В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Замразеното време, с

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Замразеното време ", с създател Анна Ким, възложен от Издателство " Колибри ".

Излиза от щемпел " Замразеното време ", за който Анна Ким беше удостоена с Европейска премия за литература 2012! Една от тези книги, за които Франц Кафка в миналото споделяше, че би трябвало да бодат, с цел да те заболи.

След края на войната в някогашна Югославия в Международния комитет на Червения кръст постъпва информация, че повече от 30 000 души са изчезнали безследно. Едва половината от тях са разпознати досега. Това е предпоставката, върху която стъпва историята в " Замразеното време ", една покъртителна книга за гибелта, паметта, контузията от загубата и утехата на непредвидената непосредственост.

Млада жена е отвлечена от селото си по време на Косовската война. След края на военните дейности тя не се завръща вкъщи и брачният партньор й се заема с издирването дружно със сътрудничка на Червения кръст. Между двамата търсещи пламва греховна обич, за която никой в патриархалното албанско семейство не трябва да разбере... " Замразеното време " се концентрира върху мястото на мъртвите в живота ни, представяйки обичайните ритуали от една страна като затвор, а от друга - като опора и метод да сключим помирение с предишното.

Родена през 1977 година в Южна Корея, Анна Ким от напълно дребна живее с родителите си в Западна Германия. Следва философия и театрознание във Виена. След къс престой в Лондон се открива в австрийската столица. " Замразеното време " е вторият й разказ, за който получава премията " Хайнрих Трайхл " на Австрийския Червен кръст, литературната стипендия " Елиас Канети " и Наградата за литература на Европейски Съюз за 2012 година

Този издателски план е финансиран с поддръжката на стратегия " Творческа Европа " на Европейската комисия.

превод Жанина Драгостинова

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Анна Ким – " Замразеното време ", фрагмент

Гласът ти, слаб, минава компактно около ухото ми, като че ли стоиш до мен и шепнеш, казваш, повече премисляш, в сравнение с приказваш, те най-сетне са я намерили
– моята храна: спомен, зестра и тестване. Означава ли това, че тази храна е нещо независимо, че не може да се показа? Но аз съм подготвена да открия безсилието на езика и правя отстъпка, правя отстъпка пред думите ти, още веднъж и още веднъж, и ставам като теб: уязвима. Невъзможно е нещата да бъдат разказани авансово, смисълът се демонстрира след това, след отдръпването.

Повтаряш, че те най-сетне са я намерили. Питам те по какъв начин се чувстваш. Зле, казваш ти, никакво облекчение. Ето, към този момент имаш изясненост, споделям аз, ти искаше изясненост. Напразно се пробвам да звуча бодро и несъмнено щях да съумея, в случай че мислех това, което споделих. Ти мълчиш. Много скърбя, споделям аз, ти ме прекъсваш, ще ме придружиш ли, питаш, ще ме придружиш ли до Прищине, не ми се върви самичък.

Половин година по-рано: нямаше да те срещна, в случай че бях предала задачата на различен, на една колежка, много по-опитна, по-голяма професионалистка от мен; и в този момент карам по анкетата, пренебрегвам възприятието, че като че ли съм проникнала в дневника ти, в ония страници, които бих прелистила, в случай че имах избор; в главата ми наставлението заобикаляй болката –не заговаряй, в никакъв случай не заговаряй. Избягвай възприятията, търси обстоятелства: имена, цифри, места. По опция да няма спирания, вратите да се затварят, пространствата да са сигурни, телефоните изключени.

Да не се рискува с влизане в борба, събитията да се обясняват, да се загатва, че е належащо време, с цел да се проучват данните, процесът по идентификацията продължава дълго, по-дълго от предстоящото, по-дълго, в сравнение с би трябвало да е. В предишното е имало проблеми, не се е работило усърдно, гробовете са се разравяли и заравяли, това няма да се случва повече. Да не се не помни: интервютата да се дават непринудено. Ако някой отхвърля да отговори на заложен въпрос, да не се притиска, да се остави визитна картичка, да се помоли за отговор в подобаващ миг.

Ако не може да се сети за избрани елементи, да се слагат спомагателни въпроси, с цел да му се помогне да подреди спомените си. Да се повторят въпросите, в по-късен миг да се преформулират и повторят, ще излязат детайлности, прекомерно значими, с цел да бъдат забравени.

Февруари, ранен следобяд, слънчево, студено, ярко, пролетта към този момент се усеща с цялото създание, карам по Пауланергасе, паркирам до прилежащата на Червения кръст постройка, бял дялан камък с млечни прозорци, с матови стъкла, в преддверието две пластмасови маси и култивиран столове, дървена окачалка, коркови табла за бележки; зад завесите стои скрита останалата част от фамилията, чадър и един велосипед.

В коридора първата врата вдясно – стаята за изявленията, напълно бяла, подът може би малко по-тъмен, маса от ярко брезово дърво, стол с гумички под краката, с цел да не се търка по пода, а всякога да се вдига; на стената непосредствено до входа бяла дъска с цветни магнитчета и флумастери, в другия завършек на стаята изоставен компютър. На масата бутилка вода, три чаши, кутия портокалов сок и паница с бисквитки, те ще си останат недокоснати целия следобяд, след диалога, след това ще ги махна, една след друга ще ги мятам в кофата за отпадък.

Ти закъсняваш с двайсет минути, казваш, че си се опитвал да отвориш входната врата, само че тя била затворена, по тази причина си вървял нагоре-надолу по улицата и си ме следял с очи, мен, Нора, стоиш колебливо в рамката на вратата с двете ръце в джобовете на панталона. Преценявам те, че си към четирeсетгодишен, по-късно разбирам, че си на двайсет и девет. Поканвам те в стаята за изявленията, поставям те да седнеш с тил към прозореца, самата аз оставам вдясно от теб, скрита зад картата на Косово, зад една цветна таблица, една рулетка, носни кърпички, писалки и куп неизписана хартия.

От опит знам, че е добре най-малко отчасти да оставам невидима, по този начин вие говорите по-свободно, вие, които сте заболели –последната седмица беше Азра, тъмнокестенява гладка коса с червеникав нюанс, виснали надолу бузи. Тя допуска, усеща, сигурна е, мъжът й бил заровен в всеобщ гроб до З., село до сръбската граница. Казва, знаела го, било убеденост, запитвам я по какъв начин може да е толкоз сигурна, тя споделя, било човъркащо възприятие, безшумно човъркане, родено от желанието да се знае дали най-накрая има право да скърби и да си отдъхне, само че пък да си отдъхне, споделя Азра, не можела, до момента в който към момента е жива вярата, че той би могло да е жив.

Играе си с пръстена на пръста, на който се носят брачни халки, била толкоз дълго женена, колкото дълго го търси, светлинен лъч се отразява в тънкото злато, хвърля отражения към стената. Никакви мемоари към този момент, споделя тя, изгубила съм облиците, един след различен се изплъзват от очите ми и се промъкват около клепачите в мъртвите ъгълчета.

Още мълчиш, за момент затваряш очите си; гласът ти минава деликатно като гребен през тишината, най-после се стопира на думите диря жена си, диря я от седем години.

Как се казвате?
Ти ми подаваш паспорта си.
Луан Алуши.
Издирваната ваша жена ли е?

Ти кимваш, аз протоколирам времето и мястото на изявлението: Виена, 5 февруари 2005 година.
Кога изчезна жена ви? Ако не знаете точната дата, кажете ми почти.
Ти разгръщаш някакъв адресник, изглеждаш крепък, тефтерчето ляга тъкмо в дланта ти, страниците са опърпани, със златен борд, в кожена подвързия, с шарки като крокодилска кожа, подвързията кафява до тъмнокафява, кафява или износена?

На 23 декември 1998 година.
Кога говорихте с нея за финален път?
Предния ден, на 22 декември, няколко часа преди ареста.
Кога за финален път видяхте жена си?
Ти поклащаш глава.

Не мога да си спомня, или през октомври, или през ноември, по време на празниците, деня на Вси светии, Архангелова задушница.
Къде я видяхте за финален път?
В моето село Б. в Косова, към шейсет километра северно от Прищинe.

Откъде идва тази разлика във времето сред последния диалог и последната среща? По това време работех във Виена в павилионче за бърза закуска и в строителството, празниците и отпуските прекарвах при фамилията си в Б.

Навремето пътуващ по всички страни, в този момент установен във Виена. По-късно разбирам, че още шестнайсетгодишен си почнал да работиш в Австрия, с цел да изхранваш фамилията си. Няколко месеца по-късно избухна войната, на 24 март 1999 година.

Кашляш, пружинираш с краката си. Издишаш надълбоко, прикриваш въздишката.
Този ден потеглих допустимо най-рано.
Кой ден?
На 23 декември, потеглих на 23 декември в четири часа. Улиците бяха пусти. Трябваха ми единствено девет часа. Девет часа са малко.
Отново очите ти се реалокират от мен към вратата, покашляне, взор към повърхността на масата. Свиваш очи, несполучлива усмивка.
Изпуснах я за три часа. Три часа.

После гласът ти отхвърля, би трябвало да си го върнеш с покашляне. Не ме гледаш, до момента в който приказваш. Натискаш устните си една върху друга, покашляш се, отново и отново.
Какво желаете да кажете, за какво да сте я изпуснали?

Ако бях избързал с три часа, щях да съм там. Може би щях да съумея да предотвратя отвличането.
Ти пъшкаш, въртиш се, обръщаш глава към прозореца.
Кой финален я е видял жива?
За миг става безшумно като се изключи далечното ромолене, следобедното улично придвижване.
Семейството ми. Майка ми, брат ми, жена му и четирите деца.

Реши да разказваш, само че от време на време ръцете се разтреперват, по едно и също време трептене, като че ли са близнаци, като това на думите, вторични земетресения в гърлото; втренчил си се във вратата, сякаш е прозорец с незабравима панорама, след това събуждане, бъркаш в джоба си и слагаш на масата паспорта на жена си, един тъничък албум със фотоси и брачно удостоверение. Въпросникът Аnte mortem: двайсет и две глави, които разказват белезите на оповестената за търсене персона, особеностите, които е имала приживе, ante mortem, за посредством разбор и сравняване на крайниците, части кости, данни post mortem тя да бъде открита.

Намереното не е личността, а останките от нея. Най-вътрешното, в случай че по този начин повече ще се хареса, въпреки това, най-външното, в смисъл на последното, най-последното, и все пак те приказват за еднаквост, търсените и дирещите, имат поради цялостно сходство със, в това време вътрешно единение на личността, равнищата се смесват, наподобяват неделими: няма по какъв начин да бъде избегнато, трупът се трансформира в субект. Колко дълго може да се задържи тази мисъл, толкоз дълго, до момента в който не се види човешкият откъс, до момента в който мъртвостта се снабди с правото да остане абстракция, концепция.

На мъртвеца му е безразлично дали самоличността му ще бъде открита, или не, за него няма никакво значение дали има такава, или е била изгубена в последните години; от неговата камбанария тя съществува единствено за останалите, не за него самия. Ако в края на краищата бъде открита, тя ще е физическа и случайна; инцидентна, тъй като в действителност не става дума за нея, а за вкарването й в базата данни.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (900)