Форест ", а не в хостела, който беше изнамерила седмици по-рано. Александра разбра какво се е случило чак откакто таксито си беше отпътувало, а тя се качи по стълбите и огледа мястото по-добре. Вече беше сама, по-сама от всеки път през своите двайсет и шест години. Насред града, посред история, която въобще не познаваше, заобиколена от хора, които целенасочено слизаха и се качваха по стълбите на хотела, до момента в който тя се чудеше дали да не излезе и да опита да си хване друго такси.
Едва ли можеше да си разреши монолитната сграда от цимент и стъкло, която се издигаше зад тила ѝ със затъмнените си прозорци и сходните на гарвани клиенти с тъмни костюми, които се суетяха напред-назад или пушеха на стълбите. Сигурно беше едно – не се намираше където би трябвало.
АЛЕКСАНДРА несъмнено щеше да стои по този начин още много, само че ненадейно тъкмо зад нея вратите се плъзнаха и се отвориха, тя се обърна и видя трима души да излизат от хотела. Единият беше белокос мъж в инвалидна количка, притиснал няколко пътни чанти към сакото на костюма си. Висок мъж на междинна възраст придържаше количката с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон и разговаряше с някого.
До него беше спътницата им, стара жена, с длан върху лакътя на високия, с провесена от китката дамска чанта и криви крайници под черната рокля. Косата ѝ беше кестенява, с прошарени кичури от мъчително голия път. Мъжът на междинна възраст завърши диалога си и затвори. Възрастната дама подвигна взор към него и той се приведе да ѝ каже нещо.
Александра се отмести и наблюдава с очи по какъв начин с тъга прекосяват горната площадка към стълбите и както постоянно ѝ се случваше, изпита съчувствие към ориста на близките. Нямаше от кое място да слязат, нямаше рампа за инвалидни колички, каквато щеше да има в нейната страна. Тъмнокосият мъж обаче, наподобява, притежаваше магическа мощ – наведе се и повдигна стареца дружно с багажа. Жената като че ли се оживи някъде зад празния си взор, едвам сгъне количката с няколко отработени придвижвания и постепенно да я понесе надолу по стълбите. И тя се оказа по-силна, в сравнение с изглеждаше.
Александра нарами своите чанти и куфара си и ги последва, тъй като усещаше, че тяхната целенасоченост ще тласне и нея напред. В основата на стълбите високият мъж настани възрастния назад в инвалидната количка. Всички си починаха за малко, а Александра се озова тъкмо до тях край локалното платно за таксита. Забеляза, че високият мъж е облечен с черна жилетка и безукорно бяла риза, прекомерно топла и публична за ден като този. Панталонът му беше много поизносен, а черните му обувки – прекомерно лъснати. Гъстата му черна коса, леко прошарена, беше вчесана компактно обратно от челото. Волеви профил.
Отблизо изглеждаше по-млад, в сравнение с бе решила изначало. Беше начумерен, със зачервено лице и изострен взор. Трудно ѝ беше да дефинира дали е по-скоро на трийсет и осем, или на петдесет и пет. Уморено си даде сметка, че този човек може би е един от най-красивите мъже, които е виждала, снажен и изпълнен с достолепие макар леко старомодните облекла, с дълъг и изтънчен нос, със скули, които гладко водеха към тесни блестящи очи, които той леко изви към нея.
Фини бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата му, като че ли той имаше и друго лице, което пазеше за усмивки. Александра заключи, че въпреки всичко е прекомерно възрастен за нея. Ръката му висеше около тялото на към метър от нейната. Прониза я ненадейно предпочитание и отстъпи крачка настрана.
Високият мъж се приближи към прозореца на най-близкото такси и стартира някакви ангажименти, само че гласът на водача се извиси в символ на митинг и Александра се запита дали пък няма да научи нещо от протичащото се. Докато ги наблюдаваше, за момент ѝ се зави свят, шумът от уличното придвижване се трансформира в неприятно жужене в ушите ѝ и след това се появи отново, по-силен – умората от времевата разлика.
Високият мъж очевидно не успяваше да се споразумее с водача, макар че старата жена също се намеси с няколко възмутени думи. Шофьорът махна пренебрежително и подвигна прозореца си. Високият мъж още веднъж понесе багажа им – три-четири найлонови и платнени чанти – и застана до друго такси, още по-близо до Александра. Тя реши да не се опитва при първия водач. Високият мъж внезапно направи ангажимента си и отвори задната врата на това по-приемливо такси. Остави багажа си на тротоара, оказа помощ на изкривената фигура да се надигне от инвалидната количка и я настани на задната седалка.
Александра не би доближила още до групата, в случай че старата жена ненадейно не беше залитнала, до момента в който се настаняваше в таксито до възрастния мъж. Александра се протегна и крепко прихвана мишницата на дамата – не знаеше, че е способна да стиска по този начин. През черния плат на ръкава напипа кост, учудващо лека и топла. Жената се извърна да я огледа, изправи се и сподели нещо на български, а високият мъж за пръв път се обърна напълно с лице към Александра.
Май въпреки всичко не беше толкоз хубав, намерения си тя, просто имаше поразителни очи – по-големи, в сравнение с изглеждаха в профил, а ирисите му ставаха кехлибарени под ласката на слънцето. Двамата със старицата ѝ се усмихнаха, мъжът деликатно настани майка си в таксито и протегна обратно другата си ръка за чантите им. Сякаш знаеше, че Александра още веднъж ще им се притече на помощ. И тя го стори – хвана заплетените по-малки торби и му ги подаде. Той внезапно се разбърза. Александра продължаваше да стиска личния си тежък сак и преносимия компютър, и най-много дамската си чанта, за всеки случай.
Мъжът се изправи и сведе очи към торбите, които тя му подаде. После още веднъж погледна нея.
– Много ви благодаря – сподели ѝ на британски със мощен акцент.
Толкова ли беше явно, че е чужденка?
– Мога ли да ви оказа помощ? – попита тя и се почувства неуместно.
– Вече ми помогнахте – отговори той. Лицето му се натъжи, мимолетната усмивка изчезна. – На отмора ли сте в България?
– Не. Ще преподавам – отговори. – А вие не сте от София ли?
Едва изрекла думите, осъзна, че не звучат доста ласкаво. Наистина, той и възрастните му родители не изглеждаха по никакъв начин космополитно в тази конюнктура, само че мъжът беше първият човек, с който разговаряше същински от съвсем два дни, по тази причина не ѝ се искаше да стопира, въпреки че възрастният мъж и жена го чакаха в таксито.
Той поклати глава. Александра беше прочела в пътеводителя си, че нормално българите кимат за " не " и клатят глава за " да ", само че към този момент не всички правели по този начин. Запита се в коя категория попада високият мъж.
– Каним се да отидем до Велинския манастир – сподели мъжът. Хвърли взор обратно, като че ли очакваше да види някой различен. – Мястото е красиво и известно. На всяка цена го посетете.
Гласът му ѝ хареса.
– Да, ще опитам – отговори Александра.
Тогава той ѝ се усмихна – лекичко, без да раздвижи всички бръчици. Ухаеше на сапун и на чиста вълна. Понечи да се извърне, само че спря.
– Харесва ли ви България? Казват, че тук всичко ще се случи. Може да се случи – поправи се той.
Александра не беше прекарала задоволително време даже в София, с цел да си построи мнение за страната.
– Красиво е – отговори най-после и това ѝ подсети за планините, които беше видяла, до момента в който самолетът се снижаваше. – Наистина е красиво – добави по-убедително.
Той наклони глава на една страна, като че ли леко кимна – учтиви хора бяха българите – и се обърна към таксито.
– Може ли да ви фотографирам? – бързо попита Александра. – Имате ли нещо срещу? Вие сте първите хора, с които беседвам тук.
Искаше да снима него – най-интригуващото лице, което беше виждала и което повече нямаше да види.
Високият мъж безропотно се наведе до отворената врата на таксито, само че изглеждаше обезпокоен. Тя остана с усещането, че той бърза. Възрастната жена обаче се подаде на открито и се извърна към Александра със своята си усмивка: протези с прекомерно бели и верни зъби.
Възрастният мъж не се обърна, седеше на задната седалка на колата и гледаше напред. Александра извади фотоапарата от чантата си и бързо щракна. Зачуди се дали въобще би трябвало да им изпрати фотографията по-късно, само че не беше сигурна дали възрастните хора в тази страна – или най-малко един съответен публично облечен мъж на междинна възраст – си разменят фотоси по имейл, изключително с непознати.
– Мерси – сподели тя.
Предпочете по-простичкия вид да благодариш на български. Не смееше да опита да произнесе по-дългата и безпределно по-трудна дума, която се беше пробвала да запамети. Високият мъж се взря в нея за миг и лицето му като че ли посърна още повече. Вдигна ръка за сбогом и бързо затвори старците си в колата. След това се метна на предната седалка до водача. Разговорът им беше траял единствено няколко минути, само че някакво такси от колонката беше изгубило самообладание и сигнализираше с клаксона. Шофьорът на дребното семейство потегли със свирене на гуми, включи се в придвижването и на часа се изгуби от взор.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (781)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ