Откъс от "Улови сърцето на Сицилия" на Джон Кейхи
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Улови сърцето на Сицилия " с създател Джон Кейхи, възложен от Издателство " Ера "
Непознати места и обаятелни хора, които пленяват вечно! Сицилия се разпростира по този начин, както в никакъв случай до момента
Джон Кейхи показва през своя взор бурната история, политиката, вкусната храна и сърдечните хора, с които се среща по време на пътуванията си в Сицилия. Чрез диалози с локални поданици и потапяне в сладкия италиански живот, той демонстрира една непозната Сицилия, за която никой не е приказвал преди.
От Палермо до Алимена, италианският остров крие секрети от предишното и неизречени обещания. Традицията, под формата на оживени фестивали, остарели фотографии и радостни песни, се отразява в стените на селата, а локалните хора описват за своята просвета и генезис, до момента в който развеждат Джон по криволичещите тесни улички.
Безкрайното му любознание като странник разкрива мистериите на този италиански парадайс и изобразява острова освен през очите, само че и през сърцето на Сицилия.
Джон Кейхи е американски публицист и кореспондент. За пръв път посещава Сицилия през 1986 година и удивен от острова, продължава да се връща там, с цел да разбере неговото минало. В лирична прозаичност и динамичен език той майсторски рисува изображения на селищата, хората и културата. Кейхи служи освен като лидер през идентичността на Сицилия, той гледа надълбоко в нейната душа.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Улови сърцето на Сицилия " на Джон Кейхи
Улица " Езическа "
" През цялата история на човечеството нито една земя и никой народ не са страдали толкоз мощно от иго, от чуждоземни завоевания и подтисничество и никой не се е борил толкоз обезверено за свободата си, колкото Сицилия и сицилианците. Почти от времето, когато Полифем се разхождал към Етна, или когато Деметра учела сикулите# да отглеждат пшеница, до наши дни Сицилия е била поле на непрекъснати нашествия и войни и на непоколебима опозиция. Сицилианците са примес от съвсем всички южни и северни народи; първо, коренните сицилианци, финикийци, картагенци, гърци и плебеи от всички страни под небето, докарани на острова за търговия или във време на война; след това араби, нормани и италианци. През всичките тези промени сицилианците са се борили и не престават да се борят за свободата си. "
–Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Събрани творби
Принудих се да наруша първия си обет (и един от най-важните), който си бях дал: да карам единствено по междуградските пътища и да не стъпвам на автомагистралата. Времето летеше; до обяд – откакто потеглих от Палермо към 9.00 по шосе SS113# на изток, по Тиренското крайбрежие – стигнах едвам до Чефалу.
Движението през крайбрежните градчета бе натоварено. Тесните улички бяха задръстени с безредно паркирани леки коли и камиони – нещо всекидневно за най-южните региони на Италия.
Колите се разминаваха на милиметри и водачите постоянно трябваше да прибират страничните огледала, с цел да обезпечат още едно пръстче място, а оня начело просто стопира понякога да си поприказва с другар на тротоара. Отдавна се бях научил да се държа като сицилианец зад кормилото в сходна конюнктура – няма смисъл да натискаш клаксона, хората рано или късно ще се наприказват и водачът отново ще потегли. През годините, когато показвах негодуванието си против някоя бюрократична пречка или висенето в тези безобразни тапи, сицилианските ми другари постоянно ме успокояваха:
– Tranquillo, Джон. Tranquillo! Все в миналото ще стигнеш. Няма смисъл да се ядосваш.
С тази скорост проектът ми да стигна до вечерта в Кастилионе ди Сичилия, на южния скат на Пелоританските планини, бе жертван на неуспех. Щеше да се наложи да карам доста след залез слънце, с цел да измина този финален сектор до град, в който в никакъв случай преди този момент не бях ходил и който изглеждаше на картата на айфона ми като лабиринт от тесни, криволичещи еднопосочни улички.
Отбих от крайбрежното шосе, което прелестно клати сред селца и маслинови горички, и излязох на стерилната автомагистрала Палермо–Месина с нейните километрични тъмни тунели и високи скорости. Умно решение. Прелетях километрите незабелязано. Само за трийсет минути стигнах до Капо д‘Орландо и изхода от автомагистралата за шосе SS116, където можех умерено да стартира изкачването по западния било на Пелоританските планини, в най-североизточната част на Сицилия.
Щях да преваля най-високата точка и да се спусна от другата страна до северния скат на най-големия деен вулкан в Европа – Етна, и до Кастилионе. Това селце трябваше да ме приюти за съвсем две седмици, до момента в който обикалям из него и някои прилежащи планински села в първия стадий от моето търсене на сицилианския дух.
През годините доста пъти съм скитал из Сицилия и по разнообразни елементи на Апенинския полуостров, съвсем постоянно с кола, и – в случай че времето не ме притиска, което съвсем в никакъв случай не се случва, – усърдно заобикалям автомагистралите. Не поради таксата обаче, казусът е, че също като американските междущатски пътища тукашните автомагистрали " пропущат " дребните обитаеми места. Виждате село на върха на някой рид в далечината и закопнявате да го изследвате, само че го подминавате, преди да съумеете да реагирате...
Когато пътувате по националните, провинциалните и селските пътища, сте принудени да карате по-бавно. И да изследвате. Тези по-тесни пътища дават опция на пътешественика да поспре, да се наслаждения на едно кафе в локалния бар, да обядва или да вечеря в някоя фамилна trattoria#, където може би има единствено пет-шест маси. А пък автомагистралата предлага единствено блестящо осветени сервизни станции и кафетерии на огромните вериги.
В този ден при започване на март, измежду поривите напразно и откъслечните валежи, шосе SS116 ме качваше все по-нагоре и по-нагоре по завои, които от време на време напомняха витки на тирбушон. Въпреки че беше народен път, нещо като федералните пътища в Съединените щати, той бе необятен единствено едвам се разминат две коли – като множеството пътища в Сицилия, и много безстопанствен. На места предупредителни знаци указваха, че елементи от платното са пропаднали и имаше къси прави единствено с трошляк.
На доста от завоите съвсем нямаше видимост и се постановяваше да свириш с клаксона, с цел да предупредиш водачите в отсрещното. Всеки път би трябвало да привиквам с това, само че нормално стартирам да карам като същински сицилианец за към ден, да променям предавката с по-ниска или по-висока според от завоите и да изсвирвам с клаксона за предизвестие към всеки наоколо. На местата, където може да мине единствено една кола, започваш да усещаш инстинктивно по кое време идващият отсреща автомобил ще спре, с цел да ти направи път, или би трябвало ти да го пропуснеш.
Високо, съвсем на върха на първия било на Пелоританските планини, стопирах малко след Назо. Ниско долу се виждаше дребният анклав Фикара, а надалеч на север – Тиренско море и три от седемте Еолийски острова: Салина, Липари и Вулкано. Приятна панорама. Високите облаци разсейваха светлината и всеки остров се открояваше като мрачно нагорнище с плавни форми на фона на това, което в " Илиада " и " Одисея " Омир назовава " море с цвят на мрачно вино ".
Това шосе минава през районния парк " Неброди ", разгласен за подобен за отбрана от презастрояване. В предишното тази област, както и прилежащите планини Мадоние, на запад, е била покрита с необятни иглолистни и широколистни гори. Вековете на хищническо изсичане на горите заради неутолимия вкус на корабостроенето в средиземноморските империи оставили Сицилия изнасилена, ограбена и лишена от опцията да употребява благосъстоянията си. Планинските скатове били изцяло оголени, без даже мисъл за възобновяване. В предишното климатът на острова бил доста по-хладен от през днешния ден и горите нямали необикновен късмет да израстат отначало.
Първите три месеца на 2016 година бяха студени и дъждовити, във високото тук-там към момента имаше сняг, само че в Сицилия такива зими са изключение в наши дни. Лятото е извънредно горещо и това придава характерен смисъл на изрази като " изгоряла земя " и " африканизация " на Сицилия. Сицилианската ела, типична за тукашните планини, от дълго време е изчезнала. Според един източник в света са останали единствено двайсет и един възрастни екземпляра от този тип дърво. Опитите за основаване на по-мащабни насаждения се провалят заради интензивното пасищно отглеждане на животни и постепенната смяна на климата към все по-горещ и по-сух.
След последния било откъм юг SS116 се спуска в огромна низина под северния скат на Етна. Докато карах по завоите надолу, към подножието на Пелоританските планини, подминавах стада от овце и крави, пасящи по скатовете, терасирани от земеделците може би преди хилядолетия. Сега доста от тези terrazze са запуснати и обрасли с шубраци, а на места се вижда и някоя порутена каменна къща или барака. Беше явно, че доста ферми са от дълго време изоставени, а фамилиите отпътували за Америка или Австралия в края на XIX и началото на XX в.
Други напуснали острова след Втората международна война, прогонени от разрухата, която оставят след себе си такива събития. Много хора по този начин и не се върнали да се погрижат за селските си парцели или за жилищата в околните градчета. Техните потомци, възпитани като коренни американци или австралийци, може би не се интересуват или даже не знаят за изоставената благосъстоятелност на своите предшественици. Остава единствено земята и порутените постройки, а популацията по тези места понижава.
Ако някой, може би по-младите генерации или чужденци, реши да се засели още веднъж тук, за предпочитане е къщите да бъдат реставрирани, с цел да се резервира характерът на средновековните селища. Малко хора тук демонстрират американската податливост да разрушат остарялото и да построят напълно модерна постройка. Обновените къщи наподобяват антични извън, само че са със актуален интериор.
Единственото удостоверение, че тук в миналото е имало земеделие, са дребните фамилни зеленчукови градини, в които се гледат задоволително зеленчуци за издръжка или за обмен понякога на седмичния пазар в селото. Крави, овце и кози скитат из буренясалите имоти, раззеленени с помощта на зимните превалявания, само че земята ще покафенее и изсъхне до юли-август и ще стане уязвима за честите горски пожари.
Спрях на един завой високо над Рандацо, кръстопът по пътя за Кастилионе, и се загледах по какъв начин един пастир и кучето му карат стадото нагоре по стръмен рид към пасбище, към този момент раззеленило се при започване на пролетта. Животните се скриха зад ниско нагорнище, формирано преди хилядолетия като отдушник на газове, изригващи от дълбините на Етна.
Рандацо е феодален град, доста осъвременен след Втората международна война, само че с типичните антични църкви и голям брой старинни здания, оживели от войната или възобновени по-късно. Векове наред Рандацо е бил кръстопът на военни походи с големи армии. Именно тук, след дебаркирането надалеч на запад – в Трапани, през лятото на 1282 година испанският крал Педро Арагонски минал с войските си към Месина, на североизточното крайбрежие. Той предложил да помогне на разбунтувалите се сицилианци да прогонят французите по времето на по този начин наречената Сицилианска вечерня, в случай че в подмяна го признаят за крал на Сицилия.
Пак в този район през 1719 година, в село Франкавила, ръководещите испанци били разгромени от австрийците в една от най-големите борби след Пуническите войни сред Рим и Картаген в древността. Това се случва в хода на по този начин наречената Война на четворния съюз. След рухването на Месина австрийците обсаждат Палермо. Австрийската победа обаче била за малко. Четиринайсет години по-късно испанците се завръщат и завземат Неапол – през 1734 година, а Сицилия – на идната година. Франкавила, зародила към едно абатство в края на XI в., прибавя през 1863 година към името си " ди Сичилия ", с цел да се разграничи от седемте други Франкавили, съществуващи из цяла Италия.
Рандацо е един от основните центрове в региона, ситуирани най-близко до основния кратер на Етна, обаче лавата милостиво го пропуща от епохи. Преди няколко години минавах наоколо и макар че самият град не ме притегли, регионът в близост ме заплени. Беше при започване на юли и безкрайните добре напоявани лозя блестяха неописуемо с гроздовете си под яркото безоблачно небе. Виното " Етна " се създава и тук, и на други места по билото на вулкана и на всички места се виждаха натежали от плод гроздове.
Селските пътища минават през по-млади вулканични скали на разнообразни стадии от превръщането им в плодородна почва. След стотици години върху пръстта, формирана от тези черни магмени скали, изригнали от дълбините на Североизточна Сицилия преди хиляди години, ще има нови насаждения. Ниски треви и шубраци към този момент завземат тази нова територия. Сред тях е и жилавата ginestra, известна при нас като " жълтуга ", и с помощта на нейните мощни корени природата непреклонно надробява застиналата лава. В същото време вулканичният камък се употребява и за създаване на разграничителните стени сред парцелите и за ограждане на пътищата, а още от древността – за градеж на къщи, храмове и църкви.
Благодарение на спестеното време по автомагистралата към момента бе задоволително ярко, с цел да намеря пътя до Кастилионе ди Сичилия, или Кастиджуни, както е именуван преди обединяването на острова с континентална Италия през 1860 година Както и при Франкавила, новият поробител, Рим, добавил " ди Сичилия ", с цел да не се бърка с всички останали Кастилиони на полуострова.
Няколко минути откакто излязох от Рандацо, и по-рано, в сравнение с чаках, следващият завой се оказа задънен. Рязко завих наляво и тъкмо пред мен, високо на един рид, закътани в седловина дружно с останките от остарял палат, видях бледожълтите къщи на Кастилионе. Изникнаха по цялата ширина на седловината, безредно разхвърляни, постройките блестяха под прасковено оранжевата следобедна светлина.
В продължение на няколко километра пътят минава сред лозя, затворени зад солидни огради и тежки стоманени врати, през градини от неотдавна подрязани маслинови дървета и понякога около упоменатите голи полета от застинала антична лава. След няколко минути асфалтът последователно, а по-късно ненадейно се откъсна от дъното на долината и античната лава, прорязана от река Алкантара. След неколкостотин метра шосето, водещо нагоре към градчето, се стесни до едно платно. Карах със свито сърце, надявайки се, че пред мен няма да изскочи друга кола и да ме принуди да се връщам надолу. Имах шанс.
Най-сетне излязох на най-високото и се спуснах към дребен градски площад с няколко улици в разнообразни направления. Някои бяха еднопосочни, други – двупосочни, само че всичките тесни и с паркирани коли, които още повече стесняваха мястото за прекосяване.
Дадох си сметка, че ще бъде същинско премеждие, до момента в който намеря хотелчето " Борго Санта Катерина ", към чието име бяха лепнали странното допълнение " albergo diffuso " #. Спрях до група възрастни мъже, застанали пред бара, както постоянно може да видиш из италианските и сицилианските селца. Надникнах вътре и видях маси, към които седяха още мъже на междинна и в преклонна възраст и играеха карти.
– Buonasera. Dove la Borgo Santa Caterina? – После прибавих фразата от уеб страницата на хотелчето: – C‘e l‘albergo diffuso.
Нямах визия, какво значи, само че хората незабавно ме схванаха.
– Ahh, Valentino! – сподели единият, произнасяйки името на притежателя на хотела, което знаех от отговора му по имейла.
– Si – отговорих весел, че знаят хотела.
Един от мъжете избълва лавина от инструкции, които звучаха повече на сицилиански, в сравнение с италиански, само че аз общо взето го разбрах. " Вървете по тази улица, завийте наляво, отново завийте наляво и продължете нагоре по улицата... " Тук изгубих нишката, само че взех решение да работя малко по малко. След дълги години пътешестване с кола из Италия и Сицилия бях към този момент много самоуверен.
Махнах с ръка на хората, благодарих и потеглих. След няколко минути се върнах при същата групичка мъже. Не бях обиколил в кръг, а излязох от друга улица. Пак им махнах, те отново се усмихнаха и кимнаха, само че аз не стопирах. Опитах отново, този път завих по една по-ниска уличка на тясно кръстовище. Тук, към периферията на центъра на селото, видях табела за хотел със стрелка, сочеща надясно. Завих и продължих към 150 метра. Пътят толкоз се сви, че колата едвам минаваше, само че начело се видя блестящо боядисана входна врата. Натиснах копчето за автоматизирано прибиране на страничните огледала и стопирах пред вратата, където имаше тъкмо толкоз място, едвам съумея да сляза.
Администраторът Розарио ме посрещна на британски. Записа паспортните ми данни и излезе да ми помогне с багажа. Докато пренасях чантите си в стаята, разбрах какво значи albergo diffuso. След три къси редици от стъпала (не желая да кажа " тесни " още веднъж, само че тъкмо такива бяха), от чиито площадки тръгваха коридори в разнообразни направления към разнообразни здания, най-сетне стигнах до стаята, в която щях да дремя през идващите единайсет дни.
Това не беше обичаен хотел с всички улеснения под един покрив. И несъмнено, нямаше асансьор. Сградите, въпреки и отделени, образуваха повсеместен комплекс. " Криволичещите и тесни " стълбища, водещи стръмно нагоре към близките улички, са постоянно срещано събитие в тези сицилиански планински градчета, учредени през ранното средновековие, или дори още по-рано, от гърците, римляните, арабите или норманите. В последна сметка какъв брой необятна трябвало да бъде една улица в тези времена, с цел да мине колесница или каруца, а постройките можело да бъдат сбутани оптимално близо една до друга? Да се унищожават средновековни здания за разширение на улици, е нещо, за което локалните даже не биха помислили, с изключение на може би в огромните градове.
После трябваше да преместя колата.
– Паркингът е откъм гърба – сподели Розарио и уточни към по-широката част на улицата.
Явно видя ужаса в очите ми. Бях влезнал елементарно, само че излизането на заден ход щеше да е доста по-трудно. Изобщо не ме бива.
– Ще го направя вместо вас – сподели той с обнадеждаваща усмивка. – Постоянно го върша.
– Не – решително отхвърлих аз. После прибавих уверено на италиански: – Provero. (Ще се опитам).
Това пъчене продължи няколко минути. Въпреки че нищо не се беше разместило откогато дойдох, една постройка и невисок каменен дувар от другата страна ми се видяха много по-близо... Розарио ме направляваше с жестове, само че по едно време поклати глава и извика:
– Стой! Стига!
Дръпнах напред, слязох и му дадох знак да се качи. След 10 секунди колата ми бе вън от инатливата уличка и се надявах в никакъв случай да не попадне там още веднъж. Паркирах малко по-надолу, до каменна стена, покрита с дебели лиани. Върнах се в стаята, взех си душ и си смених ризата. После слязох по трите реда стълби в приемната, където Розарио приготвяше апетитен късен обяд с " паста помодоро ".
Редно беше да се подремне. Кастилионе, в този момент в разгара на riposo pomeridiano, следобедната отмора, несъмнено бе празен; магазините и барът – един или два, бяха затворени. Розарио сподели, че не се чака да се случи нищо забавно до пет и трийсет или шест " най-рано ". Беше краят на февруари. Небето бе затулено от сиви облаци и леко ръмеше – сицилианците назовават този дъждец chioviri assuppaviddrani, " измокрящи селянина ". Реших, че мога да изчакам.
Моята просторна стая беше топла, леглото изглеждаше комфортно. Средновековната постройка, с два етажа по-високо от онази, където бе рецепцията на Розарио и масата за закуска, бе актуализирана. Улицата над комплекса водеше към горната част на селото със лична централна пиаца, бар, магазини и единствената банка тук. Разопаковах си нещата, пъхнах се под завивките и поспах хубаво три часа – задоволително, с цел да си умря от дългото шофиране по криволичещи планински пътища.
След тази къса сънливост се преоблякох уместно за сицилианската зима, слязох на улицата и потеглих на петнайсетминутна разходка към долния център. Продължаваше да роси. Предположих, че изразът " измокрящ селянина " ръмеж идва от времето, когато работещите на полето е трябвало да се трудят макар влагата, до момента в който земевладелецът си стои у дома пред камината или се разхожда с покрита колесница.
Улицата бе леко стръмна и вечерната светлина стигаше едвам различа силуета на седемстотингодишната кула от пясъчник, наречена У Каницу на сицилиански. Няколко дни по-късно новите ми другари ми описаха, че в миналото гръмотевица разцепила кулата и в този момент единствено една огромна циментова кръпка я държи да не се разпадне. Тази кула и руините на норманския палат от XII в. високо над селото преобладават пейзажа и акцентират чувството за история, от което в никакъв случай не можеш да се отърсиш в Сицилия.
Панорамата в далечината с лозя и бадемови горички чак до северния скат на Етна, пресечена от сребърната линия на пътя, водещ към брега на Йонийско море някъде надалеч надолу, съвсем не се е трансформирала – както допускам, – от стотици години.
Бензиностанцията в долната част на улица " 24 май ", на която се намираше хотелът ми, бе отворена. Така разбрах, че следобедната отмора е завършила и центърът на селото към този момент се е оживил. Тръгнах наляво, към основната улица, и минах край дребен автосервиз, вътре хвърчаха искри от електрожен. Заварчикът погледна към мен, подвигна защитния екран, усмихна се и махна малко на изцяло чужд минувач! Виждах това съвсем всеки ден от престоя ми в Кастилионе и всякога ми кимваше за привет, когато мина за вечеря към единствения ресторант в града, или с цел да взема нещо от аптеката или магазинчето за хранителни артикули, или просто с цел да поседна на скамейка в дребния парк измежду младежите и по-възрастните мъже, наслаждавайки се на спускащия се здрач.
По време на тази първа разходка забелязах керамична плочка, закрепена на една стена.
Беше име на човек, изписано със светлосини букви на бял декор и дата 18 август 1943 година Подобни плочки имаше из цялото село. Поразпитах и научих, че са в памет на шестнайсет кастилионци, екзекутирани от отстъпващите германци след десанта на съдружниците в Сицилия пет седмици по-рано, на 10 юли. Това, което правеше тези убийства изключително безчовечен, бе фактът, че Германия и Италия към момента са били съдружници, когато се е случило.
Британските и канадските войски се сражавали с германците по цялото източно крайбрежие на Сицилия към Месина. Американците настъпвали диагонално през острова, по-далеч на северозапад, по посока Палермо.
Част от отстъпващата войска за малко спряла в Кастилионе. Жителите на градчето, попаднали в епицентъра на съюзническото настъпление, били гладни. Един немски камион доставял храна за бойците и неколцина локални откраднали артикули от него. Разгневените германци екзекутирали няколко души на разнообразни места край града, ранили двайсетина и задържали за малко двеста пленници. Паметните плочки, сложени няколко години преди моето посещаване през 2016 година, маркираха местата, където били убити хората.
На една плочка бе изобразена стара жена, която по необясними аргументи била хвърлена от балкончето на дома си на улицата.
Това безчовечие, осъществено против италианци, до момента в който страната им към момента била съдружник на Германия (Италия капитулира пред американските и английските войски две седмици по-късно), е първото от 180 кланета, осъществени от германците против почтени цивилни на италианска земя в границите на идващите двайсет и един месеца на войната. Историкът Масимо Сторки отбелязва, че по подигравка на ориста, последното кръвопролитие, проведено от германците на полуострова – в Болцано, в най-северната част на Италия, – е осъществено на 3 май 1945 година, на идващия ден, откакто немските войски в Италия капитулират пред съдружниците. Били убити повече от петнайсет души.
В доста италиански и сицилиански селца има военни монументи, на които са изписани имената на починалите локални поданици в една или друга война. Такава орис може да се чака въпреки всичко за хората в униформа. Но когато плочките означават места, където са убити почтени мъже, дами и деца, сензитивният пасажер се стъписва. Мисля, че до момента в който скитах по улиците на Кастилионе ди Сичилия в продължение на съвсем две седмици, видях всичките шестнайсет керамични плочки. Всички хора, с които приказвах по време на визитата, млади и остарели, знаеха историята на случилото се в тяхното село.
Почти всички знаеха и за по-ранните събития. Веднъж ми описаха за процъфтяващия в предишното еврейски квартал, датиращ най-малко от XIII-XV в. Все още непокътнатите от него здания, рушащи се и множеството необитаеми, се намират в непосредствена непосредственост до необичайно наречената " Виа Пагана ", или " Улица езическа ". Четина Качола, шеф на туристическия център в Кастилионе, ми я уточни и просто сподели:
– Това не е християнска улица.
Не го сподели като нещо негативно, а единствено като обозначаване на мястото, където са живели нехристияните и където през Средновековието рядко стъпвали католици.
Това изобретение ме докара до друга история, която ми оказа помощ да си обясня за какво изоставеният еврейски квартал е останал запустял епохи наред. През 1491 година локалният католически духовник повел шествие от вярващи със скулптура на сваления от кръста Христос. Стигнали до дома на равин Битон, който счел християнското шествие за засегнатост към евреите.
Днес никой не знае за какво свещеникът е повел вярващите в това начинание. Може би с цел да предизвика борба, или просто с цел да наложи престижа на църквата.
Някой от прозореца на равина хвърлил камък по отеца. Не улучил него, а статуята и счупил едната ръка на Христос. Това разгневило вярващите и двама братя – Андреа и Бартоломео Кризис – нападнали и умъртвили равина. Новината за този необикновен случай се популяризирала далеко. Испанските монарси Фернандо и Исабела научили за това нахлуване и похвалили братята. През 1492 година същите тези владетели, които подкрепили експедицията на Христофор Колумб до Новия свят, основали испанската инквизиция. Първоначално задачата є била да ревизира дали новопокръстените в християнството евреи, наричани conversos на Иберийския полуостров и neofiti в Сицилия, са същински вярващи, или единствено се показват за такива.
По-късно Фернандо и Исабела постановили всички непокръстени евреи от Сицилия, в това число тези от Кастилионе, да бъдат прогонени от острова. Имуществото на евреите било иззето и разграничено сред църквата и локалните аристократи. Тези хора обаче били икономическа мощ за Кастилионе и за Сицилия и прогонването им довело до тежки стопански последствия за острова за дълги години напред.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1095)
Непознати места и обаятелни хора, които пленяват вечно! Сицилия се разпростира по този начин, както в никакъв случай до момента
Джон Кейхи показва през своя взор бурната история, политиката, вкусната храна и сърдечните хора, с които се среща по време на пътуванията си в Сицилия. Чрез диалози с локални поданици и потапяне в сладкия италиански живот, той демонстрира една непозната Сицилия, за която никой не е приказвал преди.
От Палермо до Алимена, италианският остров крие секрети от предишното и неизречени обещания. Традицията, под формата на оживени фестивали, остарели фотографии и радостни песни, се отразява в стените на селата, а локалните хора описват за своята просвета и генезис, до момента в който развеждат Джон по криволичещите тесни улички.
Безкрайното му любознание като странник разкрива мистериите на този италиански парадайс и изобразява острова освен през очите, само че и през сърцето на Сицилия.
Джон Кейхи е американски публицист и кореспондент. За пръв път посещава Сицилия през 1986 година и удивен от острова, продължава да се връща там, с цел да разбере неговото минало. В лирична прозаичност и динамичен език той майсторски рисува изображения на селищата, хората и културата. Кейхи служи освен като лидер през идентичността на Сицилия, той гледа надълбоко в нейната душа.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Улови сърцето на Сицилия " на Джон Кейхи
Улица " Езическа "
" През цялата история на човечеството нито една земя и никой народ не са страдали толкоз мощно от иго, от чуждоземни завоевания и подтисничество и никой не се е борил толкоз обезверено за свободата си, колкото Сицилия и сицилианците. Почти от времето, когато Полифем се разхождал към Етна, или когато Деметра учела сикулите# да отглеждат пшеница, до наши дни Сицилия е била поле на непрекъснати нашествия и войни и на непоколебима опозиция. Сицилианците са примес от съвсем всички южни и северни народи; първо, коренните сицилианци, финикийци, картагенци, гърци и плебеи от всички страни под небето, докарани на острова за търговия или във време на война; след това араби, нормани и италианци. През всичките тези промени сицилианците са се борили и не престават да се борят за свободата си. "
–Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Събрани творби
Принудих се да наруша първия си обет (и един от най-важните), който си бях дал: да карам единствено по междуградските пътища и да не стъпвам на автомагистралата. Времето летеше; до обяд – откакто потеглих от Палермо към 9.00 по шосе SS113# на изток, по Тиренското крайбрежие – стигнах едвам до Чефалу.
Движението през крайбрежните градчета бе натоварено. Тесните улички бяха задръстени с безредно паркирани леки коли и камиони – нещо всекидневно за най-южните региони на Италия.
Колите се разминаваха на милиметри и водачите постоянно трябваше да прибират страничните огледала, с цел да обезпечат още едно пръстче място, а оня начело просто стопира понякога да си поприказва с другар на тротоара. Отдавна се бях научил да се държа като сицилианец зад кормилото в сходна конюнктура – няма смисъл да натискаш клаксона, хората рано или късно ще се наприказват и водачът отново ще потегли. През годините, когато показвах негодуванието си против някоя бюрократична пречка или висенето в тези безобразни тапи, сицилианските ми другари постоянно ме успокояваха:
– Tranquillo, Джон. Tranquillo! Все в миналото ще стигнеш. Няма смисъл да се ядосваш.
С тази скорост проектът ми да стигна до вечерта в Кастилионе ди Сичилия, на южния скат на Пелоританските планини, бе жертван на неуспех. Щеше да се наложи да карам доста след залез слънце, с цел да измина този финален сектор до град, в който в никакъв случай преди този момент не бях ходил и който изглеждаше на картата на айфона ми като лабиринт от тесни, криволичещи еднопосочни улички.
Отбих от крайбрежното шосе, което прелестно клати сред селца и маслинови горички, и излязох на стерилната автомагистрала Палермо–Месина с нейните километрични тъмни тунели и високи скорости. Умно решение. Прелетях километрите незабелязано. Само за трийсет минути стигнах до Капо д‘Орландо и изхода от автомагистралата за шосе SS116, където можех умерено да стартира изкачването по западния било на Пелоританските планини, в най-североизточната част на Сицилия.
Щях да преваля най-високата точка и да се спусна от другата страна до северния скат на най-големия деен вулкан в Европа – Етна, и до Кастилионе. Това селце трябваше да ме приюти за съвсем две седмици, до момента в който обикалям из него и някои прилежащи планински села в първия стадий от моето търсене на сицилианския дух.
През годините доста пъти съм скитал из Сицилия и по разнообразни елементи на Апенинския полуостров, съвсем постоянно с кола, и – в случай че времето не ме притиска, което съвсем в никакъв случай не се случва, – усърдно заобикалям автомагистралите. Не поради таксата обаче, казусът е, че също като американските междущатски пътища тукашните автомагистрали " пропущат " дребните обитаеми места. Виждате село на върха на някой рид в далечината и закопнявате да го изследвате, само че го подминавате, преди да съумеете да реагирате...
Когато пътувате по националните, провинциалните и селските пътища, сте принудени да карате по-бавно. И да изследвате. Тези по-тесни пътища дават опция на пътешественика да поспре, да се наслаждения на едно кафе в локалния бар, да обядва или да вечеря в някоя фамилна trattoria#, където може би има единствено пет-шест маси. А пък автомагистралата предлага единствено блестящо осветени сервизни станции и кафетерии на огромните вериги.
В този ден при започване на март, измежду поривите напразно и откъслечните валежи, шосе SS116 ме качваше все по-нагоре и по-нагоре по завои, които от време на време напомняха витки на тирбушон. Въпреки че беше народен път, нещо като федералните пътища в Съединените щати, той бе необятен единствено едвам се разминат две коли – като множеството пътища в Сицилия, и много безстопанствен. На места предупредителни знаци указваха, че елементи от платното са пропаднали и имаше къси прави единствено с трошляк.
На доста от завоите съвсем нямаше видимост и се постановяваше да свириш с клаксона, с цел да предупредиш водачите в отсрещното. Всеки път би трябвало да привиквам с това, само че нормално стартирам да карам като същински сицилианец за към ден, да променям предавката с по-ниска или по-висока според от завоите и да изсвирвам с клаксона за предизвестие към всеки наоколо. На местата, където може да мине единствено една кола, започваш да усещаш инстинктивно по кое време идващият отсреща автомобил ще спре, с цел да ти направи път, или би трябвало ти да го пропуснеш.
Високо, съвсем на върха на първия било на Пелоританските планини, стопирах малко след Назо. Ниско долу се виждаше дребният анклав Фикара, а надалеч на север – Тиренско море и три от седемте Еолийски острова: Салина, Липари и Вулкано. Приятна панорама. Високите облаци разсейваха светлината и всеки остров се открояваше като мрачно нагорнище с плавни форми на фона на това, което в " Илиада " и " Одисея " Омир назовава " море с цвят на мрачно вино ".
Това шосе минава през районния парк " Неброди ", разгласен за подобен за отбрана от презастрояване. В предишното тази област, както и прилежащите планини Мадоние, на запад, е била покрита с необятни иглолистни и широколистни гори. Вековете на хищническо изсичане на горите заради неутолимия вкус на корабостроенето в средиземноморските империи оставили Сицилия изнасилена, ограбена и лишена от опцията да употребява благосъстоянията си. Планинските скатове били изцяло оголени, без даже мисъл за възобновяване. В предишното климатът на острова бил доста по-хладен от през днешния ден и горите нямали необикновен късмет да израстат отначало.
Първите три месеца на 2016 година бяха студени и дъждовити, във високото тук-там към момента имаше сняг, само че в Сицилия такива зими са изключение в наши дни. Лятото е извънредно горещо и това придава характерен смисъл на изрази като " изгоряла земя " и " африканизация " на Сицилия. Сицилианската ела, типична за тукашните планини, от дълго време е изчезнала. Според един източник в света са останали единствено двайсет и един възрастни екземпляра от този тип дърво. Опитите за основаване на по-мащабни насаждения се провалят заради интензивното пасищно отглеждане на животни и постепенната смяна на климата към все по-горещ и по-сух.
След последния било откъм юг SS116 се спуска в огромна низина под северния скат на Етна. Докато карах по завоите надолу, към подножието на Пелоританските планини, подминавах стада от овце и крави, пасящи по скатовете, терасирани от земеделците може би преди хилядолетия. Сега доста от тези terrazze са запуснати и обрасли с шубраци, а на места се вижда и някоя порутена каменна къща или барака. Беше явно, че доста ферми са от дълго време изоставени, а фамилиите отпътували за Америка или Австралия в края на XIX и началото на XX в.
Други напуснали острова след Втората международна война, прогонени от разрухата, която оставят след себе си такива събития. Много хора по този начин и не се върнали да се погрижат за селските си парцели или за жилищата в околните градчета. Техните потомци, възпитани като коренни американци или австралийци, може би не се интересуват или даже не знаят за изоставената благосъстоятелност на своите предшественици. Остава единствено земята и порутените постройки, а популацията по тези места понижава.
Ако някой, може би по-младите генерации или чужденци, реши да се засели още веднъж тук, за предпочитане е къщите да бъдат реставрирани, с цел да се резервира характерът на средновековните селища. Малко хора тук демонстрират американската податливост да разрушат остарялото и да построят напълно модерна постройка. Обновените къщи наподобяват антични извън, само че са със актуален интериор.
Единственото удостоверение, че тук в миналото е имало земеделие, са дребните фамилни зеленчукови градини, в които се гледат задоволително зеленчуци за издръжка или за обмен понякога на седмичния пазар в селото. Крави, овце и кози скитат из буренясалите имоти, раззеленени с помощта на зимните превалявания, само че земята ще покафенее и изсъхне до юли-август и ще стане уязвима за честите горски пожари.
Спрях на един завой високо над Рандацо, кръстопът по пътя за Кастилионе, и се загледах по какъв начин един пастир и кучето му карат стадото нагоре по стръмен рид към пасбище, към този момент раззеленило се при започване на пролетта. Животните се скриха зад ниско нагорнище, формирано преди хилядолетия като отдушник на газове, изригващи от дълбините на Етна.
Рандацо е феодален град, доста осъвременен след Втората международна война, само че с типичните антични църкви и голям брой старинни здания, оживели от войната или възобновени по-късно. Векове наред Рандацо е бил кръстопът на военни походи с големи армии. Именно тук, след дебаркирането надалеч на запад – в Трапани, през лятото на 1282 година испанският крал Педро Арагонски минал с войските си към Месина, на североизточното крайбрежие. Той предложил да помогне на разбунтувалите се сицилианци да прогонят французите по времето на по този начин наречената Сицилианска вечерня, в случай че в подмяна го признаят за крал на Сицилия.
Пак в този район през 1719 година, в село Франкавила, ръководещите испанци били разгромени от австрийците в една от най-големите борби след Пуническите войни сред Рим и Картаген в древността. Това се случва в хода на по този начин наречената Война на четворния съюз. След рухването на Месина австрийците обсаждат Палермо. Австрийската победа обаче била за малко. Четиринайсет години по-късно испанците се завръщат и завземат Неапол – през 1734 година, а Сицилия – на идната година. Франкавила, зародила към едно абатство в края на XI в., прибавя през 1863 година към името си " ди Сичилия ", с цел да се разграничи от седемте други Франкавили, съществуващи из цяла Италия.
Рандацо е един от основните центрове в региона, ситуирани най-близко до основния кратер на Етна, обаче лавата милостиво го пропуща от епохи. Преди няколко години минавах наоколо и макар че самият град не ме притегли, регионът в близост ме заплени. Беше при започване на юли и безкрайните добре напоявани лозя блестяха неописуемо с гроздовете си под яркото безоблачно небе. Виното " Етна " се създава и тук, и на други места по билото на вулкана и на всички места се виждаха натежали от плод гроздове.
Селските пътища минават през по-млади вулканични скали на разнообразни стадии от превръщането им в плодородна почва. След стотици години върху пръстта, формирана от тези черни магмени скали, изригнали от дълбините на Североизточна Сицилия преди хиляди години, ще има нови насаждения. Ниски треви и шубраци към този момент завземат тази нова територия. Сред тях е и жилавата ginestra, известна при нас като " жълтуга ", и с помощта на нейните мощни корени природата непреклонно надробява застиналата лава. В същото време вулканичният камък се употребява и за създаване на разграничителните стени сред парцелите и за ограждане на пътищата, а още от древността – за градеж на къщи, храмове и църкви.
Благодарение на спестеното време по автомагистралата към момента бе задоволително ярко, с цел да намеря пътя до Кастилионе ди Сичилия, или Кастиджуни, както е именуван преди обединяването на острова с континентална Италия през 1860 година Както и при Франкавила, новият поробител, Рим, добавил " ди Сичилия ", с цел да не се бърка с всички останали Кастилиони на полуострова.
Няколко минути откакто излязох от Рандацо, и по-рано, в сравнение с чаках, следващият завой се оказа задънен. Рязко завих наляво и тъкмо пред мен, високо на един рид, закътани в седловина дружно с останките от остарял палат, видях бледожълтите къщи на Кастилионе. Изникнаха по цялата ширина на седловината, безредно разхвърляни, постройките блестяха под прасковено оранжевата следобедна светлина.
В продължение на няколко километра пътят минава сред лозя, затворени зад солидни огради и тежки стоманени врати, през градини от неотдавна подрязани маслинови дървета и понякога около упоменатите голи полета от застинала антична лава. След няколко минути асфалтът последователно, а по-късно ненадейно се откъсна от дъното на долината и античната лава, прорязана от река Алкантара. След неколкостотин метра шосето, водещо нагоре към градчето, се стесни до едно платно. Карах със свито сърце, надявайки се, че пред мен няма да изскочи друга кола и да ме принуди да се връщам надолу. Имах шанс.
Най-сетне излязох на най-високото и се спуснах към дребен градски площад с няколко улици в разнообразни направления. Някои бяха еднопосочни, други – двупосочни, само че всичките тесни и с паркирани коли, които още повече стесняваха мястото за прекосяване.
Дадох си сметка, че ще бъде същинско премеждие, до момента в който намеря хотелчето " Борго Санта Катерина ", към чието име бяха лепнали странното допълнение " albergo diffuso " #. Спрях до група възрастни мъже, застанали пред бара, както постоянно може да видиш из италианските и сицилианските селца. Надникнах вътре и видях маси, към които седяха още мъже на междинна и в преклонна възраст и играеха карти.
– Buonasera. Dove la Borgo Santa Caterina? – После прибавих фразата от уеб страницата на хотелчето: – C‘e l‘albergo diffuso.
Нямах визия, какво значи, само че хората незабавно ме схванаха.
– Ahh, Valentino! – сподели единият, произнасяйки името на притежателя на хотела, което знаех от отговора му по имейла.
– Si – отговорих весел, че знаят хотела.
Един от мъжете избълва лавина от инструкции, които звучаха повече на сицилиански, в сравнение с италиански, само че аз общо взето го разбрах. " Вървете по тази улица, завийте наляво, отново завийте наляво и продължете нагоре по улицата... " Тук изгубих нишката, само че взех решение да работя малко по малко. След дълги години пътешестване с кола из Италия и Сицилия бях към този момент много самоуверен.
Махнах с ръка на хората, благодарих и потеглих. След няколко минути се върнах при същата групичка мъже. Не бях обиколил в кръг, а излязох от друга улица. Пак им махнах, те отново се усмихнаха и кимнаха, само че аз не стопирах. Опитах отново, този път завих по една по-ниска уличка на тясно кръстовище. Тук, към периферията на центъра на селото, видях табела за хотел със стрелка, сочеща надясно. Завих и продължих към 150 метра. Пътят толкоз се сви, че колата едвам минаваше, само че начело се видя блестящо боядисана входна врата. Натиснах копчето за автоматизирано прибиране на страничните огледала и стопирах пред вратата, където имаше тъкмо толкоз място, едвам съумея да сляза.
Администраторът Розарио ме посрещна на британски. Записа паспортните ми данни и излезе да ми помогне с багажа. Докато пренасях чантите си в стаята, разбрах какво значи albergo diffuso. След три къси редици от стъпала (не желая да кажа " тесни " още веднъж, само че тъкмо такива бяха), от чиито площадки тръгваха коридори в разнообразни направления към разнообразни здания, най-сетне стигнах до стаята, в която щях да дремя през идващите единайсет дни.
Това не беше обичаен хотел с всички улеснения под един покрив. И несъмнено, нямаше асансьор. Сградите, въпреки и отделени, образуваха повсеместен комплекс. " Криволичещите и тесни " стълбища, водещи стръмно нагоре към близките улички, са постоянно срещано събитие в тези сицилиански планински градчета, учредени през ранното средновековие, или дори още по-рано, от гърците, римляните, арабите или норманите. В последна сметка какъв брой необятна трябвало да бъде една улица в тези времена, с цел да мине колесница или каруца, а постройките можело да бъдат сбутани оптимално близо една до друга? Да се унищожават средновековни здания за разширение на улици, е нещо, за което локалните даже не биха помислили, с изключение на може би в огромните градове.
После трябваше да преместя колата.
– Паркингът е откъм гърба – сподели Розарио и уточни към по-широката част на улицата.
Явно видя ужаса в очите ми. Бях влезнал елементарно, само че излизането на заден ход щеше да е доста по-трудно. Изобщо не ме бива.
– Ще го направя вместо вас – сподели той с обнадеждаваща усмивка. – Постоянно го върша.
– Не – решително отхвърлих аз. После прибавих уверено на италиански: – Provero. (Ще се опитам).
Това пъчене продължи няколко минути. Въпреки че нищо не се беше разместило откогато дойдох, една постройка и невисок каменен дувар от другата страна ми се видяха много по-близо... Розарио ме направляваше с жестове, само че по едно време поклати глава и извика:
– Стой! Стига!
Дръпнах напред, слязох и му дадох знак да се качи. След 10 секунди колата ми бе вън от инатливата уличка и се надявах в никакъв случай да не попадне там още веднъж. Паркирах малко по-надолу, до каменна стена, покрита с дебели лиани. Върнах се в стаята, взех си душ и си смених ризата. После слязох по трите реда стълби в приемната, където Розарио приготвяше апетитен късен обяд с " паста помодоро ".
Редно беше да се подремне. Кастилионе, в този момент в разгара на riposo pomeridiano, следобедната отмора, несъмнено бе празен; магазините и барът – един или два, бяха затворени. Розарио сподели, че не се чака да се случи нищо забавно до пет и трийсет или шест " най-рано ". Беше краят на февруари. Небето бе затулено от сиви облаци и леко ръмеше – сицилианците назовават този дъждец chioviri assuppaviddrani, " измокрящи селянина ". Реших, че мога да изчакам.
Моята просторна стая беше топла, леглото изглеждаше комфортно. Средновековната постройка, с два етажа по-високо от онази, където бе рецепцията на Розарио и масата за закуска, бе актуализирана. Улицата над комплекса водеше към горната част на селото със лична централна пиаца, бар, магазини и единствената банка тук. Разопаковах си нещата, пъхнах се под завивките и поспах хубаво три часа – задоволително, с цел да си умря от дългото шофиране по криволичещи планински пътища.
След тази къса сънливост се преоблякох уместно за сицилианската зима, слязох на улицата и потеглих на петнайсетминутна разходка към долния център. Продължаваше да роси. Предположих, че изразът " измокрящ селянина " ръмеж идва от времето, когато работещите на полето е трябвало да се трудят макар влагата, до момента в който земевладелецът си стои у дома пред камината или се разхожда с покрита колесница.
Улицата бе леко стръмна и вечерната светлина стигаше едвам различа силуета на седемстотингодишната кула от пясъчник, наречена У Каницу на сицилиански. Няколко дни по-късно новите ми другари ми описаха, че в миналото гръмотевица разцепила кулата и в този момент единствено една огромна циментова кръпка я държи да не се разпадне. Тази кула и руините на норманския палат от XII в. високо над селото преобладават пейзажа и акцентират чувството за история, от което в никакъв случай не можеш да се отърсиш в Сицилия.
Панорамата в далечината с лозя и бадемови горички чак до северния скат на Етна, пресечена от сребърната линия на пътя, водещ към брега на Йонийско море някъде надалеч надолу, съвсем не се е трансформирала – както допускам, – от стотици години.
Бензиностанцията в долната част на улица " 24 май ", на която се намираше хотелът ми, бе отворена. Така разбрах, че следобедната отмора е завършила и центърът на селото към този момент се е оживил. Тръгнах наляво, към основната улица, и минах край дребен автосервиз, вътре хвърчаха искри от електрожен. Заварчикът погледна към мен, подвигна защитния екран, усмихна се и махна малко на изцяло чужд минувач! Виждах това съвсем всеки ден от престоя ми в Кастилионе и всякога ми кимваше за привет, когато мина за вечеря към единствения ресторант в града, или с цел да взема нещо от аптеката или магазинчето за хранителни артикули, или просто с цел да поседна на скамейка в дребния парк измежду младежите и по-възрастните мъже, наслаждавайки се на спускащия се здрач.
По време на тази първа разходка забелязах керамична плочка, закрепена на една стена.
Беше име на човек, изписано със светлосини букви на бял декор и дата 18 август 1943 година Подобни плочки имаше из цялото село. Поразпитах и научих, че са в памет на шестнайсет кастилионци, екзекутирани от отстъпващите германци след десанта на съдружниците в Сицилия пет седмици по-рано, на 10 юли. Това, което правеше тези убийства изключително безчовечен, бе фактът, че Германия и Италия към момента са били съдружници, когато се е случило.
Британските и канадските войски се сражавали с германците по цялото източно крайбрежие на Сицилия към Месина. Американците настъпвали диагонално през острова, по-далеч на северозапад, по посока Палермо.
Част от отстъпващата войска за малко спряла в Кастилионе. Жителите на градчето, попаднали в епицентъра на съюзническото настъпление, били гладни. Един немски камион доставял храна за бойците и неколцина локални откраднали артикули от него. Разгневените германци екзекутирали няколко души на разнообразни места край града, ранили двайсетина и задържали за малко двеста пленници. Паметните плочки, сложени няколко години преди моето посещаване през 2016 година, маркираха местата, където били убити хората.
На една плочка бе изобразена стара жена, която по необясними аргументи била хвърлена от балкончето на дома си на улицата.
Това безчовечие, осъществено против италианци, до момента в който страната им към момента била съдружник на Германия (Италия капитулира пред американските и английските войски две седмици по-късно), е първото от 180 кланета, осъществени от германците против почтени цивилни на италианска земя в границите на идващите двайсет и един месеца на войната. Историкът Масимо Сторки отбелязва, че по подигравка на ориста, последното кръвопролитие, проведено от германците на полуострова – в Болцано, в най-северната част на Италия, – е осъществено на 3 май 1945 година, на идващия ден, откакто немските войски в Италия капитулират пред съдружниците. Били убити повече от петнайсет души.
В доста италиански и сицилиански селца има военни монументи, на които са изписани имената на починалите локални поданици в една или друга война. Такава орис може да се чака въпреки всичко за хората в униформа. Но когато плочките означават места, където са убити почтени мъже, дами и деца, сензитивният пасажер се стъписва. Мисля, че до момента в който скитах по улиците на Кастилионе ди Сичилия в продължение на съвсем две седмици, видях всичките шестнайсет керамични плочки. Всички хора, с които приказвах по време на визитата, млади и остарели, знаеха историята на случилото се в тяхното село.
Почти всички знаеха и за по-ранните събития. Веднъж ми описаха за процъфтяващия в предишното еврейски квартал, датиращ най-малко от XIII-XV в. Все още непокътнатите от него здания, рушащи се и множеството необитаеми, се намират в непосредствена непосредственост до необичайно наречената " Виа Пагана ", или " Улица езическа ". Четина Качола, шеф на туристическия център в Кастилионе, ми я уточни и просто сподели:
– Това не е християнска улица.
Не го сподели като нещо негативно, а единствено като обозначаване на мястото, където са живели нехристияните и където през Средновековието рядко стъпвали католици.
Това изобретение ме докара до друга история, която ми оказа помощ да си обясня за какво изоставеният еврейски квартал е останал запустял епохи наред. През 1491 година локалният католически духовник повел шествие от вярващи със скулптура на сваления от кръста Христос. Стигнали до дома на равин Битон, който счел християнското шествие за засегнатост към евреите.
Днес никой не знае за какво свещеникът е повел вярващите в това начинание. Може би с цел да предизвика борба, или просто с цел да наложи престижа на църквата.
Някой от прозореца на равина хвърлил камък по отеца. Не улучил него, а статуята и счупил едната ръка на Христос. Това разгневило вярващите и двама братя – Андреа и Бартоломео Кризис – нападнали и умъртвили равина. Новината за този необикновен случай се популяризирала далеко. Испанските монарси Фернандо и Исабела научили за това нахлуване и похвалили братята. През 1492 година същите тези владетели, които подкрепили експедицията на Христофор Колумб до Новия свят, основали испанската инквизиция. Първоначално задачата є била да ревизира дали новопокръстените в християнството евреи, наричани conversos на Иберийския полуостров и neofiti в Сицилия, са същински вярващи, или единствено се показват за такива.
По-късно Фернандо и Исабела постановили всички непокръстени евреи от Сицилия, в това число тези от Кастилионе, да бъдат прогонени от острова. Имуществото на евреите било иззето и разграничено сред църквата и локалните аристократи. Тези хора обаче били икономическа мощ за Кастилионе и за Сицилия и прогонването им довело до тежки стопански последствия за острова за дълги години напред.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1095)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ