Откъс от "Вратата" на Магда Сабо
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Вратата ", с създател Магда Сабо, възложен от Издателство " Колибри "
На 5 октомври 2017 година се навършиха тъкмо 100 години от рождението на огромната унгарска писателка Магда Сабо, която ни напусна през 2007 година. По този мотив " Колибри " възнамерява да издаде едни от най-значимите й творби. На 8 декември излиза романът " Вратата ", който се занимава с трагичните събития, разиграли се в Унгария през 60-те години на предишния век.
" Вратата " е поразителна изповед, подписана от една забележителна романистка. Героинята е писателка и споделя за връзките си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна диаметралност – едната е стара, другата млада; едната едвам знае да написа, другата живее с думите; едната е упорита, само че и изпълнена със примирение, другата има гордостта на интелектуалката.
И въпреки всичко прислужницата има на какво да научи своята стопанка. Емеренц твърдо държи на свободата си, на мълчанието си, на самотата си и отхвърля на всички достъпа до дома си. Какви секрети се крият зад вратата й? На места книгата звучи като разсъждение за смисъла на човешкия живот, а Емеренц има нещо от героините на античните нещастия.
Романът е измежду шедьоврите на унгарската литература и се радва на извънреден интернационален триумф. Критиката също е единомислеща – дефинира го като истинска, вълнуваща творба. Преведена на 42 езика, книгата получава френската премия " Фемина " за произведение на задграничен създател през 2003 година, филмирана е от носителя на " Оскар " Ищван Сабо през 2012 година и попада в класацията на " Ню Йорк Таймс " за 10-те най-хубави книги на 2015 година.
Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна премия " Баумгартен ", само че по политически аргументи оценката й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да разгласява чак до 1958 година. В този интервал от живота си Магда Сабо се обръща към прозата.
Първата й творба, повестта " Фреска ", е оповестена, когато смъкват възбраната върху издаването на нейните творби, наложена от унгарския деспот Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като " Кажете на Жофика ", " Сърната ", " Синият остров ", " Бал с маски ", " Рожден ден ", " Пилат ", " Данаида ". Семейните секрети и загадката на ежедневните взаимоотношения са непрекъснати претекстове в творбите й, които се отличават с рядка изразителност и дълбочина на психологическия рисунък.
превод Нели Димова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Магда Сабо, " Вратата "
Вратата
Рядко сънувам. Но когато въпреки всичко се случи, се изплашвам обляна в пот. В такива моменти се отпущам обратно, изчаквам сърцето ми да се успокои и се възнамерявам върху непреодолимата и магична мощ на нощта. Като дете и на млади години не сънувах нито хубави, нито неприятни сънища, само старостта тласка още веднъж и още веднъж към мен, наслоени и непробиваеми, кошмарите на предишното, които са толкоз плашещи, тъй като са по-сбити и по-трагични, в сравнение с бих могла да преживея, защото с мен в реалност в никакъв случай не са се случвали нещата, от които се събуждам с вик.
Сънищата ми са повтарящи се видения, идентични като две капки вода. Винаги сънувам едно и също. Стоя долу на стълбището ни, отвътре на вратата от нечупливо, армирано стъкло в желязната рамка, и се пробвам да отключа ключалката. На улицата е спряла кола за спешна помощ. Прозиращите през стъклото силуети на лекаря и санитарите са неестествено огромни, набъбналите им лица са като месечини с хармани. Ключът се превърта, само че напразни са напъните ми, не мога да отворя вратата, а би трябвало да ги пусна вътре, в противоположен случай ще закъснеят за моята болна. Но ключалката не помръдва, вратата си стои като запоена към желязната рамка.
Викам за помощ, само че никой от живущите в триетажната постройка не ми обръща внимание, а и не биха могли, тъй като – ненадейно съзнавам – единствено си разтварям устата като риба на изсъхнало. Върхът на кошмара ми е, когато разбирам, че освен не мога да отворя вратата на спешна помощ, само че съм и онемяла. В такива моменти се изплашвам от личния си зов, светвам лампата и се пробвам да се оправя със задуха, който постоянно ме мъчи след този сън.
Около мен е познатата покъщнина на нашата спалня, над леглото ни е фамилният иконостас, моите предшественици с колосани вдигнати яки, облекли куртки, обточени с гайтани, с детайли от маджарски барок или бидермайер, всичко виждащи, всичко разбиращи и единствени очевидци на това какъв брой пъти нощем съм се спускала да разтварям вратата на незабавния лекарски екип и какъв брой пъти – до момента в който на онемелите улици вместо познатия дневен звук слушам звуците на промъкващите се котки и поклащащите се клони в нощта, нахлуваща през отворената врата – съм си представяла какво би станало, в случай че някой път на вятъра се опитам да я преборя и ключът не се превърти.
Портретите знаят всичко, а най-добре това, което настойчиво се пробвам да не помни, което не е сън: че един ден, един-единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която индивидът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдалчество, нямаше да отвори даже и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома.
Само аз имах властта да отворя тази брава: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, в сравнение с Господ, а и аз в оня съдбоносен миг мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и рационална. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега в действителност е все едно, тъй като не може да бъде поправено това, което се случи. Така че дано не престават да се появяват от време на време ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и дано се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер изгасям светлините, очаквайки ги, и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто тон безименното омерзение ще ме повлече към в никакъв случай неотварящата се в съня ми врата.
Моята вяра не познава персоналната изповед, ние признаваме посредством устата на свещеника, че сме съгрешили и сме почтени за безконечни страдания, тъй като сме нарушили по всевъзможен метод Божиите закони. Ние получаваме помилван, без Господ да желае пояснения или детайлности от нас.
Аз обаче в този момент ще ги дам.
Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са очевидци на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех самоуверено, уповавам се по този начин и да умра, самоуверено и без неистина, само че изискването за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че желаех не да я унищожа, а да я спася, не трансформира това.
Договорът
Когато разговаряхме за пръв път, желаех да видя лицето ѝ, ето за какво се тормозих, че не ми даде опция за това. Стоеше пред мен като монумент, неподвижно, не спокойно, а по-скоро леко наклонена, челото ѝ не издаваше нищо. По това време още не знаех, че ще я видя без кърпа едвам на смъртния ѝ одър, до тогава постоянно ходеше забулена, като някоя доста набожна католичка или еврейка на Шабат, чиято вяра ѝ не разрешава да се доближава до Господ с непокрита глава.
Беше летен ден, който не предполагаше, нито изискваше някаква отбрана от слънцето. Стояхме в градината под виолетовия залез и тя изглеждаше не на място измежду розите. Чувства се какво цвете би бил човек, в случай че се е родил растение; розата – този надали не нахално разлистен карминов цвят – сигурно не беше нейната среда, розата не е почтено цвете. Веднага почувствах, че Емеренц не би била такава, само че към момента не знаех нищо за нея, а най-малкото какво цвете би била.
Забрадката покриваше главата ѝ по този начин, че засенчваше очите ѝ; по-късно открих, че ирисите ѝ са сини. Искаше ми се да знам каква е косата ѝ, само че тя я криеше, до момента в който беше самата себе си. В тази ранна вечер изживяхме значими мигове; и двете трябваше да решим ще се приемем ли една друга. От няколко седмици живеехме в новия си, доста по-голям от предходния дом; за поддържането на досегашното едностайно жилище не ми трябваше помощ, даже и поради това, че замразената ми за 10 години кариера таман се съживяваше, и едвам тук, на новото място, станах професионален публицист, с пораснали благоприятни условия и с безчет отговорности, някои обвързващи ме с писалищната маса, други извеждащи ме от вкъщи.
Та по тази причина стоях тогава в градината против безмълвната бабичка, към този момент бях наясно, че в случай че някой не поеме работата в семейството, надали ще мога да обявявам роденото през годините на безмълвие, нито пък да основа това, което занапред имах да кажа. Веднага щом приключихме с преместването на цялата ни библиотека с книги и на нуждаещите се от прошка паянтови мебели, започнах да изследвам въпроса за домашната помощница. Разпитах всички познати от региона и най-после някогашна съученичка реши проблемите ни, като сподели, че една бабичка поддържа дома на брат ѝ към този момент от доста години, че тя коства доста повече от всички други млади, предлага ни я от сърце, единствено да намерела време за нас.
Гарантира ни, че въпросната жена няма да подпали къщата с цигара, няма да се занимава с мъже, няма да открадне нищо, а по-скоро ще донесе, в случай че ни хареса, тъй като е буйна раздавачка на дарове. Никога не е имала брачен партньор, нито деца, някакъв племенник я посещава постоянно, както и един офицер от полицията, всички в региона я харесват. Говореше за нея с топлина и почитание, показа, че Емеренц е и домоуправител, горе-долу, служебно лице, надяваше се, че ще ни одобри, тъй като, в случай че не ѝ харесаме, няма да се намерят толкоз пари на света, поради които да поеме работата.
Началото не беше многообещаващо. Самата Емеренц не беше общителна, когато я помолих при комфортен случай да пристигна у нас да си поговорим. Намерих я в двора на къщата, чийто домоуправител беше – живееше покрай нас, толкоз близо, че можех да видя дома ѝ от нашата тераса. Переше голямо количество облекла с извънредно старомодни средства: изваряваше бельото в казан, на открит огън, и повдигаше чаршафите с огромна дървена лъжица в така и така мъчителната горещина.
Беше цялата зачервена от горещината, висока, кокалеста, някак прекомерно голяма за бабичка, не беше дебела, само че мускулеста, излъчваше мощ като валкирия и забрадката на главата ѝ беше като военен шлем. Беше се съгласила да ме потърси, по тази причина стояхме дружно на оня залез в градината. Наблюдаваше ме безмълвно, до момента в който ѝ изреждах какви ще са дилемите ѝ у нас. Както говорех, ми хрумна: в никакъв случай не съм вярвала на писатели романисти от предишния век, оприличили нечие лице на езеро; засрамих се, както всякога когато се осмелявах да се колебая в класиците, лицето на Емеренц просто не можеше да се съпостави с нищо, с изключение на с равната, безизразна водна повърхнина в ранни зори. Не знаех до каква степен я интересува предлаганата от мен опция, нямаше потребност нито от работа, нито от пари, това личеше в цялата ѝ същина.
В реалност за мен беше извънредно значимо тя да одобри, само че дълго време това лице като огледална повърхнина на езеро, засенчено от забрадката, напомняща за обреден аксесоар, не издаваше нищо. Емеренц не повдигна глава даже и когато най-накрая отговори: допустимо е още веднъж да се върнем на тематиката, тъй като единият дом, където работи, се е трансформирал в нежелано работно място, брачният партньор и брачната половинка пият, огромният наследник пропада, няма да ги задържи повече. Ако подсигуряват за нас и я убедят, че у нас никой не е нито заядлив, нито пиянства, можем да приказваме за работата. Слушах я смаяна, за пръв път ми се случваше някой да желае рекомендации за нас. " Не пера бельото на кого да е " – отсече Емеренц.
Имаше чисто, съществено сопрано. Явно живееше от дълго време в столицата, тъй като, в случай че не ме бяха обучавали за лингвист, даже нямаше да виждам по гласните, че е родом от нашия край. Запитах я в действителност ли е от Хайдушаг. Помислих, че ще се зарадва, само че тя единствено кимна, удостовери, че пристигнала в столицата от Надори, по-точно от прилежащото на Надори село – Чабадул, и незабавно смени тематиката, като човек, който не желае да се занимава с този въпрос. Като доста други неща години по-късно стана ясно, че въпросът ми е бил скучен и нагъл, не ѝ е било до припомняне.
Емеренц не беше учила Хераклит и въпреки всичко знаеше повече от мен, която, щом единствено ми се отвореше опция, все бързах да се прибера в напуснатия град, търсех изчезналото, невъзвратимото, сенките на къщите, които преди време падаха върху лицето ми, търсех тогавашния си изгубен роден дом и, несъмнено, не намирах нищо – къде течеше към този момент реката, измежду чиито капки се носеха отломките от моя живот? Емеренц бе задоволително мъдра, с цел да не се занимава с невъзможното, пазеше силата си за нещата, които поради предишното си можеше да направи в бъдещето, само че аз, естествено, разбрах всичко това доста по-късно.
В деня, когато за пръв път чух имената на тези две селища: Надори и Чабадул, усетих единствено, че много-много не би трябвало да ги загатвам, че по някаква причина тези две думи са табу. И щом са, то тогава да си приказваме за действителни неща. Мислех, че ще се споразумеем на почасово възнаграждение, това щеше да е по-изгодно за нея, само че към този момент тя даже не пожела да взема решение, осведоми ме, че ще дефинира какъв брой да ѝ заплащам, когато към този момент има визия за нас и когато към този момент знае до каква степен сме немарливи и разхвърляни, а също и какъв брой работа ще ѝ отворим.
Ще се постарае да си набави информация за нас – не от съученичката, тъй като тя е предубедена – и когато разполага с нея, ще се обади, даже отговорът ѝ да е негативен. Докато я гледах по какъв начин се отдалечава, в един изкушаващ момент ми хрумна: тази бабичка е толкоз надалеч от разпоредбите, че може би за всички ни би било преференциално тя да не одобри работата, още не е късно, мога да извикам след нея, че предлагането към този момент не е настоящо. Не извиках. След няма и седмица Емеренц се върна.
Аз, несъмнено, и до тогава нееднократно я срещах на улицата, само че тя единствено поздравяваше и се прокрадваше край нас, като че ли не желаеше нито да прибързва с решението, нито безсмислено да тръшва пред себе си още неотворената врата. Когато звънна и видях, че се е облякла празнично, незабавно разбрах какво значи премяната. Смутено пристъпвах от крайник на крайник край нея в нищожно прикриващата ме плажна дреха. Беше облечена в черно, с рокля от тънък плат с дълги ръкави, лачени обувки с каишки на глезените, и като че ли въобще не бяхме прекратявали предходния си диалог, показа, че ще стартира работата от на следващия ден и към края на месеца към този момент ще може да каже какъв брой да е месечното ѝ заплащане.
През цялото време се беше вторачила сковано в голите ми плещи. Радвах се, че най-малко в брачна половинка ми няма да открие дефекти, той седеше по сако и вратовръзка в трийсетградусовата горещина; даже и в най-големите жеги в никакъв случай не изневеряваше на навиците си, добити в предвоенна Англия. Облечени по този начин до мен, те двамата като че ли желаеха да дадат образец на една доловима единствено от тях примитивна общественост, част от която бях и аз, и да ми втълпят респект към осанка, която дава отговор на човешкото достолепие. Ако във връзка с избрани правила въобще някой в миналото на този свят приличаше на Емеренц, то това бе само брачният партньор ми. Очевидно заради това дълго време не можаха същински да се сближат.
Старата жена подаде ръка и на двама ни, прочее, можеше ли да го избегне, не ни докосваше; когато аз посегнах, отблъсна пръстите ми, като че ли отпъждаше муха. Онази вечер тя не постъпи на работа при нас, това щеше да е неблагопристойно или непристойно: Емеренц се цани за работата. На потегляне се сбогува със брачна половинка ми с " Лека нощ на стопанина ". А той зяпна след нея. Нямаше на земното кълбо различен човек като него, за който тази прелестна дума да важи в толкоз дребна степен. Впрочем тя го наричаше по този начин до гибелта си. Трябваше да мине време, до момента в който брачният партньор ми привикна с новото си име и стартира да му отвръща.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
На 5 октомври 2017 година се навършиха тъкмо 100 години от рождението на огромната унгарска писателка Магда Сабо, която ни напусна през 2007 година. По този мотив " Колибри " възнамерява да издаде едни от най-значимите й творби. На 8 декември излиза романът " Вратата ", който се занимава с трагичните събития, разиграли се в Унгария през 60-те години на предишния век.
" Вратата " е поразителна изповед, подписана от една забележителна романистка. Героинята е писателка и споделя за връзките си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна диаметралност – едната е стара, другата млада; едната едвам знае да написа, другата живее с думите; едната е упорита, само че и изпълнена със примирение, другата има гордостта на интелектуалката.
И въпреки всичко прислужницата има на какво да научи своята стопанка. Емеренц твърдо държи на свободата си, на мълчанието си, на самотата си и отхвърля на всички достъпа до дома си. Какви секрети се крият зад вратата й? На места книгата звучи като разсъждение за смисъла на човешкия живот, а Емеренц има нещо от героините на античните нещастия.
Романът е измежду шедьоврите на унгарската литература и се радва на извънреден интернационален триумф. Критиката също е единомислеща – дефинира го като истинска, вълнуваща творба. Преведена на 42 езика, книгата получава френската премия " Фемина " за произведение на задграничен създател през 2003 година, филмирана е от носителя на " Оскар " Ищван Сабо през 2012 година и попада в класацията на " Ню Йорк Таймс " за 10-те най-хубави книги на 2015 година.
Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна премия " Баумгартен ", само че по политически аргументи оценката й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да разгласява чак до 1958 година. В този интервал от живота си Магда Сабо се обръща към прозата.
Първата й творба, повестта " Фреска ", е оповестена, когато смъкват възбраната върху издаването на нейните творби, наложена от унгарския деспот Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като " Кажете на Жофика ", " Сърната ", " Синият остров ", " Бал с маски ", " Рожден ден ", " Пилат ", " Данаида ". Семейните секрети и загадката на ежедневните взаимоотношения са непрекъснати претекстове в творбите й, които се отличават с рядка изразителност и дълбочина на психологическия рисунък.
превод Нели Димова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Магда Сабо, " Вратата "
Вратата
Рядко сънувам. Но когато въпреки всичко се случи, се изплашвам обляна в пот. В такива моменти се отпущам обратно, изчаквам сърцето ми да се успокои и се възнамерявам върху непреодолимата и магична мощ на нощта. Като дете и на млади години не сънувах нито хубави, нито неприятни сънища, само старостта тласка още веднъж и още веднъж към мен, наслоени и непробиваеми, кошмарите на предишното, които са толкоз плашещи, тъй като са по-сбити и по-трагични, в сравнение с бих могла да преживея, защото с мен в реалност в никакъв случай не са се случвали нещата, от които се събуждам с вик.
Сънищата ми са повтарящи се видения, идентични като две капки вода. Винаги сънувам едно и също. Стоя долу на стълбището ни, отвътре на вратата от нечупливо, армирано стъкло в желязната рамка, и се пробвам да отключа ключалката. На улицата е спряла кола за спешна помощ. Прозиращите през стъклото силуети на лекаря и санитарите са неестествено огромни, набъбналите им лица са като месечини с хармани. Ключът се превърта, само че напразни са напъните ми, не мога да отворя вратата, а би трябвало да ги пусна вътре, в противоположен случай ще закъснеят за моята болна. Но ключалката не помръдва, вратата си стои като запоена към желязната рамка.
Викам за помощ, само че никой от живущите в триетажната постройка не ми обръща внимание, а и не биха могли, тъй като – ненадейно съзнавам – единствено си разтварям устата като риба на изсъхнало. Върхът на кошмара ми е, когато разбирам, че освен не мога да отворя вратата на спешна помощ, само че съм и онемяла. В такива моменти се изплашвам от личния си зов, светвам лампата и се пробвам да се оправя със задуха, който постоянно ме мъчи след този сън.
Около мен е познатата покъщнина на нашата спалня, над леглото ни е фамилният иконостас, моите предшественици с колосани вдигнати яки, облекли куртки, обточени с гайтани, с детайли от маджарски барок или бидермайер, всичко виждащи, всичко разбиращи и единствени очевидци на това какъв брой пъти нощем съм се спускала да разтварям вратата на незабавния лекарски екип и какъв брой пъти – до момента в който на онемелите улици вместо познатия дневен звук слушам звуците на промъкващите се котки и поклащащите се клони в нощта, нахлуваща през отворената врата – съм си представяла какво би станало, в случай че някой път на вятъра се опитам да я преборя и ключът не се превърти.
Портретите знаят всичко, а най-добре това, което настойчиво се пробвам да не помни, което не е сън: че един ден, един-единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която индивидът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдалчество, нямаше да отвори даже и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома.
Само аз имах властта да отворя тази брава: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, в сравнение с Господ, а и аз в оня съдбоносен миг мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и рационална. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега в действителност е все едно, тъй като не може да бъде поправено това, което се случи. Така че дано не престават да се появяват от време на време ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и дано се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер изгасям светлините, очаквайки ги, и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто тон безименното омерзение ще ме повлече към в никакъв случай неотварящата се в съня ми врата.
Моята вяра не познава персоналната изповед, ние признаваме посредством устата на свещеника, че сме съгрешили и сме почтени за безконечни страдания, тъй като сме нарушили по всевъзможен метод Божиите закони. Ние получаваме помилван, без Господ да желае пояснения или детайлности от нас.
Аз обаче в този момент ще ги дам.
Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са очевидци на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех самоуверено, уповавам се по този начин и да умра, самоуверено и без неистина, само че изискването за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че желаех не да я унищожа, а да я спася, не трансформира това.
Договорът
Когато разговаряхме за пръв път, желаех да видя лицето ѝ, ето за какво се тормозих, че не ми даде опция за това. Стоеше пред мен като монумент, неподвижно, не спокойно, а по-скоро леко наклонена, челото ѝ не издаваше нищо. По това време още не знаех, че ще я видя без кърпа едвам на смъртния ѝ одър, до тогава постоянно ходеше забулена, като някоя доста набожна католичка или еврейка на Шабат, чиято вяра ѝ не разрешава да се доближава до Господ с непокрита глава.
Беше летен ден, който не предполагаше, нито изискваше някаква отбрана от слънцето. Стояхме в градината под виолетовия залез и тя изглеждаше не на място измежду розите. Чувства се какво цвете би бил човек, в случай че се е родил растение; розата – този надали не нахално разлистен карминов цвят – сигурно не беше нейната среда, розата не е почтено цвете. Веднага почувствах, че Емеренц не би била такава, само че към момента не знаех нищо за нея, а най-малкото какво цвете би била.
Забрадката покриваше главата ѝ по този начин, че засенчваше очите ѝ; по-късно открих, че ирисите ѝ са сини. Искаше ми се да знам каква е косата ѝ, само че тя я криеше, до момента в който беше самата себе си. В тази ранна вечер изживяхме значими мигове; и двете трябваше да решим ще се приемем ли една друга. От няколко седмици живеехме в новия си, доста по-голям от предходния дом; за поддържането на досегашното едностайно жилище не ми трябваше помощ, даже и поради това, че замразената ми за 10 години кариера таман се съживяваше, и едвам тук, на новото място, станах професионален публицист, с пораснали благоприятни условия и с безчет отговорности, някои обвързващи ме с писалищната маса, други извеждащи ме от вкъщи.
Та по тази причина стоях тогава в градината против безмълвната бабичка, към този момент бях наясно, че в случай че някой не поеме работата в семейството, надали ще мога да обявявам роденото през годините на безмълвие, нито пък да основа това, което занапред имах да кажа. Веднага щом приключихме с преместването на цялата ни библиотека с книги и на нуждаещите се от прошка паянтови мебели, започнах да изследвам въпроса за домашната помощница. Разпитах всички познати от региона и най-после някогашна съученичка реши проблемите ни, като сподели, че една бабичка поддържа дома на брат ѝ към този момент от доста години, че тя коства доста повече от всички други млади, предлага ни я от сърце, единствено да намерела време за нас.
Гарантира ни, че въпросната жена няма да подпали къщата с цигара, няма да се занимава с мъже, няма да открадне нищо, а по-скоро ще донесе, в случай че ни хареса, тъй като е буйна раздавачка на дарове. Никога не е имала брачен партньор, нито деца, някакъв племенник я посещава постоянно, както и един офицер от полицията, всички в региона я харесват. Говореше за нея с топлина и почитание, показа, че Емеренц е и домоуправител, горе-долу, служебно лице, надяваше се, че ще ни одобри, тъй като, в случай че не ѝ харесаме, няма да се намерят толкоз пари на света, поради които да поеме работата.
Началото не беше многообещаващо. Самата Емеренц не беше общителна, когато я помолих при комфортен случай да пристигна у нас да си поговорим. Намерих я в двора на къщата, чийто домоуправител беше – живееше покрай нас, толкоз близо, че можех да видя дома ѝ от нашата тераса. Переше голямо количество облекла с извънредно старомодни средства: изваряваше бельото в казан, на открит огън, и повдигаше чаршафите с огромна дървена лъжица в така и така мъчителната горещина.
Беше цялата зачервена от горещината, висока, кокалеста, някак прекомерно голяма за бабичка, не беше дебела, само че мускулеста, излъчваше мощ като валкирия и забрадката на главата ѝ беше като военен шлем. Беше се съгласила да ме потърси, по тази причина стояхме дружно на оня залез в градината. Наблюдаваше ме безмълвно, до момента в който ѝ изреждах какви ще са дилемите ѝ у нас. Както говорех, ми хрумна: в никакъв случай не съм вярвала на писатели романисти от предишния век, оприличили нечие лице на езеро; засрамих се, както всякога когато се осмелявах да се колебая в класиците, лицето на Емеренц просто не можеше да се съпостави с нищо, с изключение на с равната, безизразна водна повърхнина в ранни зори. Не знаех до каква степен я интересува предлаганата от мен опция, нямаше потребност нито от работа, нито от пари, това личеше в цялата ѝ същина.
В реалност за мен беше извънредно значимо тя да одобри, само че дълго време това лице като огледална повърхнина на езеро, засенчено от забрадката, напомняща за обреден аксесоар, не издаваше нищо. Емеренц не повдигна глава даже и когато най-накрая отговори: допустимо е още веднъж да се върнем на тематиката, тъй като единият дом, където работи, се е трансформирал в нежелано работно място, брачният партньор и брачната половинка пият, огромният наследник пропада, няма да ги задържи повече. Ако подсигуряват за нас и я убедят, че у нас никой не е нито заядлив, нито пиянства, можем да приказваме за работата. Слушах я смаяна, за пръв път ми се случваше някой да желае рекомендации за нас. " Не пера бельото на кого да е " – отсече Емеренц.
Имаше чисто, съществено сопрано. Явно живееше от дълго време в столицата, тъй като, в случай че не ме бяха обучавали за лингвист, даже нямаше да виждам по гласните, че е родом от нашия край. Запитах я в действителност ли е от Хайдушаг. Помислих, че ще се зарадва, само че тя единствено кимна, удостовери, че пристигнала в столицата от Надори, по-точно от прилежащото на Надори село – Чабадул, и незабавно смени тематиката, като човек, който не желае да се занимава с този въпрос. Като доста други неща години по-късно стана ясно, че въпросът ми е бил скучен и нагъл, не ѝ е било до припомняне.
Емеренц не беше учила Хераклит и въпреки всичко знаеше повече от мен, която, щом единствено ми се отвореше опция, все бързах да се прибера в напуснатия град, търсех изчезналото, невъзвратимото, сенките на къщите, които преди време падаха върху лицето ми, търсех тогавашния си изгубен роден дом и, несъмнено, не намирах нищо – къде течеше към този момент реката, измежду чиито капки се носеха отломките от моя живот? Емеренц бе задоволително мъдра, с цел да не се занимава с невъзможното, пазеше силата си за нещата, които поради предишното си можеше да направи в бъдещето, само че аз, естествено, разбрах всичко това доста по-късно.
В деня, когато за пръв път чух имената на тези две селища: Надори и Чабадул, усетих единствено, че много-много не би трябвало да ги загатвам, че по някаква причина тези две думи са табу. И щом са, то тогава да си приказваме за действителни неща. Мислех, че ще се споразумеем на почасово възнаграждение, това щеше да е по-изгодно за нея, само че към този момент тя даже не пожела да взема решение, осведоми ме, че ще дефинира какъв брой да ѝ заплащам, когато към този момент има визия за нас и когато към този момент знае до каква степен сме немарливи и разхвърляни, а също и какъв брой работа ще ѝ отворим.
Ще се постарае да си набави информация за нас – не от съученичката, тъй като тя е предубедена – и когато разполага с нея, ще се обади, даже отговорът ѝ да е негативен. Докато я гледах по какъв начин се отдалечава, в един изкушаващ момент ми хрумна: тази бабичка е толкоз надалеч от разпоредбите, че може би за всички ни би било преференциално тя да не одобри работата, още не е късно, мога да извикам след нея, че предлагането към този момент не е настоящо. Не извиках. След няма и седмица Емеренц се върна.
Аз, несъмнено, и до тогава нееднократно я срещах на улицата, само че тя единствено поздравяваше и се прокрадваше край нас, като че ли не желаеше нито да прибързва с решението, нито безсмислено да тръшва пред себе си още неотворената врата. Когато звънна и видях, че се е облякла празнично, незабавно разбрах какво значи премяната. Смутено пристъпвах от крайник на крайник край нея в нищожно прикриващата ме плажна дреха. Беше облечена в черно, с рокля от тънък плат с дълги ръкави, лачени обувки с каишки на глезените, и като че ли въобще не бяхме прекратявали предходния си диалог, показа, че ще стартира работата от на следващия ден и към края на месеца към този момент ще може да каже какъв брой да е месечното ѝ заплащане.
През цялото време се беше вторачила сковано в голите ми плещи. Радвах се, че най-малко в брачна половинка ми няма да открие дефекти, той седеше по сако и вратовръзка в трийсетградусовата горещина; даже и в най-големите жеги в никакъв случай не изневеряваше на навиците си, добити в предвоенна Англия. Облечени по този начин до мен, те двамата като че ли желаеха да дадат образец на една доловима единствено от тях примитивна общественост, част от която бях и аз, и да ми втълпят респект към осанка, която дава отговор на човешкото достолепие. Ако във връзка с избрани правила въобще някой в миналото на този свят приличаше на Емеренц, то това бе само брачният партньор ми. Очевидно заради това дълго време не можаха същински да се сближат.
Старата жена подаде ръка и на двама ни, прочее, можеше ли да го избегне, не ни докосваше; когато аз посегнах, отблъсна пръстите ми, като че ли отпъждаше муха. Онази вечер тя не постъпи на работа при нас, това щеше да е неблагопристойно или непристойно: Емеренц се цани за работата. На потегляне се сбогува със брачна половинка ми с " Лека нощ на стопанина ". А той зяпна след нея. Нямаше на земното кълбо различен човек като него, за който тази прелестна дума да важи в толкоз дребна степен. Впрочем тя го наричаше по този начин до гибелта си. Трябваше да мине време, до момента в който брачният партньор ми привикна с новото си име и стартира да му отвръща.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ