Откъс от "Завой на реката" на В. С. Найпол
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Завой на реката ", с създател В. С. Найпол, възложен от Издателство " Коибри ".
Излиза от щемпел " Завой на реката ", един от най-силните и възхвалявани от рецензията романи на Нобеловия лауреат и притежател на " Букър " В. С. Найпол.
" Завой на реката " наблюдава пътя на Салим, млад индиец от семейство на търговци в Африка, който наследява малко магазинче, взема решение да напусне крайбрежието и се насочва към вътрешността на континента. Там, в откъснато градче на " завоя на реката " в наскоро извоювала независимостта си африканска страна, Салим стартира дребна търговия с локалните хора, до момента в който пред очите му се разпростира животът в постколониална Африка, покорен сред неотстъпчивите обичаи на предишното и изкушенията на модерния свят, живот измежду безпорядък, принуждение, враждуващи племена, незнание, беднотия и изолираност.
" Завой на реката " е истински шедьовър – един поразително изящен и дръзновен текст, неслучайно породил полюсни реакции на екстаз и рецензия. Авторът споделя с предусещане и мъдрост за човешки прекарвания на фона на исторически напредък и публично поражение.
Британският публицист от индийски генезис Видядхар Сураджпрасад Найпол е роден в Тринидад през 1932 година Завършва Оксфордския университет. Автор e на повече от трийсет книги с художествена и документална прозаичност: романи, пътеписи, автобиографични летописи на своя живот и пътувания, преписка. У нас е прочут с романите " Дом за мистър Бисвас " и " Половин живот ". Носител е на премията " Букър " през 1971 година за романа " В свободна страна " (In a Free State) и на Нобелова премия за литература от 2001 година.
превод Надежда Розова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
В. С. Найпол - " Завой на реката ", фрагмент
Светът е подобен, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които позволяват да не бъдат нищо.
Назрудин, от който купих на безценица магазина, не очакваше да ми бъде елементарно, откакто поема нещата. Страната, сходно на други страни в Африка, преживяваше компликации след независимостта. Градът във вътрешността, на завоя на реката, бе съвсем изцяло западнал и Назрудин ме предизвести, че ще се наложи да стартира от нулата. Пристигнах от крайбрежието с пежото си. Днес в Африка не се подхващат такива пътувания – от източния бряг право към вътрешността. По пътя има прекалено много места, които са недостъпни или прекомерно кървави. А даже по това време, когато пътищата бяха повече или по-малко отворени, пътуването ми лиши цяла седмица.
Не единствено поради пясъчните навеи, калта и тесните, лъкатушни и надупчени пътища в планината, а и поради всичко протичащо се по граничните постове, поради цялото дърлене в горите пред дървени колиби, над които се вееха странни флагове. Налагаше се да увещавам мъже с оръжие да пропущат мен и пежото ми, а след това още веднъж се озовавах посред безкрайната дива пустота. И отново трябваше да уверявам някого още понастойчиво, да се разделя с още няколко банкноти и да раздам още няколко консерви с храна, с цел да измъкна 8 себе си – и пежото – от местата, в които бях увещавал да ни позволен.
Понякога досадното натякване отнемаше по половин ден. Човекът горе отправяше някакво неуместно искане – две или три хиляди $. Аз отказвах. Онзи се шмугваше в колибата си, все едно няма какво повече да каже, аз оставах да се навъртам начело, тъй като нямах какво друго да сторя. После, след час-два, влизах в колибата или пък той излизаше и се договаряхме за двеста-триста $. Точно както го разказа Назрудин, когато го разпитах за визите и коя валута е за предпочитане.
– Влизането не е толкоз мъчно. Излизането е проблем. Това е персонална борба – всеки самичък намира пътя си.
Навлизах все по-навътре в Африка – саваната, пустинята, катеренето по скалистите планини, езерата, дъждовните следобеди, калта, а след това, оттатък – влажната страна на планините, гъсталаците от папрат и горите с горили... И колкото по-навътре навлизах, толкоз почесто си споделях: това е чиста полуда. Тръгнал съм не накъдето би трябвало. Не е допустимо в края на всичко това да ме чака нов живот.
Обаче продължавах да карам. Всеки ден беше същинско достижение и след всяко достижение ми ставаше по-трудно да се върна. Пък и не можех да избия от главата си мисълта какво са преживявали преди време робите. Минавали са по същия път, само че несъмнено, пешком и в противоположната посока – от сърцевината на континента към източното крайбрежие.
Колкото повече се отдалечавали от центъра и от територията на племето си, толкоз по-вероятно ставало да се отделят от керваните и да хукнат назад към дома, толкоз повече ги озадачавали и странните африканци, които срещали, до момента в който най-после, на брега към този момент нищо не ги тормозило и нямали самообладание да се качат на борда на корабите и да отплават към сигурен кей оттатък океана. Досущ като плебей надалеч от вкъщи и аз нямах самообладание просто да дойде. Колкото повече се множаха усложненията по пътя, толкоз по-разпалено желаех да продължа напред и да стартира новия си живот.
След идването си открих, че Назрудин не ме е излъгал. Мястото имаше своите проблеми – повече от половината град на завоя на реката беше опустошен. Европейските покрайнини край бързеите бяха опожарени и руините бяха обрасли с шубраци, градините не се различаваха от улиците. Деловата и комерсиалната част покрай пристаните и митницата бяха оживели, някои жилищни здания в центъра също. Почти нищо друго обаче не беше останало. Дори африканските cités бяха обитаеми единствено в покрайнините си и тънеха в съсипия на всички места другаде, а доста от ниските кутийчести бетонни къщи в светлосиньо или бледозелено бяха изоставени под кафяв или зеленикав покров от бързорасли и нетрайни тропически лиани.
Магазинът на Назрудин се намираше на пазарния площад, в комерсиалната част на града. Вонеше на плъхове и беше цялостен с изпражнения, само че беше незасегнат. Бях купил и стоката на Назрудин, но от нея нямаше и диря. И положителната воля бях купил, само че беше безполезна, тъй като множеството африканци се бяха върнали в дивата пустота, на несъмнено място в селата си, закътани край труднодостъпни потоци. След паниката дали въобще ще дойде се оказах без доста работа. Обаче не бях самичък. Имаше и други търговци, и други чужденци, някои от които бяха останали тук по време на размириците. Чаках дружно с тях. Мястото устоя. Хората започнаха да се връщат, дворовете на cité се изпълниха. Появи се потребност от артикули, които ние предлагахме. И последователно търговията още веднъж се раздвижи.
* * *
Забет бе измежду първите ми постоянни клиентки. Беше marchande – не продаваше на пазара, а на дребно. Принадлежеше към рибарската общественост, нещо като мъничко племе, и всеки месец идваше от селото си в града, с цел да взема стоката си на едро.
От мен купуваше моливи и тетрадки, бръснарски ножчета, спринцовки, алуминиеви чинии и легени. Това бяха част от простите нещица, които риболовците на Забет имаха потребност да получават от външния свят, и търговийката си вървеше безпрепятствено. Не бяха неща от първа нужда, не бяха и първокласни артикули, просто улесняваха живота на елементарните хора. Местните притежаваха многочислени умения, можеха несмущаемо да си се оправят и сами. Щавеха кожи, тъчаха платна, ковяха желязо, дълбаеха огромни дънери и ги превръщаха в лодки, а от по-малките правеха хаванчета. Представете си каква берекет е емайлираният леген за хора, нуждаещи се от огромен съд, който няма да омърси храната или водата и не тече.
Забет знаеше тъкмо от какво се нуждаят хората от селото й и какъв брой могат или са склонни да платят, с цел да го получат. Търговците по крайбрежието (включително личният ми баща) твърдяха – изключително когато се утешаваха след някоя неизгодна покупка, – че всяко нещо най-после си намира покупател. Тук не беше по този начин. Хората се интересуваха от нови неща – да вземем за пример от спринцовки, което ме изненада – и даже от съвременни предмети; обаче усетите им се определяха от първите мостри на тези предмети, с които бяха имали допир. Доверяваха се на съответен модел, на съответна комерсиална марка. Безполезно беше да пробвам да " продам " нещо ново на Забет, просто се придържах към познатите артикули. Което правеше търговията скучна, само че пък избягвах затрудненията. И помагаше на Забет да се трансформира в пряма и добра търговка, каквато в действителност беше, колкото и да е извънредно за африканка.
Беше необразована. Пазеше в главата си комплицирания лист с покупките и помнеше какво е платила за всякакви неща при предходните си визити в магазина. Никога не молеше да пазари на заем – не й харесваше. Плащаше в брой, като вадеше парите от тоалетен несесер, който носеше в града със себе си. Всеки търговец знаеше за тоалетния несесер на Забет. Не че нямаше доверие в банките, тя просто не разбираше какво се прави там.
Казвах й на смесения крайречен език, който използвахме:
– Бет, някой ден ще ти откраднат несесера. Не е безвредно да пътуваш по този начин с пари в брой.
– В деня, когато се случи това, гос’ин Салим, ще схвана, че е настъпил моментът да си остана вкъщи.
Странно размишление, само че тя си беше странна жена.
" Гос’ин " беше кратко от " господин " – използваше го освен Забет, а и доста други. Бях господин, тъй като бях чужденец, човек от далечния бряг, който приказва на британски. Казваха ми " господин " и с цел да ме разграничават от другите чужденци, локални поданици, които назоваха " мосю ". Разбира се, това беше, преди да пристигна Важната съчка и да ни направи всичките citoyens и citoyennes. Което за известно време не беше зле, до момента в който лъжата, в която до един ни принуждаваше да живеем, не направи хората комплицирани и уплашени. Щом си откриха по-силен култ от неговия, те взеха решение да сложат завършек на всичко и още веднъж да се върнат към началото.
Селото на Забет се намираше на няма и 100 километра, само че беше отдалечено от пътя – по-точно от пътеката – на няколко километра във вътрешността от реката. Стигаше се мъчно и по суша, и по вода, а пътуването отнемаше два дни. По суша през дъждовния сезон от време на време отиваха даже три дни. Отначало Забет идваше по суша, по пътеките стигаше до основния път дружно със своите помощнички и там чакаше да мине някой микробус, камион или рейс. Когато още веднъж пуснаха параходите, Забет постоянно пътуваше по реката, само че и по този начин не й беше доста по-лесно.
Тайните канали от селата бяха плитки, осеяни с клопки и жужаха от инсекти. По тези канали Забет и нейните помощнички управляваха с пръти и постоянно просто избутваха дребните си лодки от издълбани дънери към основната река. Там, близо до брега, те чакаха парахода в своите натоварени със стока лодки – найвече храна, която да продават на пасажерите в парахода и в теглената от него баржа. Храната се състоеше най-вече от риба или маймунско месо, прясно или boucané – опушено по присъщия за страната метод, с дебела черна коричка. Имаше и по някоя пушена змия или дребен пушен крокодил с съвсем неузнаваемо почерняло тяло. Под овъглената коричка обаче се криеше бяло или светлорозово месо.
Появеше ли се параходът, следван от пътническата баржа, Забет и нейните помощнички закарваха с гребла или с пръти лодките си доникъде на реката и заемаха позиция край плавателния канал, носейки се по течението. Параходът минаваше, самоделните лодки се поклащаха във водната следа и след това настъпваше сериозният миг, когато баржата приближаваше лодките. Забет и нейните дами мятаха въжета на ниската стоманена палуба на баржата, където постоянно се намираха задоволително ръце да ги уловят и да ги завържат някъде. Сетне лодките, които до тогава се бяха носили по течението и се бяха блъскали в баржата, поемаха в противоположната посока, а хората на баржата започваха да хвърлят парчета хартия или плат върху рибата или маймуната, която желаеха да купят.
Привързването на самоделни лодки към движещ се параход или баржа е позната процедура по реките, само че е рисково начинание. След съвсем всеки курс на парахода се разнасяше новината за обърната лодка някъде по дългия хиляда и петстотин километра маршрут и за удавени хора. Обаче рискът си струваше. А по-късно, без никакви компликации Забет продаваше стоката си, теглена по реката чак до града, и отвързваше лодките си до руините от катедралата, малко преди пристаните, с цел да избегне управляващите, които все желаеха някакви такси. Какво пътешестване единствено! Толкова компликации и рискове, с цел да продава най-обикновени селски нещица и да откара други артикули назад на хората в селото си.
Ден-два преди идването на парахода се сформираше пазар и бивак на откритото място пред портата на пристана. Забет стана част от този бивак, когато се намираше в града. В дъждовно време тя спеше на верандата на някоя бакалница или механа, а по-късно стартира да се подслонява в африкански интернат. Отпърво обаче нямаше сходни места. Когато се появяваше в магазина, типът й с нищо не издаваше какъв брой мъчно е пътувала или какъв брой нощи е прекарала навън.
Беше облечена публично, увита в памучна тога в африкански жанр, чиито гънки и набори подчертаваха огромния й гъз. Носеше тюрбан, присъщ за областите надолу по реката, и мъкнеше тоалетния си несесер, цялостен с измачканите банкноти от съселяните й или от пасажерите на параходите и баржите. Пазаруваше, плащаше и няколко часа преди параходът още веднъж да отплава, тя и помощничките й – слабички, ниски, привидно плешиви и облечени с парцаливи работни облекла – пристигаха да откарат стоката.
Пътуването надолу по течението беше по-бързо. Обаче беше не по-безопасно и бе съпроводено със същото привързване и отвързване на лодките и баржата. По това време параходът отплаваше от селото в четири следобяд, по тази причина Забет и девойките й пристигаха измежду нощ там, където трябваше да се отделят от парахода. Забет се стараеше да не издава къде е подстъпът към селото й. Отвързваше се от парахода и чакаше да се скрият от взор неговите светлини и светлините на баржата. После тя и дамите й поемаха назад, тласкайки лодките с коловете, или се понасяха към тайния си канал и среднощните си напъни да избутват лодките под увисналите клони на дърветата.
Среднощното прибиране вкъщи! Не се озовавах постоянно на реката по мрачно. Никога не ми е харесвало. Нямах чувството, че притежавам ситуацията. В тъмнината край реката или в гората човек може да бъде сигурен единствено в това, което вижда, а даже в лунна вечер не се вижда доста. Издадеш ли звук – да вземем за пример топнеш ли веслото във водата – чуваш себе си, все едно е някой различен. Реката и гората участват доста по-въздействащо от теб самия. Човек се усеща беззащитен, нахалник.
Денем – въпреки цветовете да бяха доста бледи и призрачни, а маранята на моменти да подсещаше похладен климат – човек можеше да си показа по какъв начин градът се възвръща и разраства. Представяш си по какъв начин изкореняват гората, по какъв начин строят пътища през блата и потоци. Представяш си по какъв начин земята става част от сегашното: по този начин разказа нещата по-късно.
Важната съчка, като визия за " индустриален парк " по протежението на реката, разпрострял се на повече от триста километра. (Обаче в действителност не говореше съществено, просто му се искаше да се покаже като невиждано огромен магьосник.) Денем обаче човек би повярвал в този идеал за бъдещето. Би могъл да си представиш по какъв начин земята бива благоустроена, по какъв начин става подобаваща за хора като теб самия, тъкмо както малко преди независимостта бяха благоустоили неголеми сектори – през днешния ден към този момент в отломки.
Ако си на реката обаче, нощем беше напълно друго. Усещаш по какъв начин земята те връща към нещо доста познато, към нещо, което в миналото си знаел, само че си не запомнил или си пренебрегнал, но то постоянно си е съществувало. Усещаш по какъв начин земята те връща към това, което е било преди 100 години, към това, което от много време си е там.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (933)
Излиза от щемпел " Завой на реката ", един от най-силните и възхвалявани от рецензията романи на Нобеловия лауреат и притежател на " Букър " В. С. Найпол.
" Завой на реката " наблюдава пътя на Салим, млад индиец от семейство на търговци в Африка, който наследява малко магазинче, взема решение да напусне крайбрежието и се насочва към вътрешността на континента. Там, в откъснато градче на " завоя на реката " в наскоро извоювала независимостта си африканска страна, Салим стартира дребна търговия с локалните хора, до момента в който пред очите му се разпростира животът в постколониална Африка, покорен сред неотстъпчивите обичаи на предишното и изкушенията на модерния свят, живот измежду безпорядък, принуждение, враждуващи племена, незнание, беднотия и изолираност.
" Завой на реката " е истински шедьовър – един поразително изящен и дръзновен текст, неслучайно породил полюсни реакции на екстаз и рецензия. Авторът споделя с предусещане и мъдрост за човешки прекарвания на фона на исторически напредък и публично поражение.
Британският публицист от индийски генезис Видядхар Сураджпрасад Найпол е роден в Тринидад през 1932 година Завършва Оксфордския университет. Автор e на повече от трийсет книги с художествена и документална прозаичност: романи, пътеписи, автобиографични летописи на своя живот и пътувания, преписка. У нас е прочут с романите " Дом за мистър Бисвас " и " Половин живот ". Носител е на премията " Букър " през 1971 година за романа " В свободна страна " (In a Free State) и на Нобелова премия за литература от 2001 година.
превод Надежда Розова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
В. С. Найпол - " Завой на реката ", фрагмент
Светът е подобен, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които позволяват да не бъдат нищо.
Назрудин, от който купих на безценица магазина, не очакваше да ми бъде елементарно, откакто поема нещата. Страната, сходно на други страни в Африка, преживяваше компликации след независимостта. Градът във вътрешността, на завоя на реката, бе съвсем изцяло западнал и Назрудин ме предизвести, че ще се наложи да стартира от нулата. Пристигнах от крайбрежието с пежото си. Днес в Африка не се подхващат такива пътувания – от източния бряг право към вътрешността. По пътя има прекалено много места, които са недостъпни или прекомерно кървави. А даже по това време, когато пътищата бяха повече или по-малко отворени, пътуването ми лиши цяла седмица.
Не единствено поради пясъчните навеи, калта и тесните, лъкатушни и надупчени пътища в планината, а и поради всичко протичащо се по граничните постове, поради цялото дърлене в горите пред дървени колиби, над които се вееха странни флагове. Налагаше се да увещавам мъже с оръжие да пропущат мен и пежото ми, а след това още веднъж се озовавах посред безкрайната дива пустота. И отново трябваше да уверявам някого още понастойчиво, да се разделя с още няколко банкноти и да раздам още няколко консерви с храна, с цел да измъкна 8 себе си – и пежото – от местата, в които бях увещавал да ни позволен.
Понякога досадното натякване отнемаше по половин ден. Човекът горе отправяше някакво неуместно искане – две или три хиляди $. Аз отказвах. Онзи се шмугваше в колибата си, все едно няма какво повече да каже, аз оставах да се навъртам начело, тъй като нямах какво друго да сторя. После, след час-два, влизах в колибата или пък той излизаше и се договаряхме за двеста-триста $. Точно както го разказа Назрудин, когато го разпитах за визите и коя валута е за предпочитане.
– Влизането не е толкоз мъчно. Излизането е проблем. Това е персонална борба – всеки самичък намира пътя си.
Навлизах все по-навътре в Африка – саваната, пустинята, катеренето по скалистите планини, езерата, дъждовните следобеди, калта, а след това, оттатък – влажната страна на планините, гъсталаците от папрат и горите с горили... И колкото по-навътре навлизах, толкоз почесто си споделях: това е чиста полуда. Тръгнал съм не накъдето би трябвало. Не е допустимо в края на всичко това да ме чака нов живот.
Обаче продължавах да карам. Всеки ден беше същинско достижение и след всяко достижение ми ставаше по-трудно да се върна. Пък и не можех да избия от главата си мисълта какво са преживявали преди време робите. Минавали са по същия път, само че несъмнено, пешком и в противоположната посока – от сърцевината на континента към източното крайбрежие.
Колкото повече се отдалечавали от центъра и от територията на племето си, толкоз по-вероятно ставало да се отделят от керваните и да хукнат назад към дома, толкоз повече ги озадачавали и странните африканци, които срещали, до момента в който най-после, на брега към този момент нищо не ги тормозило и нямали самообладание да се качат на борда на корабите и да отплават към сигурен кей оттатък океана. Досущ като плебей надалеч от вкъщи и аз нямах самообладание просто да дойде. Колкото повече се множаха усложненията по пътя, толкоз по-разпалено желаех да продължа напред и да стартира новия си живот.
След идването си открих, че Назрудин не ме е излъгал. Мястото имаше своите проблеми – повече от половината град на завоя на реката беше опустошен. Европейските покрайнини край бързеите бяха опожарени и руините бяха обрасли с шубраци, градините не се различаваха от улиците. Деловата и комерсиалната част покрай пристаните и митницата бяха оживели, някои жилищни здания в центъра също. Почти нищо друго обаче не беше останало. Дори африканските cités бяха обитаеми единствено в покрайнините си и тънеха в съсипия на всички места другаде, а доста от ниските кутийчести бетонни къщи в светлосиньо или бледозелено бяха изоставени под кафяв или зеленикав покров от бързорасли и нетрайни тропически лиани.
Магазинът на Назрудин се намираше на пазарния площад, в комерсиалната част на града. Вонеше на плъхове и беше цялостен с изпражнения, само че беше незасегнат. Бях купил и стоката на Назрудин, но от нея нямаше и диря. И положителната воля бях купил, само че беше безполезна, тъй като множеството африканци се бяха върнали в дивата пустота, на несъмнено място в селата си, закътани край труднодостъпни потоци. След паниката дали въобще ще дойде се оказах без доста работа. Обаче не бях самичък. Имаше и други търговци, и други чужденци, някои от които бяха останали тук по време на размириците. Чаках дружно с тях. Мястото устоя. Хората започнаха да се връщат, дворовете на cité се изпълниха. Появи се потребност от артикули, които ние предлагахме. И последователно търговията още веднъж се раздвижи.
* * *
Забет бе измежду първите ми постоянни клиентки. Беше marchande – не продаваше на пазара, а на дребно. Принадлежеше към рибарската общественост, нещо като мъничко племе, и всеки месец идваше от селото си в града, с цел да взема стоката си на едро.
От мен купуваше моливи и тетрадки, бръснарски ножчета, спринцовки, алуминиеви чинии и легени. Това бяха част от простите нещица, които риболовците на Забет имаха потребност да получават от външния свят, и търговийката си вървеше безпрепятствено. Не бяха неща от първа нужда, не бяха и първокласни артикули, просто улесняваха живота на елементарните хора. Местните притежаваха многочислени умения, можеха несмущаемо да си се оправят и сами. Щавеха кожи, тъчаха платна, ковяха желязо, дълбаеха огромни дънери и ги превръщаха в лодки, а от по-малките правеха хаванчета. Представете си каква берекет е емайлираният леген за хора, нуждаещи се от огромен съд, който няма да омърси храната или водата и не тече.
Забет знаеше тъкмо от какво се нуждаят хората от селото й и какъв брой могат или са склонни да платят, с цел да го получат. Търговците по крайбрежието (включително личният ми баща) твърдяха – изключително когато се утешаваха след някоя неизгодна покупка, – че всяко нещо най-после си намира покупател. Тук не беше по този начин. Хората се интересуваха от нови неща – да вземем за пример от спринцовки, което ме изненада – и даже от съвременни предмети; обаче усетите им се определяха от първите мостри на тези предмети, с които бяха имали допир. Доверяваха се на съответен модел, на съответна комерсиална марка. Безполезно беше да пробвам да " продам " нещо ново на Забет, просто се придържах към познатите артикули. Което правеше търговията скучна, само че пък избягвах затрудненията. И помагаше на Забет да се трансформира в пряма и добра търговка, каквато в действителност беше, колкото и да е извънредно за африканка.
Беше необразована. Пазеше в главата си комплицирания лист с покупките и помнеше какво е платила за всякакви неща при предходните си визити в магазина. Никога не молеше да пазари на заем – не й харесваше. Плащаше в брой, като вадеше парите от тоалетен несесер, който носеше в града със себе си. Всеки търговец знаеше за тоалетния несесер на Забет. Не че нямаше доверие в банките, тя просто не разбираше какво се прави там.
Казвах й на смесения крайречен език, който използвахме:
– Бет, някой ден ще ти откраднат несесера. Не е безвредно да пътуваш по този начин с пари в брой.
– В деня, когато се случи това, гос’ин Салим, ще схвана, че е настъпил моментът да си остана вкъщи.
Странно размишление, само че тя си беше странна жена.
" Гос’ин " беше кратко от " господин " – използваше го освен Забет, а и доста други. Бях господин, тъй като бях чужденец, човек от далечния бряг, който приказва на британски. Казваха ми " господин " и с цел да ме разграничават от другите чужденци, локални поданици, които назоваха " мосю ". Разбира се, това беше, преди да пристигна Важната съчка и да ни направи всичките citoyens и citoyennes. Което за известно време не беше зле, до момента в който лъжата, в която до един ни принуждаваше да живеем, не направи хората комплицирани и уплашени. Щом си откриха по-силен култ от неговия, те взеха решение да сложат завършек на всичко и още веднъж да се върнат към началото.
Селото на Забет се намираше на няма и 100 километра, само че беше отдалечено от пътя – по-точно от пътеката – на няколко километра във вътрешността от реката. Стигаше се мъчно и по суша, и по вода, а пътуването отнемаше два дни. По суша през дъждовния сезон от време на време отиваха даже три дни. Отначало Забет идваше по суша, по пътеките стигаше до основния път дружно със своите помощнички и там чакаше да мине някой микробус, камион или рейс. Когато още веднъж пуснаха параходите, Забет постоянно пътуваше по реката, само че и по този начин не й беше доста по-лесно.
Тайните канали от селата бяха плитки, осеяни с клопки и жужаха от инсекти. По тези канали Забет и нейните помощнички управляваха с пръти и постоянно просто избутваха дребните си лодки от издълбани дънери към основната река. Там, близо до брега, те чакаха парахода в своите натоварени със стока лодки – найвече храна, която да продават на пасажерите в парахода и в теглената от него баржа. Храната се състоеше най-вече от риба или маймунско месо, прясно или boucané – опушено по присъщия за страната метод, с дебела черна коричка. Имаше и по някоя пушена змия или дребен пушен крокодил с съвсем неузнаваемо почерняло тяло. Под овъглената коричка обаче се криеше бяло или светлорозово месо.
Появеше ли се параходът, следван от пътническата баржа, Забет и нейните помощнички закарваха с гребла или с пръти лодките си доникъде на реката и заемаха позиция край плавателния канал, носейки се по течението. Параходът минаваше, самоделните лодки се поклащаха във водната следа и след това настъпваше сериозният миг, когато баржата приближаваше лодките. Забет и нейните дами мятаха въжета на ниската стоманена палуба на баржата, където постоянно се намираха задоволително ръце да ги уловят и да ги завържат някъде. Сетне лодките, които до тогава се бяха носили по течението и се бяха блъскали в баржата, поемаха в противоположната посока, а хората на баржата започваха да хвърлят парчета хартия или плат върху рибата или маймуната, която желаеха да купят.
Привързването на самоделни лодки към движещ се параход или баржа е позната процедура по реките, само че е рисково начинание. След съвсем всеки курс на парахода се разнасяше новината за обърната лодка някъде по дългия хиляда и петстотин километра маршрут и за удавени хора. Обаче рискът си струваше. А по-късно, без никакви компликации Забет продаваше стоката си, теглена по реката чак до града, и отвързваше лодките си до руините от катедралата, малко преди пристаните, с цел да избегне управляващите, които все желаеха някакви такси. Какво пътешестване единствено! Толкова компликации и рискове, с цел да продава най-обикновени селски нещица и да откара други артикули назад на хората в селото си.
Ден-два преди идването на парахода се сформираше пазар и бивак на откритото място пред портата на пристана. Забет стана част от този бивак, когато се намираше в града. В дъждовно време тя спеше на верандата на някоя бакалница или механа, а по-късно стартира да се подслонява в африкански интернат. Отпърво обаче нямаше сходни места. Когато се появяваше в магазина, типът й с нищо не издаваше какъв брой мъчно е пътувала или какъв брой нощи е прекарала навън.
Беше облечена публично, увита в памучна тога в африкански жанр, чиито гънки и набори подчертаваха огромния й гъз. Носеше тюрбан, присъщ за областите надолу по реката, и мъкнеше тоалетния си несесер, цялостен с измачканите банкноти от съселяните й или от пасажерите на параходите и баржите. Пазаруваше, плащаше и няколко часа преди параходът още веднъж да отплава, тя и помощничките й – слабички, ниски, привидно плешиви и облечени с парцаливи работни облекла – пристигаха да откарат стоката.
Пътуването надолу по течението беше по-бързо. Обаче беше не по-безопасно и бе съпроводено със същото привързване и отвързване на лодките и баржата. По това време параходът отплаваше от селото в четири следобяд, по тази причина Забет и девойките й пристигаха измежду нощ там, където трябваше да се отделят от парахода. Забет се стараеше да не издава къде е подстъпът към селото й. Отвързваше се от парахода и чакаше да се скрият от взор неговите светлини и светлините на баржата. После тя и дамите й поемаха назад, тласкайки лодките с коловете, или се понасяха към тайния си канал и среднощните си напъни да избутват лодките под увисналите клони на дърветата.
Среднощното прибиране вкъщи! Не се озовавах постоянно на реката по мрачно. Никога не ми е харесвало. Нямах чувството, че притежавам ситуацията. В тъмнината край реката или в гората човек може да бъде сигурен единствено в това, което вижда, а даже в лунна вечер не се вижда доста. Издадеш ли звук – да вземем за пример топнеш ли веслото във водата – чуваш себе си, все едно е някой различен. Реката и гората участват доста по-въздействащо от теб самия. Човек се усеща беззащитен, нахалник.
Денем – въпреки цветовете да бяха доста бледи и призрачни, а маранята на моменти да подсещаше похладен климат – човек можеше да си показа по какъв начин градът се възвръща и разраства. Представяш си по какъв начин изкореняват гората, по какъв начин строят пътища през блата и потоци. Представяш си по какъв начин земята става част от сегашното: по този начин разказа нещата по-късно.
Важната съчка, като визия за " индустриален парк " по протежението на реката, разпрострял се на повече от триста километра. (Обаче в действителност не говореше съществено, просто му се искаше да се покаже като невиждано огромен магьосник.) Денем обаче човек би повярвал в този идеал за бъдещето. Би могъл да си представиш по какъв начин земята бива благоустроена, по какъв начин става подобаваща за хора като теб самия, тъкмо както малко преди независимостта бяха благоустоили неголеми сектори – през днешния ден към този момент в отломки.
Ако си на реката обаче, нощем беше напълно друго. Усещаш по какъв начин земята те връща към нещо доста познато, към нещо, което в миналото си знаел, само че си не запомнил или си пренебрегнал, но то постоянно си е съществувало. Усещаш по какъв начин земята те връща към това, което е било преди 100 години, към това, което от много време си е там.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (933)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ